През Турция и първа среща с Грузия

 

В двора на крепостта Gonio край Батуми

 След като се прибрах от азиатското пътешествие в средата на 2019 г, успях да осъществя още две по-кратки пътешествия преди повсеместната глобална лудост окончателно да довърши неизбежната маргинализация на хората като мен и да им ореже тотално шансовете да покажат носле извън пределите на страните си. Есен-зима 2019 г. се отправих към Кавказ, а през февруари 2020 - към Африка, което пътешествие е вече описано на страниците на блога веднага след прибирането ми в "пандемийно" време. Сега дойде ред да наваксам с описването на пропуснатото кавказко приключение, което беше не по-малко вълнуващо и красиво от всяко друго скитане преди него. Тази щедро дарена от Природата част на света моментално ми влезе под кожата, всеки ден беше динамичен, интересен, а освен приятни, имаше и няколко не особено приятни емоции, естествено както винаги благодарение на най-унищожителния фактор от всичко и всички... не бурите, студа, глада, жаждата и каквото и да е друго, а негово "величество" взелият се на сериозно и повярвал си, че е голяма работа - човекът.

Като за начало прекосих по-скоро транзитно старата ми познатата Турция, където се повозих стотици, даже хиляди километри в колите и камионите на всевъзможни образи, валя ме дъжд, брули ме вятър, помръзнах лекичко, отбих се до манастира Сумела и едно планинско езеро, за пореден път си припомних вкуса на турския чай с тонове захар и с нетърпение се отправих към непознатото - Грузия.

За страната знаех най-вече природни и географски особености, а културната й част можеше да се каже, че ми е бяло петно, освен няколко неоспорими факта - грузинците са върли християни, отвратителни шофьори и промишлени алкохолици. При тия три фактора се очертаваше хич да не си паснем с тоя народ и да си имаме безброй проблеми. В последствие се оказа не толкова лошо, а проблеми се появиха чак в Армения със съседния, подобен народ. Ама за арменците - по-нататък, сега Грузия е на дневен ред. Както разбрах от личен опит, Грузия е страна с много, ама много красива природа, невероятно интересни църкви и манастири, които имат огромна историческа стойност, супер вкусна храна, от която аз не успях да се възползвам с изключение на лобиани (веган хлебче с паста от боб, все пак да се внимава, защото има и невеган версии). С огромна доза късмет човек може да си намери и вегански khinkali, но не е лесно, обикновено са с месо. Всъщност именно това пътуване беше първото ми като веган, след 24 години вегетарианство спрях всички животински продукти и това пътешествие беше едно огромно изпитание, особено при вида на вкусно хачапури (традиционно ястие със сирене и яйца, понякога се продава във вид на баничка). До ден днешен си спомням хачапурито и как стоя пред снимките му на витрините на заведенията и точа лиги. Тогава се зарекох, че като дойда отново в Грузия, задължително ще е през август и то на 31-ви трябва да съм там, защото на този ден празнувам нов празник, който нарекох "non-vegan day" - в памет на вегетарианството и спомените по вкусната храна преди да мина изцяло на хляб с лютеница, си позволявам един ден в годината, през който отново минавам на вегетарианство, за да не забравя никога вкуса на млякото. 24 часа тъпкане с литри мляко с какао, айрян, таратор, банички, вкусни шоколади, сладолед... Изобщо всичко, което ми се прияде. Стриктното веганство за човек, който никога нищо не готви, е тежко и макар вече напълно да свикнах, винаги ще ми липсва млякото. За разлика от вегетарианството, в което никога не е имало трудност или предизвикателство за мен поради тоталната ми погнуса и ужас от месото и всичко убито, топлото млечице винаги ми се е услаждало страшно много и преди да мина на веганство буквално живеех на млечни продукти, плодове и зеленчуци. Все пак ми останаха последните две, така че няма нищо, от което да се оплача. А грузинското хачапури за мен си остана просто една апетитна картинка с непознат вкус и аромат.

