Странджа - зелено и мистично - част 1

Слънчо огрява паякови къщички :)

 

 Тази прекрасна обиколка из чудесата на джунглестата Странджа направих миналото лято, когато се отвори една седмица прозорец между битовите задачи към близките и успях да се измъкна, макар и за толкова кратко. Пътуването беше с кола и колело заедно, понеже успях да поразглобя старото си колело за оффроуд и да го сложа на задната седалка на колата. Така имах три варианта за обикаляне - с колата за по-бързо, с колелото за по-приятно и пеша за по-опознавателно. Възползвах се на макс и от трите. Искаше ми се да съм само с колело и пеша, но за една седмица нищо нямаше да видя. Плюс това прагматичното родителско тяло реши да използва пътуването ми към Странджа и ми постави задача да купя 150 кг дини от борсата в Любимец на прибиране към вкъщи. Така че имах съчетание на приятното с полезното, както се изразяват онези "нормалните" хора, които правят нещо само ако имат изгода. Макар да не мога да идентифицирам все още полезността в преяждането с диня. Та напред към Странджа и нейната тайнственост...

 

16.07.2021

Маршрут за деня:  Хасково - Харманли - Остър Камък - Овчарово - Коларово - Изворово - Тополовград - Елхово - Малко Шарково - Воден - Болярово - Голямо Крушево - Факия - Долно Ябълково

Изминати километри (с колата): 236  

/Засечени с точност са само километрите, изминати с колата. На това колело нямам километраж, така че грубо за цялото пътуване с колелото са някъде около 60-70 км./

 

В топлата юлска утрин метнах малко багаж на колата и потеглих към първата ми спирка - Харманли. Всъщност не града беше целта ми, а едно село с долмен недалеч от него. А минавайки през града тъй или иначе, не пропуснах да се отбия до Гърбавия мост и останките от стар Кервансарай в центъра. Мостът, оригинално построен през 16 век, е реставриран и е много привлекателно местенце. Въпреки вече по-модерния му облик заради новите материали, на мен лично ми навяваше картини за минаващи по павета кервани. Дълъг е 109 метра и се счита, че създателят му е известният османски архитект Синан. Кервансараят пък е блед остатък от онова, което е бил по-рано през вековете. Възникнал също през 16 век, заемал е площ около 400 кв.м, а в днешно време останалото от него е толкова скромно, че дори не намеква за величие. Бил е великолепно творение на османската архитектура, посрещал е пътешественици от къде ли не, а мъничкото, останало от него до днес, се руши и скоро може и нищо да не остане за гледане. 

На път към село Остър камък, минах през приятни хълмове, където е разположена вилната зона на Харманли и има хубави гледки към околността. Наближавайки селото, оставих колата до пътя и се заех с търсене на точното място на местната забележителност - долмен "Каменната къща". Открих го точно до горните огради на фотоволтаичен парк, пада се вдясно от шосето ако карате към селото. Подминава се този парк, наближавате селото и доста преди да влезете в него, вдясно има малък изкуствен водоем. Точно покрай него от лявата му страна има пътека, водеща нагоре към долмена. Насочете се към горната ограда на соларния парк, там е. Чудната каменна къщичка е имала лошия късмет да попадне до грозните панели. Преди по-малко от 20 години е била подкопана и е рухнала, но после е възстановена. На мен лично много ми хареса този долмен, има силно излъчване и доста се задържах край него. Имал е и лицева плоча, която не е оцеляла до днес. Еднокамерен е, без дромос. 

Следващата ми спирка беше село Овчарово. Вдясно от пътя, до самите къщи на селото, идвайки откъм Харманли, се намира един интересен менхир, наречен Чучул камък. Имах щастието да го посетя още три пъти тази зима, само че с колело, а още при това първо посещение му се възхитих. Тракийско наследство, едно от многото светилища на този загадъчен народ, населявал земите ни. Предполага се, че е свързан с култ към плодородието и са се изпълнявали ритуали около него. Можем само да гадаем какво е видял този камък, във всеки случай - много повече от всеки от нас. Как ми се иска да можех да говоря с камъните и да го разпитам... Висок е малко над два метра и е с диаметър един метър. Когато го посетих отново в един студен и ветровит зимен ден, ми идеше да направя ритуал срещу дъжд край него, защото не спираше да вали и карането на колело от Хасково до Мъдрец и обратно не беше твърде весело при тези климатични особености. 

Долменът край село Изворово също ме призова. Говорят ми тия камъни, ей! Само дето още не мога да ги разбирам. И той се намира близо до пътя, но както и на другите две места, тук също нямаше посетители освен мен. Долменът е вляво от шосето на около 100 метра, в югозападната част на селото. Минава се по черен път, който (идвайки от юг) започва вляво от шосето, точно до един трафопост. Еднокамерен е, без дромос и лицева плоча, но дори и така е очарователен. Покривчето си е останало на мястото толкова векове... Винаги изпадам в състояние "уау" пред такива места и творения, за които повечето хора май биха възкликнали "к`во ше им гледам на некви си камъни там". То затова и няма посетители, явно ходят само на най-популярните като Белинташ и Бегликташ да се снимат и да се покажат, не им е интересно да задълбават в темата, посещавайки разни никому неизвестни, потънали в забвение камъни. А мен еуфорията ме тресна още от първия долмен за днес и не ме пусна до края на пътуването, или поне до динената борса в Любимец.

