 |
| Едно от любимите ми места в Исландия - района на вулкан Лаки |
29.08.2022
След тежката нощ на сутринта поне не валеше. В 7:00 бях на пътя и тръгнах пеш в посока Синята лагуна. Реших да отида да я видя, поне това, което е достъпно от нея без да си платил 80 евро билет. Дори да беше безплатно пак нямаше да вляза да се плацикам с купища туристи, идващи тук, за да се изфукат, че са били. Мястото е много популярно и това го прави силно отблъскващо за мен. Докато вървях по пътя, опитвайки се да държа права линия безуспешно заради свирепия вятър, по пустото шосе мина една кола и спря. Едва влязох вътре, защото като отворих вратата, вятърът се опита да ми я изтръгне от ръката и с много мъка успях да се набутам с раницата на задната седалка възможно най-бързо. В колата пътуваха французойка, която живеела тук от години и някакво момче, което беше на гости и го развеждаше по забележителности. И те се бяха отправили към лагуната, която е само на 5 км от Гриндавик и не пътувахме никак дълго. Посетихме само външната й част, която беше достъпна без билет и водата наистина беше примамлива за къпане, имаше интересен млечно синкав цвят. Всичко наоколо е лава полета, така че контрастът е забележителен. Курорт и СПА център - това представлява въпросната лагуна. Тя не е природно творение, а е изкуствено направена през 1976 г. покрай построяването на геотермална електроцентрала. Лагуната всъщност е предназначена за отвеждане на отпадните води от производството на енергия. Водата се счита за лечебна за кожни болести. Има високо съдържание на силициев диоксид и това допринася за цвета й. Температурата в зоната за къпане е около 38-39 градуса, водата се сменя цялостно на всеки два дни. Милиони туристи се изсипват на това място, може да се каже, че е най-посещаваната атракция и категорично не е за хора, които бягат от тълпите.
Погледнахме външната част от лагуната и на всички ни беше достатъчно, така че поехме обратно към Гриндавик, където слязох от колата и продължих пеш през града, за да го разгледам. Всичко беше затворено в този ранен час, беше спряло да вали, но тъкмо като стигнах края на града и започнах да стопирам, дъждът се завърна. Възнамерявах да обикалям из южната част на полуостров Reykjanes и след доста минаващи коли, никоя от които не спря, беше време за моя късметлийски стоп за днес. Взе ме едно възедро чиче, което приличаше поразително на Дядо Коледа, само че без дългата бяла брада. Отиваше да нагледа работниците по някаква геотермална централа и реши, че има много излишно време, та предложи да ме разведе по интересните места в района. През цялото време ми разказваше за добиването на ток и топла вода, за историята на страната и какво ли още не, беше ми много интересно. Първо ме откара до Brimketill - басейн на брега на морето, образувал се между скали от лава. Беше много приятно местенце, но не успях да му се наслаждавам дълго заради свирепия вятър, който направо ме събаряше от изправено положение. После отидохме до Gunnuhver - доста активно геотермално поле, където всичко пуши и клокочи. Разходих се по пътеките под съпровода на тотално подивял вятър, а колата ме чакаше примамливо топла. На чичето не му се излизаше и крачка навън. Пращаше ме да обикалям и ме чакаше винаги вътре в колата.
Следващата спирка беше Valahnúkamöl - разкошни скали, фар наблизо и статуя на последната птица great auk (гигантска гагарка). Напълно изчезнала е през средата на 19-ти век. Ако се чудите защо, погледнете в огледалото. Заради човеците, разбира се. Няма друго такова зло на тази планета. И са убивали птиците по особено жесток начин. През 1844 г. на остров Елдей, който се намира срещу мястото със статуята на птицата, са убити последните два екземпляра и така птицата става първата в историята, която е напълно елиминирана от човешка дейност. След това тъжно място продължихме към "Мост между континенти". Нарича се така, защото са направили мост, който свързва тектонските плочи на Евразия и Северна Америка. Тук има пролука между двете и 15 метровия мост се явява връзката. Кръстен е на Лейф Ериксон - първият европеец, който стъпил в Северна Америка в края на 10-ти век, според исландската сага. Такива цепнатини има много из района, но тази е най-популярната сред туристите.
С голяма благодарност се разделих с чичето, чието име не можах да запомня, не ми бяха лесни исландските имена. Продължих нататък пеша и на стоп, не след дълго се возех при чехи, които също отиваха да посетят два фара в края на полуострова. Това им беше последната спирка преди да върнат колата под наем в Keflavik и да излетят от летището там. Не след дълго и след като минахме през Кефлавик, стигнахме двата фара в края на полуостров Рейкянес. Старият е един от първите, построени в страната. Датира от 1897 г. Новият пък е построен през 1944г. Има и стар кораб, в който може да се надникне, както и музейче. Доколкото разбрах това е популярно място за гледане на полярното сияние нощем.