От кухнята не успях да пробвам много, но пък от планините, църквите и манастирите се възползвах на макс. Макар да презирам всички религии, особено християнството и исляма, в тези здания виждам толкова много историческа и архитектурна стойност, че винаги са ми атрактивни с нестандартното си излъчване и уникалността си на фона на скучните съвременни сгради. Грузия приела християнството още през 4-ти век и това е повод за голяма гордост у местните привърженици на Исус. Дори останах с впечатление, че доста хора оспорват първенството на Армения в християнството, която официално се води първа да го е приела. Афинитетът на хората към алкохола, цигарите и други разни вредни навици е забележим още от пръв поглед. А за ужасните им умения зад волана може да се напише цял справочник на тема "как не трябва да се шофира". Голям късмет е ако на стоп ви качи стара ладичка, каквито масово щъкат из страната, защото скоростта няма да бъде вдигната дотолкова, че да полетите в някоя пропаст. Но ако ви вземе новичка кола, шансовете за свободен полет при крайно несъобразена скорост скачат главоломно. Е, мен след Нигерия с шофиращите в насрещното по магистралата нощем вече нищо не може да ме впечатли, но да имате предвид, че на грузинците никой никога не е трябвало да им раздава шофьорски книжки и още по-малко - автомобили.

Много интересна особеност в Грузия е тропическата природа на област Аджария, където има почти джунгли и се отлеждат портокали. И всичко това на километри от гигантските Кавказки планини и ледниците им. Моята любима част от страната моментално стана областта Сванети, но чак в следващия разказ ще разберете защо.

Това пътуване обаче започна не с Грузия, а с Турция, която също заслужава да й се отдели доза внимание. Та да започна с разказа отначало...

 

20.10.2019

Сбогуването с близките пак беше тегаво, както винаги, а щях да пътувам за сравнително кратко време - месец, най-много два. Есента беше в разгара си, а в Кавказ зимата вече чукаше на вратата. Това обаче ни най-малко не можеше да ме спре да ходя из планините по сандали, макар снегът да мокреше трите ми чифта чорапи. От Хасково ме качи приятен дядка до магистралата, а от там се придвижих с мълчалив шофьор до голям паркинг с магазини, наречен "Мустафа" и разположен по пътя към границата. Още от тук миришеше на Турция. Качи ме ТИР, който обаче бе принуден да спре 5 км преди самата граница заради огромната опашка от камиони. След доста ходене и махане на минаващите коли, една все пак спря. В нея пътуваше странен образ от Кърджали, който ми разказа историята на живота си - как майка му умряла като бил на 17, а наскоро и баща му умрял, жена му го напуснала, а децата не му говорели. Не знам какъв човек е, но на мен страшно много ми помогна. Минахме границата заедно, после спря да помогне на мъж и жена, пътуващи за Истанбул. Бяха българи с лъскав джип, жената щяла да се лекува от рак в големия мегаполис. След като се разделихме с тях, отидохме до ТИР паркинг, където моят човек се зае да ми търси камион, пътуващ за Грузия или поне за Трабзон. Той също бил тираджия преди и имаше връзки. Една групичка тираджии успяха да се свържат с техен колега, който пътува за Трабзон и тъкмо зареждаше бензин на 40 км от тук. Моят човек пътуваше за Бурса и се разбраха с тираджията къде да се изчакат, за да се прехвърля в камиона. Благодарение на тази блестяща организация и огромна помощ, отървах най-големия препъни-камък в пътуването - преминаването през Истанбул на стоп. Много ядове и време ми спестиха тези хора, а шофьорът на ТИР-а беше много приятен човек и говореше мъничко руски, така че пътувахме спокойно дълги часове. Отдъхнах си, когато подминахме Истанбул. Привечер спряхме на крайпътно заведение и след доза обяснения за веганството, се намери и за мен нещо да хапна - пържени картофи и салата. 