Сакар планина е гъмжило от тракийски светилища, долмените например с лопата да ги ринеш, макар добре запазените до ден днешен да не са чак толкова много. След Изворово се отбих до добре познатия ми долмен Нъчеви чаири край село Хлябово. Този е "официален", ако може тъй да се каже - има табела на пътя, отбивка за коли и пътека, водеща до скалното чудо. Върви се едва няколко минути и пред очите ви се появява една чудна змейова къща. Един от най-запазените и големи долмени, измежду всичките над 600 в Сакар. Датиран е към ранната Желязна епоха. Състои се от две камери като в малката са открити останки от скелет, бронзови изделия и керамика. Явно е служел за гроб, а аз винаги се представям къщичка за живеене като застана пред долмен. Е, вярно - миниатюрна къщичка, но все пак къщичка. Не пропуснах да вляза вътре и да си полегна във вътрешната камера. При предното ми посещение тук нямах време за това, баба ме чакаше в колата, а сега можех да се потопя дълбоко в душата на това място. Представях си какъв е бил човека, погребан тук, какво ли е имало в миналото в района около долмена, кой и как го е изградил... Ах, как ми се иска всичко да зная, всичко да науча! За бъдещето пет пари не давам, то е ясно, че ще е див ужас, но миналото... там е истината, там е знанието, красотата и приключението.

Освен този долмен, в района около село Хлябово има още доста добре запазени и по-трудно достъпни долмени, с които ще се заема в някое скорошно посещение на района и тогава ще ги опиша, засега остават неизвестни за мен. В центъра на селото има една простичка карта, на която са изобразени, но откриването им без модерни джаджи или местен водач е времеотнемаща мисия, която си оставих за следващия път. Продължих към Тополовград като подминах отбивката за крепостта светилище Палеокастро, тъй като нямаше табела за нея от страната, от която идвах (но имало голяма табела от другата страна на шосето). Това не беше проблем, по-късно се върнах, а преди това посетих историческия музей в града. Уредничката беше приятна жена и ме упъти как да стигна до крепостта, а експозицията, макар и скромна, много ми хареса и научих интересни неща за района и жителите му. 

До Палеокастро води черен път, преминаващ в маркирана пътека, който започва от главното шосе към Тополовград. От там около 40 минути пеша се върви до самото светилище, за което се счита, че е посветено на Слънцето. Комплексът е голям, има останки от крепостни стени и множество изсичания в скалите, някои от които наподобяват слънчеви дискове. Някои от тях са с изпъкнал релеф, други са вдлъбнати, но всичките са страшно интересни и се смята, че са над 150. Именно те най-много ме впечатлиха и доста време се взирах в камъните, търсейки отговори на ред въпроси. Скалната верига от зъбери пък е с такова изложение, че цялата й източна страна се огрява от Слънчо от ранни зори. Човек може да прекара часове обхождайки скалите, може да се продължи по пътека след основната част с крепостта, има още доста интересни скали нататък. А в началото на маркираната пътека, където се отделя от черния път, има поляна със страхотна чешма, в коритото на която са изписани много интересни факти за светилището. Чешмата пази и от обезводняване в горещ летен ден, аз се качих до крепостта с колелото като на места пътеката беше много стръмна и го бутах, та доста се дехидратирах след два часа обикаляне и чешмата ме спаси. 

Следваща спирка - Елхово. Там повторих визита на невероятния етнографски музей, както и църквата до него. Приятно и китно градче, поразходих се из центъра преди да продължа. Музеят е все така интересен и вълнуващ, включен е в "100 национални обекта" и освен мен имаше още двама-трима посетители, да не повярваш! Потеглих към село Воден, недалеч се намира едно изключително местенце, което не очаквах чак толкова да ме впечатли. Изненадах се, за първи път го посещавам, което отчитам като голям пропуск. Става въпрос за Парорийския манастир - мистично, забравено от всички чудо. Средновековният манастир от 14 век е създаден от монах аскет на име Григорий Синаит, поклонник на исихазма. Той бил основоположник на това аскетично движение в България и макар манастирът да бил основно средище за кратко, учениците на монаха били няколко десетки. Понастоящем от светата обител най-смайваща е пещерата, в която са намирали уединение исихастите. От надземната част на комплекса не е останало много, но ясно се вижда, че е бил укрепен. Някога е имало еднокорабна базилика и църква със стенописи, но само можем да гадаем как е изглеждало всичко безвъзвратно загубено. Смята се, че самият Григорий е погребан в нишите край входа на пещерата, но вероятно останките са станали жертва на иманярски набези. Пещерата пък е старателно обработена, има издялани 34 стъпала и дори тухлен градеж, за който се смята, че е правен още преди възникването на манастира. 

До Парорийския манастир се стига сравнително лесно. Когато видите табела отляво на главното шосе след село Воден, гласяща "Разкопки", последвайте черния път, който сочи. След около 30 минути пеша се стига до манастира, намира се на върха на хълмче и на поне още едно място има табела. Аз малко се залутах, понеже хванах един път напряко право нагоре, но после се ориентирах и стигнах до манастира. Уникално място, горещо препоръчвам!

Продължих с колата към село Долно Ябълково, където я оставих пред църквата, сглобих колелото и поех по 5 километровия черен път до Марков камък. Успях да посетя чудноватата огромна скала по залез слънце и това беше просто идеалния завършек на деня. Скалата е мегалитен валун, висок 8 метра - впечатляващо тракийско светилище. Интересното е, че е облегнат на две други скали и под него се образува голям процеп, през който човек може да мине. До върха на камъка, където има скални ямки, пълнещи се с (лековита) вода, има метална стълба, така че всеки може да се качи и наслади на гледката. Черният път, водещ до скалата, не става за лека кола. Може да се мине пеш или с колело, има и жълта маркировка за ориентация.

Като се върнах до колата и църквата, вече се стъмняваше. Попитах местен от къща наблизо дали може да разпъна палатката и пренощувам тук. Човекът каза, че няма никакъв проблем и така се настаних пред църквата на селото, която също е много интересна, но я видях само отвън, беше затворена. Прекарах една чудесна първа нощ в Странджа, а по някое време ме събудиха задълбочените разговори на кравите, щъкащи по полянката и увлечени в шумни среднощни дебати. Не зная точно какво обсъждаха, но ще да е било много важно, по тона разбрах. 