Чехите ме оставиха пред супермаркет Бонус в Кефлавик и се отправиха към летището. Реших да не се връщам по същия път през полуостров Рейкянес, а да мина по друг - към Seltun и езерото Kleifarvatn. Само дето през ум не ми минаваше, че планът ми ще се провали. Нагласих се да чакам за стоп в посока Рейкявик и веднага заваля. Взе ме местен, пътуващ към град Hafnarfjörður - първия от мегаполиса на столицата. Слязох на разклона за Seltun в дъжда и зачаках, много жестоко заваля и подгизнах бързо, макар и с дъждобран. Спря едно камионче за кратко разстояние до близък разклон, там отново зачаках и спря един ТИР, само че не, за да ме качи, а да ми каже, че пътят нататък към Seltun е затворен. И таз добра, сега не ми оставаше избор освен да мина през огромния столичен мегаполис, при това в адския дъжд. Доста се напрегнах. Трябваше да гоня главния път за Селфос, но той беше далеч и трябваше да мина през всичките гъсто населени зони около столицата. Щеше да ми е нужен огромен късмет, за да се спася. И той се материализира не след дълго в лицето на невротичен поляк, който може би беше пиян, надрусан или просто побъркан. Взе ме от разклона и ме откара чак до края на всички населени места като ме остави на идеална бензиностанция, спести ми часове мъки. През целия път оплакваше живота си. Жена му и детето го изоставили, бил бездомен и живеел под някакъв навес в двора на някого. В Исландия бил вече 11 години, така и не разбрах с какво се занимава и дали изобщо се занимава с нещо. Звучеше нервно и припряно, а след като ме остави, така силно форсира колата от бензиностанцията към пътя, че всички хора наоколо го зяпнаха. Явно обичаше да изпъква и дразни. Какъвто и да беше обаче, аз отървах много мъки и нерви благодарение на него.
Застанах на стоп в дъжда и веднага ме взеха майка и дъщеря. Жената беше яко хипарка на вид, а в колата цареше феноменална бъркотия. Сподели, че живяла в Индия и очевидно си беше донесла жив "сувенир" от там - дъщеря. Момичето приличаше на смесен продукт от баща с тъмен тен. Тя пък беше руса и синеока, типична исландка. Явно не всички ходят в Индия само да гледат храмове и Хималаи. Жената разказа, че много мрази студа, но се върнала в Исландия особено заради Ковид. Само че имала големи проблеми с квартирите, навсякъде я гонели. Досега живяла с детето си в Рейкявик, но ги изритали току що и сега се местеха в някакъв фургон край езерото Laugarvatn. Това обясняваше купищата хаотично разхвърляни багажи из колата. А защо я гонят, така и не разбрах, но вероятно има причина.
Като стигнахме Hveragerdi, спряхме до магазин за прежда, откъдето тя искаше да напазарува. После ме откара до страхотна гора на десетина минути с кола от Selfoss, където да мога да пренощувам. Имаше ресторант и къмпинг наблизо, но се скрих добре и прекарах спокойна, макар и мокра нощ. Все пак успях да спя добре и дъждът не спря до обяд на другия ден.
 |
| Синята лагуна |
 |
| Brimketill - естествен басейн на брега на океана |
 |
| Геотермално поле Gunnuhver |
 |
| Мостът между два континента |
 |
| Старият фар на края на полуостров Reykjanes |
30-31.08.2022
Прекарах дъждовното време до обяд в писане и четене. И от такива дни имаше нужда, иначе може би нямаше да имам записки за пътуването, понеже трудно се спирах да обикалям по красотите на Ледената земя. Събрах лагера и тръгнах към Селфос. Тъкмо хванах стоп и пак заваля. Взе ме доста нервен, направо холеричен 72 годишен исландец, работещ до припадък, което очевидно не му се отразяваше добре. Сподели, че кара по 12 000 км седмично, работеше в туризма и сега пътуваше към някакъв хотел да вземе туристи и да ги кара към летището. Беше супер неадекватен и явно в Исландия хората бачкаха до несвяст. И от други, взели ме на стоп, добих усещането, че се работи прекалено много и хората изпушват. Като стигнахме един участък в ремонт в началото на Селфос, дядото влезе в насрещното от припряност, беше временно еднопосочно. Посочих му дори знака, в случай че не го е видял, но той напълно го игнорира. Отстреща се зададе автобус и се наложи да обърне, блокирайки цялото насрещно движение. Явно му се видя трудна тази маневра, та слезе от колата и събори всички конуси отстрани на пътя в пристъп на ярост, искаше да му е по-лесно да мине. Слязох от колата пред библиотеката и направо се настаних там за остатъка от деня. Нищо не можеше да се прави в това време.
До 17:30 писах и си изписах тетрадката. Наложи се да купя нова, както и химикал, което се оказа непредполагана мисия с повишена трудност в Исландия. В супермаркет Кронан, където си купих храна, нямаше нито едно от двете. Попитах и в съседен магазин, също нямаше. Пратиха ме да търся магазин Krambúðin, който беше по-далеч и походих до там. Имаше химикали и тетрадки, обаче цените ми се видяха покъртителни и си тръгнах с празни ръце. Един химикал за 500 крони... изтръпнах! Е, писането щеше да почака. Тръгнах в дъжда към недалечна гора, за да нощувам там. Направих кратка отбивка до църквата да я разгледам и снимам, после доста време си походих и добре се напоих с дъждовна вода. В началото на пътеката през гората гъмжеше от малки сладки кафяви зайчета. Изглеждаха съвсем като домашни, но бяха свободно пуснати наоколо и можех само да гадая дали са на някого или са диви. Въобще не приличаха на диви, а се държаха като такива. Установих се на поляна с високи треви, надявайки се да не се виждам от гъстата мрежа пътеки. Беше много трудно да си намериш кътче, което да не е близо до някоя от тях. Пак си легнах на мокрото, Исландия за пореден път си показа рогата по отношение на времето.