Километрите се нижеха, спряхме да пием чай с друг тираджия, стъмни се. В камиона цареше пълно спокойствие, човекът често разговаряше по телефона или пускаше тихо радиото, а аз дремех на седалката и си мечтаех за кавказките заснежени зъбери. Дали щеше да има вече сняг в планините? Като мина 2:00 шофьорът реши да спира за спане. Крайно време беше, и аз умирах за сън. Спряхме на бензиностанция, разпънах палатката до камиона и поспах до съмване. Станах преди шофьора и прострях палатката на едно дръвче да съхне от конденза, беше доста мокра.

 

Транзит през чудовището Истанбул

Първа нощувка до камиона, надолу си е цяло сметище :(

 

21.10.2019

Скоро след като тръгнахме заваля проливно. Пътят беше живописен и криволичеше през малки планини. Закуската я пропуснахме, но на обяд спряхме да ядем. За мен в заведението имаше само хляб, домати и краставици. Супата, която ядеше шофьорът, не се знаеше с какво е и нямаше как да я ям. Целият ден мина на седалката, започнах цялостно да се схващам от седене и доста да се изнервям. Мразя да не се движа, хващат ме дяволите на такива дълги разстояния без ходене пеш и каквото и да е движение. По пътя край Черно море стана доста населено, направо пренаселено. Винаги ми е било интересно да видя турската част на нашето море, за първи път минавам от тук и не ми хареса особено колко е презастроено и пълно с народ след Самсун нататък - град след град и все огромни. На 100 км преди Трабзон ни спряха полицаи за проверка. Видях как проверяват тахошайбата, а шофьорът явно беше в нарушение. За късмет ченгето се оказа негов роднина, та не само не го глоби, но и си говореха дълго време, една бутилка уиски смени собственика си, а мен ме привикаха от чисто любопитство да ми разгледат паспорта. Зяпаха визите от Азия и редяха възклицание след възклицание. 

Привечер стигнахме Трабзон, от шосето видях църквата "Света София" и ми се стори, че има разни интересни неща за разглеждане из града. Сега обаче целта ми беше друга, исках да се добера до манастира Сумела и да спя там някъде, в планините. Слязох на разклона за Maçka с голяма благодарност към шофьора, с него прекосих Турция и много ускорих пристигането си в Грузия. Веднага хванах стоп с двама, които не отиваха чак до манастира, но решиха да ме закарат до там, черпиха ме минерална вода и не се успокоиха, докато не ме оставиха на паркинга до заведенията, недалеч от самия манастир. Беше тъмно и се ориентирах към търсене на място за палатката. Наоколо имаше ресторанти и беседки, настаних се в най-сухата беседка до маса с пейки. Цяла нощ не спря да вали проливно, а на сутринта палатката беше подгизнала от конденз, не от дъжда.

Някъде по пътя

На път към ТрабзонТрабзон

Църквата "Света София" в Трабзон

 

22.10.2019

Продължаваше да вали и прекарах около час в писане в тетрадката за предните дни и сушене на палатката, която просто нямаше как да изсъхне при цялата тая влажност. Появиха се местни, които събираха нещо из гората, някакви дребни плодчета или гъби - така и не разбрах. Въпреки дъжда събрах багажа и поех нагоре по пътя към манастира. Всичко тънеше в мъгли и облаци, видимост никаква. Като стигнах до входа на манастира, платих 10 лири вход (2,50 лв) и се отправих с голямо нетърпение да го разгледам. Що да видя обаче - целият е затворен и е на практика една строителна площадка. Нищо не може да се види, буквално нищо, а такива интересни стенописи има. Доколкото разбрах ще е в ремонт още 2-3 години поне, от скалите над него падали камъни и сега турците запечатваха тези скали с мрежи, имаше работещи алпинисти и като посетител се стига само до малка площадка до манастира, от която няма много за гледане. Докривя ми още повече, когато един от работниците ме заговори и започна да ми показва на телефона си снимки от недостъпната за посетители част на манастира. Интересно и красиво място, но не му е времето да се посещава, докато не го отворят отново. Връщайки се обратно надолу, се отбих до малка църквичка с руини наоколо, вътре в която се прожектираше филм за Сумела с английски субтитри и го изгледах два пъти. От това място до църквата трябваше да има и гледка към манастира, който е изграден в самите скали и все още не можех да го видя заради мъглата. Чак като слязох най-долу до ресторантите, Сумела срамежливо се откри и успях да се възхитя на част от красотата му. Струваше си чакането мъглата да се вдигне, макар вече да беше обяд. 