 

На път към Харманли

Останки от Кервансарай в ХарманлиГърбавият мостДолменът край село Остър камъкМенхир Чучул камък край Овчарово

Долменът край Изворово

Долмен Нъчеви чаири край Хлябово

В църквата в ТополовградИз центъра на градаВ Историческия музейТабела за Палеокастро на шосетоНагоре към крепостта светилищеСлънчеви дискове

Този ми е любим

Гледката навсякъде си я биваСпасителна чешмаВ Елхово

В Етнографския музей

Парорийския манастир

Долу в пещератаКъм село ФакияИдеалното място за нощувка - пред църквата в Долно Ябълково

Марков камък

17.07.2021

Маршрут за деня: Долно Ябълково - Факия - Голямо Буково - Кирово - Голямобуковски манастир - Варовик - Младежко - Евренозово - Звездец - Петрова нива - Бръшлян - Стоилово

Изминати километри (с колата): 94 км

Дните в това пътуване бяха кой от кой по-интересни и приятни, а този беше един от най-готините. Започна със страхотен изгрев над село Долно Ябълково, който ми радваше очите през целия път до следващото село Факия. Преди Слънчо да се покаже пък имаше гъсти мъгли около селото и беше много призрачно, особено като минавах покрай някоя стара, отдавна изоставена къща. След като подминах китното село Голямо Буково, се отправих на лов за поредния приказен долмен, намиращ се на около 3 км след Кирово, по пътя към Белеврен. Змейовата къща е разположена вдясно от шосето като за да се стигне до нея, е необходимо да се поеме по черен път, който минава през частна собственост. Ще познаете пътя по това, че в началото му има електропастир, тоест трябва да минете през него, за да влезете. Най-добре колата да се остави на главния път. Собствениците на имота не само нямат против посетители, но и имах късмета да ме видят точно като се прибираха с колата си. Така сложиха край на половинчасовото ми лутане в търсене на обекта. Мъничка пътека води до долмена, тръгва вляво от черния път и само след десетина метра сте на мястото. Само че пътечката е след поне десетина минути ходене навътре по пътя, преди да стигнете до сградите се пада вляво, в гъста гора. 

Долменът е слабо казано страхотен, много добре е запазен и доколкото разбрах от двете чичета, които вероятно притежават имота и ме насочиха, даже чужденци идвали да го посещават. Имало някаква европейка, която легнала вътре на шумата и отказвала да си ходи. Повторих и аз тоя сценарий, само че след известно време си тръгнах. Все пак доста си полежах в гробната камера, където били открити находки от седем погребения. След толкова лежане в долмени и други разни гробници като онези в Панталика на остров Сицилия, вече съм в пълна готовност за собствената си кончина. Ще ми се ако не ме изгорят, да ме сложат в някой долмен, че е много приятно там, има мека шума и шарена сянка. Е, в краен случай ще се примиря да ме закопат в градината :) 

В екзалтирано настроение след осмото (собствено) погребение се отправих към Голямобуковския манастир, носещ дългото име  "Света Богородица Живоприемний източник". Намира се на 4 км от селото, пътят е хубав, а манастирът е действащ и всъщност е единственият действащ в Странджа. Смята се, че изворът, който се намира тук, е чудотворен и лековит. Църквата е поддържана и изписана, но старите манастирски сгради са оставени да се рушат. И все пак се вижда, че има живот и нещо се прави. Има готин макет на стара къща в двора, както и цветя и басейнче. 

Поех по пътя към село Варовик с идеята да продължа в посока Звездец и да пресека сърцето на Странджа като дори за миг не допусках какво ме очаква на това "шосе". Единствената алтернатива на този път е да се мине през Средец и чак до Бургас, та след това да се хване пътя на юг към Малко Търново. На мен това ми се струваше като ужасен вариант. Не стига, че се обикаля много, но и се кара по оживени, скучни пътища, вместо по малки, непопулярни трасета. Е, този път към Варовик и Звездец отговаряше напълно на представата ми за супер забутани, абсолютно лишени от трафик и забравени от света пътища. А мислех, че е сравнително главен път... голяма забуда! Следващите дъъълги часове карах на първа по супер тесен и раздран от огромни дупки път, който особено се влоши след село Варовик, до там беше горе-долу прилично. Нататък обаче стана епично. Тъй като много пазя колата, скоростта ми беше толкова ниска, че можех да зяпам пейзажа, снимам, ям, пия и чета книга, докато шофирам. Излишно да казвам, че кола не мина по този път, само един заблуден моторист, който се изненада на моето присъствие. Кошмарният за кола път обаче беше върховен във всички други аспекти, само пътната настилка беше ужас. Иначе всичко беше толкова хубаво, че не ми се искаше да свършва. Навсякъде през цялото време само гора. Зелено, зелено, еййй навсякъде зелено! Толкова беше красиво, че при следващо ходене в Странджа задължително пак ще мина от там, само че не с кола, в никакъв случай няма да й го причиня отново. Тази планина е истински рай, за два дни тук видях лисица, сърни, костенурка, змии и всевъзможни птички, просто е приказно. Огромните дупки, които се заканваха да погълнат цялата кола, не успяха да ме затормозят и преминавайки с повишено внимание, се измъкнах от капаните. Кара се само на първа и втора, трета я забравете. Във всеки случай не препоръчвам да се минава по този път с никаква лека кола, или ако се минава, шофьорът да е с доста умения и да е търпелив, защото ако някой закъса тук, надали ще може да дойде пътната помощ. 