Събудих се с локва под шалтето и друга под раницата, не спря да вали цяла нощ. За съжаление по нищо изглеждаше като дъждът да спре скоро. Занизаха се дългите часове на деня, пороят дори не намаля и беше абсолютно безсмислено да излизам от палатката и да ходя някъде. Беше тъпо да я събирам подгизнала и да се мокря още повече. Прекарах целия ден, опитвайки се да се наместя в седнало и легнало положение, локвата под мен нарастна още повече, но нямаше какво да направя, спалният чувал попиваше още и още. Четох книга, обадих се вкъщи и влачещите се часове на деня се довлачиха до своя край. В 18:00 дъждът спря, но вече беше твърде късно да ходя някъде. Разтъпках се само около палатката. Земята беше подгизнала от толкова много вода. Яд ме беше за пропиления ден, колко места можех да обходя ако не беше дъжда. Но в Исландия е така, един ден е благосклонна, а на другия те съсипва. Нощта не беше никак приятна, защото спах в локвата и всичко под мен беше леш мокро, а и теренът отдолу беше крив, не се наспах добре.
 |
| Гората край Селфос |
 |
| Зайче в гората |
01.09.2022
На сутринта пекна слънце и времето беше чудно. Надявах се да продължи да пече, та всичките ми мокри неща да изсъхнат. Поех на разходка из гората и стигнах до пещера, която открих неочаквано, не знаех за нея предварително. После, с мокри до кръста панталони от газене из високи треви, се отправих към шосето. Малките сладки кафяви зайчета плахо ме изпратиха. Мисията ми днес беше да посетя горещата река край Hveragerði. На стоп ме взе жена с малко кученце, пътуваше за Рейкявик, където му беше намерила дом и стопани. Добре, че в Исландия поне няма бездомни кучета и котки. То няма и как да има, дойде ли зимата не биха оцелели навън. Слязох от колата на входа на града и поех пеш към геотермалния парк. Оказа се обаче, че има входна такса 300 крони за посещение и ентусиазмът ми бързо повяхна. За щастие целият район около града си е жив геопарк и далеч не е нужно човек да плаща, за да види как земята пуши, клокочи и свисти. Районът е благоприятен и за отглеждане на растения, в парници разбира се. Има немалко такива и земеделието процъфтява, а жителите са около 2300. Градът е най-северния в света производител на банани, в отлично отоплените целогодишно оранжерии явно вървят добре. Топлите води на река Varma пък са абсолютен магнит за туристи и местни, къпането в топла река на открито сред природата на около 3 км от града е неописуемо удоволствие. Друг позитив за местни и туристи е, че поради горещата и жива земя храната може да се готви буквално върху нея, което дава възможност ресторантите да предлагат уникални менюта. Имах късмета да ям току що приготвена на гореща земя храна в Доминика и мога да гарантирам, че вкусът е различен и несравним с нищо. Обаче заедно с всичките плюсове на Hveragerði идват и някои минуси. Земята е толкова жива и активна, че нерядко нова цепнатина с клокочещи и извиращи води под пара се отваря насред спалнята или кухнята в някоя къща. Да не говорим за редица земетресения, все пак всичко отдолу ври и кипи. Ами, сякаш не е толкова хубаво да живееш на такова място, просто си мисля как ако в стаята ми зейне такова чудо, ще ми изгорят всичките книги и нещо ми минава мерака да обитавам геотермални зони.
Но за туризъм е разкош. Особено да походиш седем километра по пътека през долината Reykjadalur и да се топнеш във водите на Varma. Преходът е прекрасен, но проблемът е, че има много народ по него. Трябва да се отиде рано сутрин, за да се избяга от тълпите и човек да може да се изкъпе с кеф. Всъщност на мястото за къпане, където всичко живо се топи, има единствено съблекални с една стена. Тоест ако има хора наоколо, всички те виждат. Толкова абсурдно ми се стори, но имаше маса народ, които се къпеха и очевидно преобличаха, защото не е много яко да се ходи с мокри дрехи на исландските температури. Е, аз реших въпроса по моя си начин. Така или иначе дори да имаше къде да се преоблека, нямаше никога да се натопя във вода, в която има и други хора. Така че продължих нагоре по течението, не надолу разбира се, за да не кисна в тяхната замърсена вода, а нагоре, та те да киснат в моята. Намерих си едно закътано местенце възможно най-встрани от пътеката, топнах пръст в реката и установих, че водата и тук е топла. Накиснах се с голям кеф, стоплих подгизналите и премръзналите си кокали. После продължих още по пътеката и открих страхотно геотермално поле с водопад, скрит зад скали, в който страшно ми се прииска да се изкъпя пак, въпреки че водата беше ледена. Не успях обаче, защото доста хора идваха да го посетят. Щеше да ми се отрази супер една ледена баня след топлата. Вместо къпане се задоволих с пикник до водопада, крайно време беше да обядвам.
Повървях доста и обратно, спрях чак в града до супермаркет Бонус да си попълня хранителните запаси. Исках да си купя тетрадка и химикал, но нямаше. Потърсих в други магазини по главната и във втория по ред открих. Прежалих се да дам 500 крони за двете неща, не исках да остана без записки от пътуването. Денят продължи със стоп до Селфос с местен, който работи в Рейкявик и всеки ден пътува. Лошото бе, че заради ремонта на пътя имаше голямо задръстване преди Селфос и доста отвисяхме. Добрата страна на чакането беше, че човекът имаше време да си сподели проблемите. Разказа, че е автомеханик и на месец изкарва около 400 000 крони, което изобщо не било достатъчно. За живота тук тази заплата стигала само за основното, единствено хората с високи заплати живеели добре в Исландия. За останалите всичко било скъпо, не можели да си позволят да ядат на ресторант например, пазарували в Бонус, наемите също били много високи. Не им бил лесен живота, макар и с толкова много пари. Това са над 5000 лв все пак.