След два стопа стигнах Трабзон, а там ме взе кола с две двойки и едно дете. Мъжете се казваха Али и Осман като първият говореше малко английски, на жените им забравих имената. Бяха приятели от университета, едната двойка живее в Истанбул, а другата - в Трабзон, та сега домакините развеждаха гостите и снощи ме видели на Сумела точно преди да разпъна палатката, те тъкмо си тръгвали към града. В колата музиката беше на макс и жените се кълчеха. Всички бяха много мили с мен и ме поканиха да ги придружа до Узунгьол - езеро в планината наблизо. Аз така или иначе исках да го посетя, знаех за това езеро отпреди да тръгна насам, понеже търсех интересни места в района, които да разгледам преди да отида в Грузия. Пътьом се отбихме в магазин за скъпи и качествени ножове, а до езерото стигнахме привечер като тъкмо остана време да го поразгледаме преди да се стъмни съвсем. Мрачното нацупено небе докара нощта сякаш още по-бързо. Край езерото беше изникнало нелошо ваканционно селище, продаваха се разни джунджурии за туристите. И двете двойки все искаха да ги снимам с моя апарат и позираха, така станах семеен фотограф за един час, после им изпратих снимки да се радват. Качихме се до място с гледка по стълби, които нормално се вземат на един дъх, но сериозно затрудниха двете жени, които все едно щяха да издъхнат, а бяха кльощави и изглеждаха здрави. Или са тотално обездвижени от уседналия живот, или се правеха, за да накарат мъжете им да ги дърпат и бутат нагоре, а те да го играят слаби и безпомощни, егати цирка. 

Тръгнахме си като се стъмни, аз до последно мислех дали да остана на палатка край езерото, но не си харесах място, а и може би беше по-добре да напредна към границата тази вечер. На главния път за голям късмет ме взе ТИР. Шофьорът беше свежар, черпи ме плодов сок и банани, пътувахме до Хопа, което е съвсем близо до границата. Паркира камиона до един тротоар и аз разпънах палатката в тясната ивица трева между тротоара и камиона. Бях до самото шосе и трафикът сякаш през мен минаваше, беше адска безсънна нощ. Чуваше се и музика от поне 2-3 места до малките часове на нощта. Форсирането на коли от пияни грузинци и побъркани турци не спря цялата нощ, тоя град беше просто див ужас. Въобще не успях да заспя и добре, че поне не валеше. За първи път беше и топло, та мократа от няколко дни палатка изсъхна.

В подножието на манастир СумелаБеседки и ресторантиВодопад нагоре по пътя

Толкова се вижда от манастира, останалото е затворено за ремонтРуини с гледка, когато не е мъгливоВ тази църквичка може да се гледа филм за манастира

Най-после мъглата се вдигна и успях да видя манастира отдолу

Обратно към ТрабзонВ специализиран магазин за ножове с новите ми познатиДжамия на брега на езерото УзунгьолДвете семейства