Вече на главния път позачистих колата от тоновете разкрасил я прахоляк и поех към Младежко. Изненадващо там беше пълно с хора на пикник, имаше даже палатки. До това приказно място ме отведе обещанието за екопътека "Извори и пещери". Е, как да пропусна пътека с такова име. Самото село също беше готино, но това, което започна след него, беше направо приказно. Поех по пътеката, която започва в края на селото и се върви около 15 минути край реката. Насладих се на вода с магичен син цвят, интересни пещери, една от които доста дълга навътре, а за десерт се изкачих до две кули на два отсрещни хълма над реката. От там се откриваха страхотни гледки! Прекарах доста време в района и много ми хареса, нагоре към кулите нямаше никакви хора, всичките бяха край реката да отмарят в лятната жега. 

Върнах се до колата и се отправих към следващото село Евренозово, до което така и не стигнах, защото интересните места се намират около километър преди него край пътя. Първите две са тракийско светилище и римска гробница. И двете са вляво от шосето, има обозначителна малка табела. Поема се по черен път и се върви съвсем малко до достигане на светилището, което е първо и е трудно забележимо. Представлява неголеми камъни, разположени в кръг, които са доста обрасли. Гробницата е съмвсем наблизо, трябва леко да се изкачите по поляната към началото на гората. Тя е по-внушителна, състои се от две помещения и се счита, че е от 4-ти век. За жалост не е останало много от нея. Третата забележителност е един долмен, който също се намира до шосето, само че трябва да се върнете на него и да продължите още около 200-300 метра в посока селто. Долменът се пада отдясно на пътя, има табела и се намира много лесно. Двукамерен с дромос е, но също е доста поразрушен. 

Разнообразието този ден беше разтърсващо. След толкова невероятни гори, манастир, пещери, извори, долмени, гробници, светилища... беше време за Петрова нива :) Тук освен самата историческа местност, имах щастието да се порадвам на дъхоспираща гледка към меандрите на река Велека. Тя е една от любимите ми реки в България и неочакваната гледка много ме зарадва. На Петрова нива нямаше посетители, освен един автобус хора, явно туристическа група, които за мое щастие тъкмо си тръгваха. Останах само аз, посетих музейчето и послушах мечтанията на самотния чичко, който стопанисваше обекта и който копнееше за събора на 20-ти август, когато щяло да има много хора, сергии, кебапчета... Мислено истински се зарадвах, че идвам в подходящ момент, добре че не изтеглих късата клечка - да цъфна тук на този празничен ден и да се наложи да обърна колата без да видя нищо. А сега цареше пълно спокойствие. Пътят до Петрова нива от главното шосе е 12 км и е средно лош по моя преценка. Кара се бавно и славно. Гледката към меандрите на Велека се пада вдясно като се наближи доста към Петрова нива, има табела на пътя, оглеждайте се. Също има страхотна гледка и зад музея. За историята на местността предполагам всеки знае по нещо, или може да научи, така че няма да се впускам в детайли. Интересно е, че в паметника са зазидани костите на революционера Георги Кондолов, а църквата наблизо е построена по случай 100 годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. Петрова нива също така е част от 100-те национални обекта.

Тъкмо когато си мислех, че вече няма накъде да стане по-хубаво и хоп - ето ме в приказното село Бръшлян! Стари къщи, горски параклиси, разходка... е, музеите ги изпуснах, нещо не си паснахме с работното време, но пък доста добре обходих селото и района. На 700 метра от последните къщи се намира един чуден горски параклис Св. Пантелеймон, на поляната до който пасеше разкошен кон и трудно си тръгнах от това местенце. До главния път пък има друг параклис Св. Петка, до който се стига и пеша от селото по пътека, иначе се намира на метри от главното шосе към Малко Търново. Бръшлян за втори път ме омагьоса, а денят беше към своя край. Реших да продължа още малко нататък по пътя, към водопад Докузак, намиращ се преди село Стоилово. И евентуално там да нощувам. Водопадът толкова много ме смая, очарова, зашемети... изобщо не очаквах такава пълноводна красота! Почти до тъмно го съзерцавах, едно страхотно куче от близка къща ми правеше компания. Реших обаче да не нощувам там, защото бях до шосето, което макар да не беше оживено, все пак не беше идеално място за спане. Водопадът е в непосредствена близост до пътя. Ако карате към Стоилово, се пада вляво и има отбивка за паркиране. Не може да бъде подминат. 

Продължих нататък към Стоилово с намерение да се установя някъде преди селото. Очакваше ме обаче изненада - всички места край реката вече бяха заети от коли и хора с палатки, беше супер пренаселено с летовници. Реших да си диря късмета по високото, изкачих се по шосето към селото и вече горе подминах последните къщи и поех по черен път в посока параклиса Св. Илия. Установих се на страхотно панорамно място край една чешма в подножието на параклиса. Пак бях до пътя, но този път беше черен и явно малко използван, поне така си мислех аз. През нощта три пъти се събудждах от минаващи коли и дори един мотор профуча в ранните часове. Това е един от големите недостатъци при пътуването с кола - вързан си към пътя и не можеш да навлезеш дълбоко в гората да спиш, ако не искаш да изоставяш автомобила без надзор.

Мъгли над Долно ЯбълковоЕдин прекрасен странджански изгрев

В село Факия

Долменът край Кирово

В Голямобуковския манастирИзворна водаВ църкватаМини къщичкаСреща на пътя със срамежлив горски жител

Река Младежка

Една от пещеритеНавътре...

Гледка към село Младежко от една от кулите

МладежкоТракийско светилище край село ЕвренозовоРимска гробницаДолмен край ЕвренозовоПаметникът на Петрова ниваЦърквата Св. Петка

Гледка към меандри на Велека, реката прави голям завой

Вековно дърво благун на 700 годиниВ село Бръшлян...