Човекът ме остави в края на града и ми спести ходенето, все пак Селфос наизуст го знаех вече, толкова пъти го посетих и минах през него. След минути се возех при бразилка, пътуваща до Hella. Тя пък разказа, че е живяла в Нова Зеландия, а сега е в Исландия и тук се сдобила със съпруг и доведен син, който бил алергичен към мляко. От Hella ме взеха две момчета испанци. И двамата се казваха Пабло. Та Пабло 1 и Пабло 2 отиваха до водопад Seljalandsfoss, който на мен ми беше добре познат. Обаче смятаха да ходят и до каньона Nauthúsagil, където много исках да отида и заради мен решиха първо там да отидем. Доста се стреснаха обаче като видяха, че до там води черен път. За да направят икономия от колата под наем нямаха включена застраховка и много ги беше шубе да не стане нещо с колата. Този път беше съвсем проходим за лека кола, но можеше например някое камъче да изхвъркне и счупи прозорец, така че караха супер бавно и внимателно. Стигнахме до каньона по светло, но денят си отиваше и като навлязохме навътре, само рехава светлина достигаше до нас. Ходенето представляваше яко газене във вода, испанците нямаха гумени ботуши като мен и се мъчеха да отскачат по камъните. До края на трасето се бяха накиснали здраво. Беше страхотно местенце и стигнахме до водопада, който беше наистина закътан и приказен. Последният участък преди него изискваше повишено внимание и имаше опънати вериги, за които да се набираш с цел да не цопнеш тотално в реката. Ботушите опазиха краката ми сухи, а на връщане единият Пабло успя да цопне целия в реката и това наложи спешно преобличане като стигнахме колата.
Излязохме на пътя до Seljalandsfoss вече по тъмно, аз поисках да ме оставят до водопада, защото те щяха да нощуват в някакъв хостел недалеч от тук. Тоалетните на паркинга бяха отключени, имаше и няколко буса и кемпера, които явно щяха да нощуват тук, колкото и да е забранено, а аз се дръпнах настрани по поляните и си намерих добро място за спане, защото нямаше вятър. Благодарение на това нощна мина чудесно, иначе е немислимо да се спи на такова отворено и голо място. Тихите нощи са рай за палаткуването в Исландия.
 |
| Пещера край гората на Селфос |
 |
| Пак зайче |
 |
| Около Hveragerði цялата земя ври и кипи |
 |
| Гледка от пътеката |
 |
| Тълпите са налазили |
 |
| Овцете и те се топлят |
 |
| Нощувка в безветрие край водопад Seljalandsfoss |
02.09.2022
Първият ми стоп за деня беше с италианка, работеща за някаква американска филмова продукция. Тъкмо отиваше да снимат край водопадите на Skogafoss. Сподели терзанията си, че в северна Италия имало криза за вода, а тук не спирало да вали откакто е дошла. Слязох от колата край скалите Drangshlíð с готините къщички до тях. Интересно кътче с огромните си скали и богатството на фолклорни легенди за тях, изпълнени с елфи и странности. След като обходих къщичките и района около скалата, се върнах на пътя и продължих пеш и на стоп с баба и дядо холандци. Те ме откараха до ледника Sólheimajökull. Караха пет километра допълнително, за да ме оставят там като споделиха, че и те били стопаджии и знаели какво е. Пътеката към ледника беше много приятна и за нищо време стигнах. Навсякъде имаше предупреждения да не се ходи по ледника без гид, които още повече ме мотивираха да тръгна по него. За жалост нямах котки, без които от един момент нататък става направо невъзможно да се задържиш върху леда. Но поне на част от него успях да походя. Иначе местните организират турове за посетители с пълна екипировка и гид, но аз хиляди пъти предпочитах да видя по-малка част от ледника самостоятелно, отколкото това. Вървенето по него е забавно и рисково, защото ледът може да се пропука и да пропаднеш. Благодарение на пясъците от лава, които са полепнали по леда в началото, може да се напредне без котки. Но по-нататък вече не става. Тъжно, ледникът като почти всички други по света, се смалява всяка година и то драстично.
Когато се връщах обратно към пътя, първите организирани турове тъкмо тръгваха от паркинга. Минах петте километра до главното шосе пеш и си хванах стоп с французойка с кемпер. След кратко возене слязох до черния път, водещ към известни останки от разбил се самолет. Намира се на Solheimasandur - големи равни площи от черна натрошена лава, същински лунен пейзаж. Насред него е "кацнал" разбилия се през 1973 г. американски самолет DC-3, който е тотален магнит за туристите. Всичко живо се натиска да се снима там. До катастрофата се стигнало след като пилотът включил на грешен резервоар за гориво като отначало се смятало, че е катастрофирал заради свършване на горивото. Не е имало жертви. Смъртните случаи идват къде по-късно, когато обектът става твърде популярен и смотани туристи умират от студ и загубване по пътя към него. Всъщност от главното шосе са общо 7 км ходене отиване и връщане. През лятото има организиран превоз с автобус срещу (предполагам) тлъста сума, разбира се. Автобусът върви постоянно през целия ден. Иначе пътят е абсолютно равен и би бил идеален за тичане, но не и ако носиш 20+ кг раница. Имаше хора като стигнах и трябваше да изчакам да се наснимат, за да мога да снимам самия самолет без Его до него.