Нощувка до тротоара в Хопа

23.10.2019

Докато събирах лагера, шофьорът изпълзя от камиона и ми пожела успех нататък, тук ни се разделяха пътищата. Поех пеш по крайбрежна алея и седнах да закуся на пейки с гледка към морето. Мислех си - ето докъде мога да стигна от нашето крайбрежие с малко повече плуване. А защо не и направо до Грузия. Бърз стоп ме отведе до Sarpi на границата, където преминах пеш. От турска страна имаше дразнители, които предизвикаха моя искрен смях, предлагайки да ми носят багажа. Сградата с имиграционните е голяма и модерна, дълго се върви през нея, докато се минат всички формалности. Всичко протече гладко и бързо, след нищо време оглеждах интересната църква вдясно на пътя от грузинска страна. Видя ми се много различна като стил от останалите църкви и катедрали по света. Имаше и туристически инфоцентър на границата, от който си взех карта на предстоящия град Батуми. Не след дълго и първият стоп на грузинска земя беше отбелязан с абхазец, живял къде ли не, сега в Батуми. Аз обаче слязох преди града, до крепостта Gonio, за да я посетя. Платих 5 лари (грузински пари, 1 долар = 3 лари) за билет и се впуснах в обикаляне из интересния обект. Оцених подобаващо прекрасните градини, крепостните стени и музейчето, а докато снимах възстановките на катапулти и колесници, ме заговориха група възрастни норвежци. Бяха силно впечатлени от размера на раницата ми, а от дума на дума аз им заразказвах колко ми е любима страната им и споделих за велопътешествието преди няколко години. Един по-млад от групата говореше отличен английски, а останалите - доста добър. Бяха голяма група на екскурзия и пътуваха в автобус с екскурзоводка. Поканиха ме да отида с тях до Батуми и да се присъединя към обяда им в ресторант, безплатно разбира се. Всичките бяха много лъчезарни и приветливи бабички и дядовци, някои леко по-млади и понеже бяха норвежци, просто не можах да откажа, а така или иначе отивах в Батуми. 

Натоварихме се на рейса и седнах до този, който първи ме покани и много живо се интересуваше от пътешествията ми. Той ми подаде микрофона и помоли да разкажа на всички за себе си, след което хората задаваха всякакви въпроси. Беше ми страшно неудобно да съм обект на такова специално внимание, но всички бяха много приятелски настроени без да са нахални и се отпуснах. Най-големият шок дойде, когато установихме, че всичките тези хора са от село Sticklestad - място, където се е провела много важна битка в историята и крал Олаф е загинал през 1030 г., след което е канонизиран и понастоящем е многоуважаемият Свети Олаф. Много добре си спомнях това село, защото минах от там с колелото през 2017 г., разгледах музея на открито, амфитеатъра, църквата и статуята на крал Олаф, и много ми беше харесало всичко. Хората бяха меко казано изумени и направо потресени от факта, че знаех името на селото им, къде се намира и с какво е известно. За да им докажа моето присъствие там, помолих един от тях да зареди на телефона си блога, където намерих публикацията със снимки от Sticklestad :) Норвежците направо се размазаха, телефонът се предаваше от ръка на ръка и следваха бурни възклицания и усмивки. Само си представете вие да сте например от село Крива круша (община Нова Загора), да пътувате на екскурзия някъде в Индия, да срещнете случайно някакъв швед например и той да ви показва снимки от улиците на вашето село и да ви обяснява с какво е известно то :) 

След това разкритие за всички вече нямаше и капка съмнение, че ме искат на обяда си, не че преди това е имало, но съвсем им се издигнах в очите въпреки опърпания си вид и предполагам недобър аромат след няколко дни без баня. Настанихме се на дълга маса в много луксозен ресторант, започнаха да сервират какви ли не ястия... салати, хлябове, боб, пържени картофи, сирена, супи, а и традиционно грузинско ядене - нещо като царевично хлебче със сирене, което за жалост нямаше как да опитам. За десерт имаше плодове, така че хапнах доволно. А по време на целия обяд не спирахме да си говорим като най-голямата атракция беше един дядо от групата, който бе адски привлечен от раницата ми и реши да я вдигне, рецитирайки в същото време импровизирана поема за нея. Страхотно му се получиха нещата с поемата, но като тръгна да я вдига, всички се притеснихме да не се сецне, понеже не беше особено лека. За щастие се справи безаварийно, а на стихоплетствата му всички се посмяхме като той редеше слова на норвежки, а човекът до мен ми превеждаше на английски. 