По пътя към параклис Св. ПантелеймонПрекрасен кон украсяваше поляната с параклиса

Параклис Св. ПеткаЖалко, че не видях нито един от тези ми любимциВеличественият водопад ДокузакС този Шаро станахме първи приятели

18.07.2021

Маршрут за деня: Стоилово - Малко Търново - Мишкова нива - Голямо градище - местност Пропада - пещера Света Марина  - Граматиково

Изминати километри (с колата) - 60 км

Утрото започна с разходка до параклис Св. Илия, край който пасяха свободно коне. Въпреки, че параклисът много ми хареса, те бяха по-атрактивни от него и успях да погаля няколко. Сигурно бяха същите, които минаха край палатката в 3:30 през нощта. Събудих се от тропане на копита и със задоволство заспах отново. 

Поразгледах живописното и приятно село Стоилово и поех към Малко Търново като се отбих за втори път до водопада Докузак. Не само да се порадвам на приказната му красота, но и да поздравя моето ново четириного другарче. Закусих до водопада заедно с кучето и продължих към граничния град с намерението да обиколя няколко страхотни места из околността, за които се изисква да се регистрираш в гранична полиция, уж за да нямаш проблеми с патрулите. Понеже е гранична зона и гъмжи от бежанци, навсякъде минават патрули, а повечето от въпросните места са в непосредствена близост до границата. Едно от тях е баш до огромната ограда, която са издигнали да "ни пази" от пришълците. На път към Малко Търново реших първо да се отбия до местност Пропада, мислейки си, че е преди града и свърнах по един стар и тесен път, който ме отведе до някаква каменна кариера. Не намерих Пропада, но пък доста добре се поразходих из странната изоставена находка. Продължих към града, където посетих инфоцентъра, разпитах до кое място как се стига, взех си карта и продължих обиколката с музея. Той се състоеше от три стари къщи и много ми хареса, всичко вътре заслужаваше внимание. Отново бях единствен посетител, което позволяваше да се наслаждавам на музеите. Ако имаше струпване на хора, щях да ги избягвам заради вируса, а благодарение на целокупната апатия на народа към знанието и културата, за мен остана достъпна тази голяма радост (е, поне допреди въвеждането на "зеления" паспорт). Уредничката дори ми каза да не се мъча с маска, докато разглеждам, но даже само заради нейното присъствие нямаше как да я сваля. Цялото лято си го изкарах с маска в името на роднините.

Момичето в инфоцентъра ми беше обяснило къде е гранична полиция, намерих сградата и се регистрирах при пазача на входа, който беше любезна жена. Лошото е, че при попълване на формуляра се пише от колко до колко часа ще си на тези места, а за мен това е крайно трудно да се каже, защото планове не правя и просто се задържам на всяко място колкото ми хрумне. Писах все пак, че ще обикалям целия ден до 21:00, та ако някой патрул ме засече дори толкова късно, да съм в легалност. Впоследствие никой от патрулите, които срещнах, не ме провери за регистрация, а доколкото разбрах тя се прави ден за ден, тоест ако не успееш първия ден да обиколиш всичко, отиваш втори ден пак да попълниш листчето. Аз не се съобразих с това, защото не ми се връщаше пак до Малко Търново и нищо не се случи, засякоха ме на следващия ден сутринта до Индипасха без да ми поискат каквато и да е регистрация. Така че не са толкова стриктни. 

Първо се отправих към Мишкова нива. До нея има изграден хубав, но тесен асфалтов път, лесно достъпна е, има и табели. Нивата всъщност въобще не е нива, а много интересен некропол. Древното тракийско светилище притежава куполен храм, който няма аналог. Част от него е запазена и събужда много въпроси. Дромосът е доста дълъг, а над входа му е имало камък с издялани щит и копие между две длани, който се съхранява в музея в Малко Търново. Над некропола има изградена дървена конструкция, която позволява да се гледа отгоре, има също и информационна табела с детайли за обекта. Сгушен е в гъста гора и наоколо е страхотно за разходки, много е диво и красиво. 

Върнах се на главното шосе за Турция и оставих колата на отбивката към първенеца на българска Странджа - връх Голямо градище. Висок е само 710 метра, но е приятен за разходка и предлага страхотни гледки. В подножието му има останки от крепост, а на върха са изградили дървена площадка, благодарение на която гледките са възможни. Пет - десет минути преди да се стигне до върха, се минава покрай уникално светилище, наречено "Гробницата на Бастет", за което има какви ли не теории, хипотези и любопитни факти. Бастет е египетска богиня, изобразявана с глава на котка. В светилището ще намерите дузина статуйки на котки, оставени явно от посетители. Мен лично много ме впечатли това място, странно е и ми се искаше да остана да пренощувам там, но беше твърде рано да спирам. Според разни твърдения, приписани на Ванга, на това място е погребана жена, донесена от Египет, която държала жезъл от извънземна материя в ръце. В саркофага й била написана историята на света за 2000 години назад и предсказания за бъдещето. Доколкото разбрах в кашата са замесени иманяр с карта, секретни проучвания, Ванга, Людмила Живкова и кой знае още какво. Кое истина, кое - не, но пък местенцето си го бива и определено ми се прииска да преспя там някоя нощ. Приключенският ми дух за пореден път се развихри и започнах да си представям как разкопавам гробницата, откривам саркофага и от него излиза мумията на Бастет с дузина котки, заедно с които спасяваме света от самия него, или казано по простичко - избавяме го от човеците.