На главния път хванах стоп с камионче до разклона към Dyrhólaey. От там, след като погалих две страхотни кончета и не можех да им се нарадвам, ме взеха мъж и жена австралийци до фара на хълма с невероятни гледки. Полуостровът притежава чудни панорами, трудно е да си тръгнеш от толкова гледане на пейзажа. След доза време поех пеш към долния паркинг и плажа Reynisfjara, до който не може да се стигне от тази страна, достъпът е ограничен. Трябва да се обикаля доста, за да се стигне плажа и аз се върнах до главния път, откъдето хванах стоп с двойка канадци до разклона към плажа. Reynisfjara е много известен с изключително коварните си вълни, които са взели немалко жертви. Не е нужно да влизаш да плуваш, за да те докопат. Хващат си непредпазливите туристи направо от самия бряг. Наричат се "sneaker waves" и могат да се появят съвсем внезапно и да те грабнат, докато се снимаш на плажа с гръб към водата. Затова най-честото предупреждение е да не обръщаш никога гръб на океана и като цяло да стоиш далеч от водата. Иначе плажът е феноменално красив с черния си вулканичен пясък и огромни базалтови колони. Има и причудливи по форма скали във водата. За тях се разказват легенди, че някога са били тролове, които се опитвали да издърпат корабите от морето. Веднъж обаче излезли твърде късно през нощта и изгревът настъпил. Когато слънцето ги огряло, се превърнали в камъни. В целия този район също така може да се видят много тъпоклюни кайри в месеците от май до септември. Особено много са край Dyrhólaey.
Стоп с две германки ме отведе до главния път, а от там ме взе азиатец от Нова Зеландия. Откара ме до Vik и много бързаше към следващи забележителности. Тук туристите са като на маратон, понеже идват за много кратко време, всичко е супер скъпо и търчат като луди от една локация на друга, за да се снимат и отчетат. Въртят се едни километри за нищо... Vik напълно отговаряше на реномето си на най-дъждовно място в страната. Тъкмо пристигнах и заваля. Отначало слабо, после засили и ме понамокри, но не се отказах да обикалям и разглеждам. Първо видях църквата, после се отбих в супермаркета, където си намерих няколко неща с намалена цена и похапнах прилично. За последно оставих разходката по плажа, където си търсех и място, подходящо за спане, тъй като ставаше късно. Скатах се до една скала, в подножието й. Отначало вятърът беше силен, но после утихна. През нощта чух гласове, но никой не ме обезпокои, все пак бях сравнително близо до града. Нямаше смисъл да ставам през нощта да гледам за полярни сияния, защото беше много облачно, така че не се навих да излизам от затопления спален чувал.
 |
| За втори път до този прекрасен водопад |
 |
| Поглед зад водопада |
 |
| Скалите Drangshlíð |
 |
| Лагуната в основата на ледника |
 |
| Тук през лятото е пълно с тъпоклюни кайри |
 |
| Вкаменените тролове |
 |
| Град Вик |
 |
| Край плажа на Вик |
03.09.2022
Посрещнах изгрева на плажа, където дойдоха още няколко човека, разпалени фотографи явно. Наредиха стативите и почна щракането. Изкачих се на планината Reynisfjall, висока 340 метра. Намира се между Вик и плажа Reynisfjara и предлага страхотни гледки. Оставих си раницата по пътеката нагоре, за да мога да ги претичам тези 340 метра денивелация. Гледките горе бяха зашеметяващи. За нищо време се върнах до раницата и после минах през центъра на Вик, стигайки до супермаркета минути преди да отвори. Пак влязох да си купя нещо за хапване и да мина през тоалетната. Първият стоп за деня беше с германец, който ме хвърли до разклона за планината със сложно име Hjörleifshöfði. Тя се извисява сама сред огромен равен терен и ми напомни на венецуелските тепуи. Висока е 221 метра и още от 874 година тук е имало ферма на викингски заселници. За жалост наблизо е свирепия вулкан Катла, чието изригване през 1721 предизвикало наводнение и от фермата останали само руини. По-късно, през 1918 г. Катла причинила друго масивно наводнение и унищожила каквото било останало от въпросната ферма. На всичко отгоре вулканът беля не е изригвал оттогава и до ден днешен всички в района са на тръни кога пак ще избухне. Вероятно няма да е далеч във времето.
От разклона на шосето походих два километра до началото на прехода и после още 4 по него. Пътеката, водеща към върха, първо минава край руини от стари ферми и къщи на семейства. Малко е останало, но все пак има какво да се види и човек да си представи живота на заселниците тук. Погребани са на върха на планината, където и първите викингски заселници. Като се върнах долу на черния път, реших да продължа нататък пеш, защото доколкото разбрах от карти и брошури, пътят водеше до някаква интересна пещера. Имаше няколко коли с туристи, отиващи в тази посока, но не стопирах, защото не беше далеч. Пещерата се оказа наистина много готина, погледнато отвътре навън имаше очертания на дявол.
На връщане към главния път ме взе поляк за кратко и после почаках доста, докато спря австриец, който тъкмо бил пристигнал в Исландия и не беше спал въобще. Бързаше към апартамента, който си наел и ме остави на разклона за псевдократерите Alftaver, където исках да сляза. Това е равнинен район с доста на брой малки кратерчета, които не са активни и са се образували вероятно след изригване на вулкана Eldgja. Разходих се около тях и се заседях за кратко на кът за отдих с пейки и гледка. Обратно на шосето ме взеха две швейцарки с кемпер. Повозих се за кратко при тях, отиваха до известния каньон Fjaðrárgljúfur. Аз реших първо да сляза да видя едни каменни пирамидки край пътя преди да се отправя към каньона и се отбих до Laufskálavarða. Мястото не е популярно, но въпреки това много хора са спирали и оставяли по камъче назад във времето и каменните купчинки са доста интересни, многобройни и високи.
