 |
| Мъгливо утро някъде преди връх Баташки Снежник |
Няма планина в България и по света, която да не обичам. Няма планина, в която да не искам да скитам и да живея за постоянно. Но измежду всичките съвършени планини има една, която ми е най-тежко полегнала на сърцето и където най-много обичам да бъда - Родопите. Преди да започна да я опознавам, я гледах всеки ден от терасата на моята стая в апартамента на родителите ми. Сутрин се събуждах с нея и вечер изпращах слънцето, което потъваше бавно зад най-източните й склонове. Връх Аида беше магнит, както и всичко нататък след него. А полето и 25-те километра, които ме деляха от райската градина Родопи, бяха най-тежкото ми наказание. Един ден обаче успях да се добера до Родопите, после друг, после трети... Там за първи път пътувах на стоп, там спах за първи път на палатка. Всичките ми любими неща започнаха именно там. И всяко връщане в Родопите за мен е като да си отида у дома. Хасково никога не е бил мой дом, не го усещам като такъв, макар че тук са ме родили и тук живях цял живот. Тук съм на чуждо място, сред зли хора и безумни тълпи, тук ме задържат само близките ми и нищо друго. Родопите обаче са друго нещо. Там съм у дома, там ми е хубаво през цялото време, защото като навлезеш в горите, няма никой. Гората е мястото, където се чувствам в пълна хармония с всичко, съществуващо там. И при всяко ходене в Родопите като това, за което сега ще разкажа, си давам сметка, че мястото ми е там и никъде другаде.