За жалост нищо от това не се случи наистина, само в главата ми, след което продължих до върха, полюбувах се на гледката и слязох обратно до колата. Общото разстояние от шосето до върха е около 1 км и е приятна разходка. Качих се на колата и потеглих към местност Пропада. На втория опит успях да открия това уникално местенце. Намира се на около 4 км от Малко Търново, отбивката се хваща от пътя към Турция, само че е от дясната страна на пътя, не от лявата като тази за Голямо градище. Около 1 км тесен асфалтов път води до некропола, има табели. После по пътека се стига до самите гробници, които не са една, а четири основни и множество по-малки цистови гробове. На пътеката има доста добра информационна табела с всички обекти, които можете да видите, разгледайте я и я запомнете добре, без нея няма да откриете четирите основни могили. Най-впечатляваща е куполната гробница на върха на хълма, задължително се качете до нея. И това светилище ни е наследство от траките, смайващо е. Сред гората са пръснати гробници, потънали в тишина. Същински град на мъртвите. 

Заредих бензин в Малко Търново и продължих към мисията на деня - пещерата Света Марина, намираща се на повече от 20 км в посока, считано от отбивката на главното шосе. От там се тръгва по черен път, който е крайно неподходящ за лека кола. Оставих моята на разклона и извадих тежката артилерия - колелото :) То е правено за такива неща, направо се размазах от кеф да препускам с него по каменистия път, по който шарят само патрули на гранична полиция и прехвърчат групички бежанци. За часовете, прекарани в каране, видях и двете. Граничните минаха поне пет пъти и не спряха да ме проверят, на едно място имаше и паркирал патрул, а като наближих вече пещерата, с кривото на окото видях цяла групичка бежанци, имаше даже и деца, отстрани в шубрака. Може би се излежаваха в чакане на нощта, за да тръгнат на преход? Или просто си почиваха. Подминах ги и реших да не се меся в съдбите на хората и да не ставам доносник, изобщо не ми е присъщо, така че нищо не казах на граничните. Кой знае, може някой ден да съм в същото положение и да бягам през граници, та последното нещо, което ще искам, е някой да ме види и издаде. Не прави на другите това, което не искаш да ти бъде направено на теб.

Стигнах до пещерата късно, слънцето вече беше много ниско и не огряваше край нея изобщо. Последните метри са горска пътека, а преди нея се минава покрай високата гранична ограда.  До пещерата има беседки и параклис. От скалите се стича вода, която се смята за лековита и има сложени съдове, в които да се събира. Мястото е езическо светилище, което е християнизирано. Според една легенда пещерата била открита от пастир, който имал сляп бик. Бикът потъркал глава в капещата по стените вода и прогледнал, така хората открили чудодейната лековита вода и започнали да почитат мястото. По времето на комунизма пещерата е попадала зад граничната ограда, така че е била недостъпна за поклонници. От 2005 г. обаче традиционното ежегодно шествие е възстановено и вече достъпът до пещерата е напълно възможен, тъй като с новата ограда попада в пределите на България. 

Успях да измина 40-те км по лошия път доста бързо, бях обратно до колата малко преди да се стъмни. Колелото беше цялото в тежък прахоляк, разглобих го набързо и се заех с нова задача - да си търся място за спане. Тъкмо като се приготвях за тръгване, един граничен патрул спря до мен и ме попитаха какво смятам да правя. Казах им намеренията си и ме посъветваха да се отдалеча колкото мога повече от границата, защото имало много бежанци. Препоръчаха ми да нощувам до някакъв параклис с чешма по пътя към Граматиково, завивало се вдясно преди селото. То хубаво, ама в тъмницата не се види ни параклис, ни чешма. Карах, стигнах Граматиково, върнах се обратно, търсих отбивка и никакъв параклис не намерих. Вместо това влязох в един черен път и налетях на кошари с овце и собствениците им, които бяха гостоприемни цигани. Опитах се да изкопча от тях инфо къде е този параклис, май се сетиха за кое място ги питам, но след като ми обясниха как да стигна, предложиха вместо да се лутам в мрака, да пренощувам на поляната до кошарите. Така и сторих, паркирах колата на посоченото от тях място и опънах палатката до нея. Спах чудесно и никой не ме обезпокои, нямаше бежанци и патрули.

Параклис Св. Илия до Стоилово

В село СтоиловоВодопад Докузак

В Малко ТърновоМузеятКамък от Мишкова нива

В тази красива къща се помещава туристическия инфоцентър

В музеяМишкова нива

Куполният храм е смайващПо пътя към връх Голямо градище

Гробницата на Бастет

Котки да искаш само

Гледки от връх Голямо градищеОстанки от крепостЦистов гроб в местност Пропада

Една от гробниците в Пропада

Тракийската куполна гробница на върхаКъм пещера Св. МаринаПокрай граничната ограда

Пещера Света Марина

Събиране на лековита водаПараклис до пещератаЕжко в гората

 

19.07.2021

Маршрут за деня: Граматиково - светилище Индипасха - Камъка - Визица (параклисите Св. Троица и Св. Илия) - Заберново (параклисите Св. Дух, Св. Георги, Св. Петка, Св. Богородица, Св. Костадин) 

Изминати километри (с колата): 59 км

И през този ден спазих тенденцията за върховно яки преживявания и места. Всеки ден в Странджа беше просто фантастичен, изживявах го с такова удоволствие, всичко ми беше така интересно и динамично, че просто не можех и за миг да спра и да не правя нищо. Дните бяха наситени с емоции и преживявания от изгрев до здрач, пропусках ред яденета, забравях да пия вода, не оставаше време за това. И тази сутрин като отворих багажника да хапна нещо за закуска, която стана общо взето единственото ми ядене за 24 часа, храна нямаше. Даже не ми е направило впечатление, че е свършила, докато не се сетих да огладнея. Ех, как ме увлича планината и приказността на гората, кой може да мисли за търбуха като ходи по такива места!  