Стоп с баща и дъщеря германци ме отведе до разклона към каньона Fjaðrárgljúfur. Дъщерята поживяла доста в Исландия, но сякаш освен Рейкявик и Акурейри, нищо друго не беше видяла. Беше тотално неинформирана относно забележителните места за посещение, а беше поела ангажимента да развежда баща си наоколо. На разклона той я попита дали не може и те да отидат до каньона, който беше само на 2 км, но тя му каза, че пътят е само за джипове, което изобщо не беше вярно - пътят до каньона беше асфалтов и идеален, а нагоре след него в посока вулкана Лаки беше само за джипове. Но тя не си направи труда да провери това и така изпуснаха невероятно красив и посещаван каньон. Fjaðrárgljúfur станал известен покрай някакъв музикален клип: Justin Bieber - I'll Show You. Аз не знаех за това видео и го гледах след престоя си в Исландия да видя за какво става въпрос, снимано е цялото на няколко места в южната част на страната и то все такива, които посетих, например водопадите Seljalandsfoss и Skogafoss, самолетните останки, ледника с лагуна Jökulsárlón, в която изпълнителят даже се топва. Дразнещото в клипа е газенето на мъха от певеца, тъй като стъпването върху мъх е много болезнена тема за исландците и с основание. Мъховете са супер важни и защитени, местните ги пазят много и не се гледа никак добре на хора, които вървят извън пътеките и ги тъпчат, тъй като много трудно се възстановяват при този суров климат.
Каньонът е страшно красив със зелените си мъхове навсякъде по скалите и чудните водопади. Приказен е! Лошото са тълпите, но при тази му популярност няма как. За последните два километра до него ме взе пиян или напушен чех с БМВ, който сподели, че работи в хотел Лаки и днес му е почивния ден. Явно работата в Исландия се отразява много зле на емигрантите тук, може би ги спукват от бачкане или нещо друго, ама хич не изглеждат добре и не се държат адекватно. Особено поляците и чехите сякаш изкукват, защото не остава достатъчно време за злоупотреби с алкохол и трябва повече да работят, отколкото да пият. А това е голям проблем за тях. Като стигнахме до каньона, той паркира на горния паркинг, откъдето имаше кратка пътека, водеща до най-горната му част. Там той прескочи огражденията, които бяха сложени, за са не минават хора по-близо към ръба и да се възстановят мъховете по земята. Докато прескачаше накара едни шокирани момичета да му подържат вече отворената бира. Отиде до края на ръба и седна да се налива. Всички минаващи туристи го зяпаха и се чудеха. Като се връщаше беше без шише, явно го беше хвърлил в реката. И като прескачаше оградата падна и направи голямо шоу на зяпачите. Беше вече доста пийнал и неадекватен. Замина си към колата, а аз продължих по пътеката около каньона да го видя отвсякъде.
След каньона реших да поема пеш по черния път към вулкана Лаки с идеята ако не мине нито една кола, да вървя всичките 40 км до там. Вече ставаше сравнително късно и надеждата да мине някой не беше голяма. След доза ходене обаче имах късмет и мина една единствена кола - Ленд Роувър с двойка германци. Без малко да не ме вземат, защото нямаше място за сядане отзад, но се навиха да седна на пода. Нямаше шанс за полицаи по този път със сигурност. През цялото време си говорехме, те били за шести път в Исландия и страшно им харесвало. Имали приятели, които вече били идвали 15 пъти. Ех тези немци... На най-яките места винаги срещаш немци, те бродят далеч от тълпите и можеш да ги откриеш точно на такива достъпни само по трудния начин кътчета. Карат все по черни пътища из планините и тези двамата дори имаха книга за пресичанията на реките и дълбочината на всяка. Това си е сериозно препятствие из планините на Исландия.
Отбихме се до водопада Fagrifoss да му се порадваме. Те отиваха до къмпинга Blagil, така че пътищата ни се разделиха около 10 км преди Лаки. Походих доста и започна да се стъмнява, срещнах един пешеходец хайкър насред нищото, който сподели, че е тръгнал от къмпинга и извървял целия кръгов маршрут по черния път с една нощувка на палатка, общо близо 50 км. Сега се връщаше в къмпинга. Беше почти без багаж и леко му завидях с моите доста над 20 кг на гърба. От него научих, че рейнджърите разрешавали на такива като нас да спят на палатка, но условието било да не се виждаш от пътя и да не лягаш на мъха. Нямаше проблем за второто условие, първото беше леко трудно, но изпълнимо, така че си легнах върху черните лава пясъци доста встрани от пътя и ми беше спокойно, че няма да ме гонят за нелегалност. Нощта беше студена, но поносима, защото нямаше силен вятър и успях да спя сравнително добре.
 |
| По изгрев на плажа във Вик |
 |
| Поглед към Вик от планината Reynisfjall |
 |
| Руините от птичи поглед |
 |
| Поглед отвътре навън - готин дявол на входа |
 |
| Каньонът Fjaðrárgljúfur |
04.09.2022
По някое време призори заваля и не тръгнах рано, както обикновено. Спусна се гъста мъгла и това много ме притесни, понеже давах мило и драго за гледките наоколо. Все пак по някое време събрах лагера и тръгнах въпреки мъглата. По черния път минаха няколко коли, но не ги стопирах, защото мислех, че съм близо. Доста походих обаче, докато стигна и стана обедно време. Имаше къщичка с рейнджър, който спираше всички коли и пешеходци по пътя, за да им обяснява за парка и маршрутите. Не че имаше много посетители, даже бяха доста малко заради трудния достъп. Оставих си раницата при рейнджъра, докато се качвах по пътеката към Лаки. Той ми обясни къде какво има за гледане из парка и това беше първия и най-важен маршрут за мен - да изкача планината, която е останала от изригването на този забележителен вулкан и да видя гледките отгоре, които бяха феноменални.
Лаки, пълното му име е Lakagígar, всъщност е бил голяма работа. Изригването му през 1783 г. е едно от най-яростните в историята на човечеството. Изригването е продължило цели осем месеца. Изхвърлил е около 40 милиарда тона базалтова лава и безкрайни облаци отровни газове, което довело до измирането на половината от отглежданите животни и една четвърт от населението на страната поради последвал глад. Понастоящем планината Лаки предлага само спокойствие, тишина и умопомрачителни гледки. Изкачих се за нищо време, но горе поседях доста, защото чаках мъглите да се вдигнат и да видя панорамата. От чакане станах на шушулка, но когато завесата започна да се вдига, очите ми се изпълниха с толкова красота, че всички мръзнещи мъки си струваха. На километри се виждаха невероятни кратери и кратерчета, обрасли с мъхове, черни лава полета, ледници, планини и дори езера. Невероятно кътче!
Върнах се обратно при рейнджъра, взех си раницата и продължих нататък по пътя. Реших повече да вървя, отколкото да стопирам, така че прекарах голяма част от деня в ходене. Все пак хванах кратък стоп с италианец фотограф, който отиваше до близко езеро. Там щеше да чака полярно сияние тази нощ, имало прогноза. Леле, полудях при тази информация! Реших, че непременно ще гледам и аз. Той се надпреварваше с двойка немци също фотографи, които виждах доста пъти днес с техния високопроходим кемпер. Италианецът мрънкаше по техен адрес, че се появявали и те да снимат на същите локации.
Обиколих езерото Tjarnargígur по готина пътека. То е кратерно езеро и се е образувало точно вследствие на онова грандиозно изригване. Навсякъде всичко наоколо е обрасло в любимите ми мъхове и е като от приказка това местенце. Районът на Лаки ми стана едно от любимите места в страната. Продължих нататък по черния път, вече беше късен следобед и времето отиваше пак към разваляне. Беше облачно и нямаше да се види никакво сияние. В 19:00 още вървях по пътя, падна много гъста мъгла, отиваше към дъжд времето и внезапно се появи една джипка. Вдигнах палец и тя взе, че спря. Двама немци фотографи от Хайделберг веднага разчистиха малко багажи, за да мога да се кача и тръгнахме да гоним сиянието. Буквално! Те бързаха да слязат обратно на крайбрежието, да се измъкнат от облаците и мъглите тук, за да имат шанс да видят сиянието там. Единият сподели, че веднъж преди години карал над 1000 километра някъде из Скандинавия в преследване на сиянието. Та не му беше за първи път.
Малко след като ме взеха на стоп, се появи река за пресичане и се зарадвах, че няма да ми се налага да я нагазя. Колата се справи успешно, по целия път надолу си говорехме за пътешествия и приключения. Спонтанно се сетих, че днес е 4-ти септември - датата, на която през 2017 г. видях Полярното сияние на Нордкап след успешното ми пристигане там с колелото. Ключов момент от пътешествието ми тогава и голяма емоция. Дали късметът щеше да се повтори на същата дата?! Докато стигнем крайбрежието стана съвсем тъмно. Пресякохме всички реки по пътя успешно и долу ни очакваше жадуваното безоблачно небе. А по пътя насред нищото видяхме полярна лисица! Невероятно усещане да видиш в дивото това приказно създание.
Подминахме градчето с дълго име Kirkjubæjarklaustur и се отправихме към близките базалтови скали Dverghamrar (скалите на джуджетата). Там аз реших да остана да нощувам, но първата ни работа беше да гледаме небето и да снимаме до несвяст. Сиянието! Започна буквално веднага щом пристигнахме. Двамата фотографи също останаха да снимат, но след около час решиха да се местят на друго място, а аз продължих мисията невъзможна да го снимам без статив. Слагах фотоапарата на земята, по камъните, но не беше никак същото и снимките станаха мазало. Но все пак се вижда какво е. А самото гледане ми беше по-важно от снимането. Беше истински природен спектакъл, сиянието се движеше и сменяше цветове и форми. Изхабих почти цялата батерия на апарата, беше и студено, та зарядът падна още по-бързо. Легнах си доста след полунощ като ставах още няколко пъти през нощта да гледам дали продължава. Беше намаляло доста като си лягах. Благодарение на немците успях да видя това невероятно зрелище вместо да стоя в мъглата и дъжда на Лаки, много голям късмет изкарах този път.
 |
| Към Лаки |
 |
| Езерата също се видяха |
 |
| Кратерното езеро Tjarnargígur |
 |
| Ходенето по пътя беше истинско удоволствие |
 |
| На лов за сияние... |
 |
| Нощувка и сияние на скалите Dverghamrar |
05.09.2022
След като цяла нощ будувах за сиянието, станах рано преди изгрев и посрещнах слънцето на скалите. Тръгнах пеш към близък водопад, а след като му се порадвах започнах да вървя и стопирам за Kirkjubæjarklaustu. Късметът на палеца никакъв го нямаше и походих близо час, а минаваха коли. Взеха ме две момчета румънци, които бяха дошли в Исландия за три дни и обикаляха нонстоп главния път около острова. За три дни освен него и две-три забележителности до пътя нямаше как да видят повече. Шофьорът беше пълен психопат и караше с много над позволената скорост. Личеше си, че бързат. Добре, че се повозих за кратко при тях и докато се усетя, стигнахме градчето, което всъщност си беше чисто село със 180 жители. Слязох до разклона за Kirkjugólf - църковния под. Уникални шестоъгълни камъни на една гола полянка, които странно защо бяха наречени така, тъй като камъните са сто процентово природно творение.