Сбогувах се с овчарите и поех към Индипасха. За целта трябваше да се върна няколко километра назад по пътя към Малко Търново и да хвана черния път, водещ към светилището. Именно там се оказа въпросния параклис с чешма, който търсех снощи - по пътя към Индипасха. И тук пътят беше черен, само че по-поносим за кола, можеше да се минат четирите километра до началото на пътеката. И все пак колкото по-нататък отивах, толкова повече се влошаваше, така че в един момент съжалих, че не сглобих колелото да отида пак с него. Подлъгах се, че е твърде близо, за да губя време в това и че колата ще се справи. Е, справи се, но пак карах на втора и най-много трета, което беше безсмислено при наличието на колело и два здрави крака. На отбивката, където започва пътеката за светилището, имаше паркиран автомобил на гранична полиция и двама полицаи дебнеха за бежанци. Спрях колата на уширението, поздравих граничните и се разприказвахме. Предупредиха ме, че има много бежанци в горите, да внимавам. Преди два дни хванали точно тук голяма група. Повечето били млади момчета от арабските държави, но общо взето имало всякакви. Някои успявали да минат незабелязано и стигали до Царево и къде ли още не. 

Оставаха ми 2 км до светилището по приятна пътека в гората. Отидох и се върнах за час, мястото изключително много ми хареса и макар да не срещнах бежанци, разходката беше вълнуваща. Гората винаги ми действа особено екзалтиращо, а сърните в добавка идват точно навреме. Оброчището пък е очарователно, наречена за лековита вода блика изпод скала и множество поклонници идват да пият от нея или да се измият. И тук в легендата присъства сляпо добиче, направо е като легенда-близнак на онази за Св. Марина и слепия бик. Тук обаче имало стар вол, който ослепял и собственикът му вместо да го коли, се смилил над него и го оставил в гората. След време волът се върнал и бил прогледнал. После пак ослепял, историята се повторила и пак се върнал прогледнал. Веднъж собственикът му го проследил, след като го оставил в гората и видял, че волът пие вода и си мие очите в извора, така открили Индипасха. Познато, а?

Остана ми още едно готино местенце в района. Върнах се на главния път и карах до отбивката за Камъка - интересно светилище, разположено съвсем близо до шосето, на 10 км от Малко Търново в посока Царево. Имаше табела на пътя, оставих колата встрани и се изкачих по хълмчето в гората. Върви се 5-10 минути от шосето. Стига се до беседка, от която започва интересното. Вляво от пътеката има скали с изсичания, а малко нагоре се стига до огромен камък, подобен на скална гъба. Има малка дупка в основата му, през която човек може да се провре. Скалите наоколо са обрасли с разкошен зелен мъх и направо ти се иска да си полегнеш върху тях. Най-феноменалното нещо, на което се натъкнах обаче, беше една костенурка, която тъкмо си снасяше яйцата до един от свещените камъни. Притесних се да не я обезпокоя, направих й една бърза снимка и се махнах веднага. 

Денят ставаше все по-вълнуващ, шофирах кратко обратно към Граматиково и още напред до отбивката за параклис Света Троица. Оставих четирите колела и се прехвърлих на двете, с които стигнах до параклиса за нищо време. На около 2-3 км от шосето е, по приятен за разходка черен път. Ако можете да посетите само един параклис в района, изберете този - уникален е! Под него има пещера, която е била тракийско светилище. Параклисът е построен над нея и е силно впечатляващ. Автентичност и оригиналност просто лъхат от него. Легенда разказва, че преди векове тук е имало манастир с пещера под него, в пещерата имало ляв и десен проход. При нападение на турците няколко монаси се скрили в пещерата, но поели по левия проход. Станало срутване и не можели да излязат. Местен големец от Граматиково сънувал монасите, молещи за помощ и цялото село отишло да копае, за да ги търсят. Прокопали обаче десния проход и не ги открили. Следващата нощ големецът пак сънувал монасите, този път разбрал, че са в левия проход и на другия ден ги извадили от пещерата. Дори и днес, когато човек се озове на това място, не е трудно да възприеме легендата като потенциално истинска случка. Магично е, параклисът просто "изскача" на полянка насред гъстата гора, а наоколо има и вековни дървета, обозначени с табелки.

Следваща спирка - параклис Св. Илия, недалеч от село Визица. Намира се почти до главното шосе, има табела. Разположен е на хълм със страхотна гледка, има изградена панорамна площадка. Мястото е идеално за излет и отмора. Продължих към незабравимото село Заберново, където прекарах неподозиран брой часове, реално целия ден. Слабо казано разкошно място, целият район има толкова много за обикаляне, а аз даже не можех да си представя, че днес повече от тук няма да отлепя. Оставих колата в началото на селото, сглобих колелото и се метнах на него. Беше обяд и слънцето яко напичаше, което ми действа както тока на изтощените батерии - адски зареждащо. Толкова много обичам жегата, високите температури и силното слънце, че няма по-подходящ момент за обикаляне за мен от юлските и августовските обедни часове. Тогава даже пиле не прехвръква, а аз вря и кипя от енергия, сякаш всеки слънчев лъч, попаднал върху мен, ме зарежда. Отправих се към първата порция забележителности - параклисите Св. Дух и Св. Георги, както и вековното дърво. Трите места са в една посока и най-далечното е на километър и половина от селото. Първи по пътя е Св. Дух, за който обаче трябва да се отклоните вляво от черния път, доколкото помня имаше табела. Много приятен параклис с особено излъчване, построен е до останки от долмен. После се връщате на пътя и продължавате направо към вековното дърво, което е най-старото дърво в Стрнаджа - дъб благун на 970 години. Вижда се вдясно след гората, трябва да се отклоните по черен път надясно. Дървото е зашеметяващо, беше ми адски трудно да си тръгна от него! Прегръщах го, катерех се, седях по него... не ми се тръгваше просто. Изключително живо същество, не мога да опиша как ми действат срещите с подобни дървета (енти :)). 

Обратно на главния черен път продължавате още нататък все направо към параклис Свети Георги. Малко преди него трябва да се отклоните вдясно по утъпкан тревясал път през нива. Параклисът се вижда, заедно с огромен дъб, до който е изграден. В олтара му е вградена каменна плоча на тракийски конник, намерена на това място и играеща ролята на релеф на Св. Георги. Построен е след съновидение на болна жена, с надеждата да бъде излекувана. 

Откъм тази страна на селото приключих с параклисите, да видим сега какво става от другите му страни. Самото село държи най-старата действаща църква в Странджа - Св. Лука. Намира се в центъра и е строена преди повече от 300 години. Вкопана е наполовина в земята, за да се вписва в тогавашните стандарти- не по-висока от турчин на кон. Вътре е много красива и автентична, до нея има и килийно училище, възникнало по-късно. Като пристинах в селото беше заключена, но по-късно следобед, след като свърших с обиколката на заберновските "манастирчета", се върнах в центъра, разприказвах се с местните и повикаха жената с ключа. Та имах привилегията да посетя църквата, много е впечатляваща! 

По въпроса с манастирчетата... така местните жители наричат параклисите, които обграждат селото и въобще селата из Странджа. Традиционно около селищата има много параклиси, оброчища и други чудесии, не са само змейови къщи и вековни дървета. А тук са повече на брой от което и да е друго село. Магията на Странджа е навсякъде и във всичко. Параклисите са построени от местни хора и обикновено след някакво съновидение. Доста от тях са изградени до или върху стари езически светилища. От Заберново има маршрут по черни пътища, който води до няколко параклиса из горите и който много горещо препоръчвам. Местността, през която минава, се нарича Парория и е богата на природа, още траките са я считали за свещена. А може да се стигне и до недалечното село Калово след параклисите. В селото има табели с карта на този маршрут. Лошото е, че самия път, обозначен на картата, май не се използва и е непроходим засега. Аз тръгнах по него и още в началото ми се стори, че греша посоката поради обраслото трасе, върнах се в селото да разпитам и един човек ме препрати към къщата на кмета. Той излезе в двора и ми обясни, че този път не бил актуален, имало много паднали дървета и не бил разчистен. Препоръча ми да мина по друг път, който започва от главното шосе извън селото, където е отбивката за параклис Света Богородица. 

Открих параклиса насред полето, вижда се от пътя. От него нататък започва гъста гора. Разгледах го и продължих по споменатия от кмета път, навлязох в гората и пътят ме отведе все надолу до река. Карането по това оффроуд трасе беше изключителен кеф, пресякох и коритото на реката с колелото. От другата й страна пътят се заизкачва нагоре и по-нататък се съедини с главния черен път, по който трябваше да се мине според картата в селото. Продължих към сгушения в гората параклис Света Петка. За да се стигне до него, се върви все по черния път, но има едно място, откъдето се поема през поляна и се слиза леко надолу до параклиса, скрит в гората. На разклона на поляната виси една табела, трябва да се внимава да не се изпусне. Параклисът е много красив, наскоро е реставриран, а иначе е построен през 19 век. Наблизо има вековни дървета, а пътят нататък води към шосето за село Калово. Отидох до шосето и се върнах обратно по черния път към Заберново, само че преди да се спусна към реката, продължих нататък по главния черен път, за да потърся два забравени от света долмена, скрити в странджанската джунгла. Доста се затрудних в търсенето, имаше една обозначителна табела на пътя, но долмените се падаха много навътре в гората и след доза лутане ги открих. Обрасли и полуразрушени, но все така силно въздействащи. 

Върнах се обратно до реката и към главния път за селото. На площада кипеше живот, вече беше надвечер и хората бяха изпълзели от сенките. Един чичка с бус ме заговори, беше много любезен и разговорлив. Благодарение на него се организира отключването на църквата, за да мога да я посетя. Жената с ключа беше по-трудно подвижна и почаках доста, но си струваше всяка минута. В това време чичето с буса донесе цяло несесерче с имбуси, за да си фиксирам седалката на колелото, която не искаше да стои мирна. А аз направих огромната глупост да не си взема комплекта имбуси, нито каквито и да са неща за поправяне на повреди по колелото. Нямах дори лепенки за гуми. Какъв оптимизъм само... На мегдана пък течеше разпределение на жито по чували, една огромна купчина беше стоварена в насипно състояние. 

Като започна леко да се смрачава, се върнах до колата, разглобих колелото и поех към друг параклис на име Св. Костадин, на 1 км встрани от главния път. До него води черен път, проходим за лека кола. Ударих джакпот, че се озовах на това място по залез. Беше просто идеално за нощувка, паркирах колата и разпънах палатката на полянката до параклиса, който беше очарователен. Прекарах вълшебна нощ в тишина и покой. 

Параклис по пътя към Индипасха

Индипасха

До отбивката за "Камъка"

Светилище "Камъка"

Изсичания в скалатаЗмийска кожа

Костенурка снася яйца

Параклис Св. Троица край ГраматиковоВътре има пещераВ дъното на пещератаПараклис Св. Илия край ВизицаПараклис Св. Дух край ЗаберновоОстанки от долмен до параклисаПараклис Св. ГеоргиВ дъното се вижда плочата на тракийски конник

Дъб благун на 970 години

Параклис Св. БогородицаПътят пресича реката

Параклис Св. Петка

ВътреОстанки от долмени в джунглите на СтранджаПараклис Св. БогородицаЦърквата Св. Лука в ЗаберновоВътре в църкватаКилийното училищеПараклис Св. КостадинВътре

Маршрутът ми за цялото пътуване