След каменния под повървях още нататък по пътя до един красив водопад на име Stjórnarfoss, край който дори имаше къмпинг. Той не работеше след първи септември и седнах на пейките му да хапна. Днес беше истинска жега за Исландия - цели 16 градуса. Повече от половината ден ходех по тениска. Направо се сварих в собствен сос. Като си свикнал постоянно да мръзнеш като куче, тази температура ти се струва невъобразима. Върнах се до селото, оставих си раницата при жената в туристическия инфоцентър и се заех с разходка из околността. В самия инфоцентър пък имаше интересни документални клипчета, които изгледах, както и изложба за мъховете на Исландия. Много странно ми се стори, че нямаше тоалетна, а и като цяло в това селище нямаше нито обществени тоалетни, нито кофи за боклук.
Обиколих още три от местните забележителности и то без раница. Според легенда до Sister's rock (Скалата на сестрите) са погребани две невинни монахини, които били обвинени в какви ли не ужасии. Недалечният водопад също е кръстен на тях и носи името Sister's waterfall. А точно над него, в самото му начало стои прекрасно езеро, от което дори пих вода. Искаше ми се много да се изкъпя в него, но имаше няколко човека наоколо. И то е кръстено на тях. Изобщо всичко тук е кръстено на монахините. Езерото и водопадът за съвсем близо до селото, а за скалата се ходи малко повече, около 2 км в посока. По пътеката към нея се намира друг водопад на име Rauðárfoss.
Минах през инфоцентъра, взех си раницата и се насочих към местния супермаркет за попълване на хранителните запаси. На касата като прибирах покупките в раницата, нямах място заради боклука, който насъбрах и нямаше къде да изхвърля. Касиерът като забеляза проблема ми, веднага ме подкани да оставя боклука при него. Имаше някаква мистерия в сметосъбирането на това село. Излязох на шосето и що да видя - двойка стопаджии вече бяха там и чакаха. Разменихме по няколко думи, подминах ги и застанах малко по-нататък. Нямаше и пет минути, когато една кола спря до тях, пътуващите вътре пренаредиха багажите си, качиха ги тях двамата и махнаха на мен също да отивам. Сместихме се всички с раниците и започнаха разговорите. Шофьорът и жена му бяха индийци по произход, но живееха в Ирландия, а стопаджиите бяха чехи. От дума на дума стана въпрос за местата за посещение в Исландия и аз като се отприщих, те не спираха да попиват информация. До края не спряха да ме разпитват къде какво има, след толкова време тук бях своеобразен гид за страната. Имаше все по-често местни, които ме возеха на стоп и споделяха, че не са били никога на много от местата, които аз посетих.
На слизане всички се изсипахме на паркинга на национален парк Skaftafell. Индийците нямаха намерение да правят хайкове тук и само щяха да се разходят до инфоцентъра и наоколо, а чехите се заеха с разпъване на палатката си, след като си платиха прескъпата нощувка на гишето в инфоцентъра. От един колоездач на следващия ден разбрах, че е 3000 крони за двама човека с палатка. Отделно се плаща ако имаш кола. Къмпингът е огромен и пълен с народ. Паркът е много посещаван, особено популярна е пътеката до водопада Svartifoss. Там си е направо като на Рилските езера лятото - същинска манифестация. По другите пътеки е къде по-спокойно.
Преди да тръгна по трасетата, успях да се промъкна спонтанно и непланирано в помещението с душовете и така хубаво се изкъпах, че чак нереално ми се стори. Това ми беше третото къпане на душ в Исландия. Беше доста късен следобед и измислих стратегия - да не тръгвам по дългите маршрути сега, а утре сутринта като преди това да си оставя раницата в инфоцентъра, за да ми е леко нагоре. А сега да поема по кратката пътека към ледника и да спя някъде там. До късно щъкаха хора, притаих се до едно каменисто хълмче, но ми стана много студено, докато чаках да се стъмни и реших да се раздвижа. Скрие ли се слънцето става кучи студ много бързо, а бях и на метри от ледник. Преместих се до едно езеро с форма на осмица и пак зачаках да се стъмни, че да разпъна палатката. Скоро и това стана, но спане нямаше да има, защото за втора поредна нощ в небето се плъзна не какво да е, а Полярното сияние! Пак големи емоции, пак безсънна нощ. Мръзнене, тракане на зъби, подскачане на едно място... И на сутринта пак рано скочих. В Исландия имаше толкова много за гледане, просто беше срамно да се проспива!
 |
| Foss á Síðu - прелестен водопад край пътя |
 |
| Водопадът Systrafoss |
 |
| Гледка от езерото Systravatn |
 |
| В национален парк Skaftafell |
 |
| Неописуема красота... |
 |
| Още е рано, но шоуто започва |
 |
| Утро до езерото |
1 коментар:
Благодаря, пркрасно!
Публикуване на коментар