След обяда групата се отправи към хотела, сбогувах се с всеки по отделно, а келнерите в ресторанта донесоха няколко пластмасови кутии и ми ги напълниха с останала на масата храна от веганската, за да имам за дни напред - много мило! Екскурзоводката на групата също беше добронамерена и ме попита дали имам нужда от някаква помощ за нещо. Разделих се с всички с много благодарност и приятни емоции, какво норвежко начало в Грузия :) Голяма слабост ми е Норвегия и най ми е мъчно, че именно там няма да мога да отида повече заради лудостта на 2020 г., която вероятно ще продължи вечно с тенденция към влошаване. Имах големи планове за там - преходи пеш с месеци, заселване в горска колиба някъде в тотално дивото, още едно велопътешествие по други маршрути из страната... И Свалбард също. Ама уви, всичко пропадна.

Батуми определено ми се видя интересен град, с когото да започна новата държава. Преди да замина си записах за всеки случай на едно листче адреса на супер евтин хостел, от който все пак реших да се възползвам, за да разгледам детайлно района. Много бързо намерих улица Kostava на пъпа на центъра и се разквартирувах на въпросното място, което си беше точно такова, каквото би трябвало да бъде за цена от 2 долара на калпак - място, на което просто да преспиш и да се изкъпеш. Нямаше прозорец в стаята, но имаше вентилация. Хвърлих раницата и веднага се заех с разглеждане на града. Първо се захласнах по уличките със старинна архитектура, а някои сгради бяха направо смайващи. И от модерните имаше няколко здания, които грабваха окото, но старите бяха къде по-впечатляващи. Обмених пари и като по чудо намерих интернет кафе, където прекарах един час. Посетих и плажа, който е покрит с камъни и няма пясък, но е приятно място за разходка. Морето беше спокойно като огледало. Навсякъде из центъра има пръснати паметници с разни любовни послания, Батуми бил градът на любовта, казват. Ама явно не онази, дето никой нито я знае, нито я познава, ами онази дето се групират на двойки и се множат, то в наше време май само това примитивно нещо го броят за любов. И навред има сърца, човечета, а за капак стигате неизбежно до най-известния паметник в града - този на Али и Нино (кавказките Ромео и Жулиета, историята им е увековечена в книга и филм). Може да е лигавщина, обаче самият паметник е доста впечатляващ като идея и изработка. Всичко се движи, двете фигури изключително бавно се приближават една към друга и на всеки 10 минути минават една през друга, след което пак се отдалечават. Интересно е да се наблюдава, изработката е впечатляваща. И мястото, където е инсталиран, е подбрано отлично. Наоколо се извисяват огромни модернистични кули, светещи във всякакви цветове веднага щом мръкне. Старо и модерно вървят ръка за ръка в този град. Църкви, катедрала, пристанище, старинни гигантски и по-малки сгради... и стигаме до най-якото - фонтаните! Ейй, дори само заради тях си струваше да остана да нощувам в града! Има един парк, в който фонтаните пеят, танцуват и светят - три в едно. Гледаш и слушаш като хипнотизиран, батерията на фотоапарата издъхва в изнемога да улови всичкото това водно шоу, а картата памет направо прелива. С голям кеф прекарах поне час пред фонтаните и не можех да се отлепя от тях, че да си ида в хостела да се изкъпя и да спя. Изобщо в Батуми няма как да скучаете и миг, всичко е интересно, динамично и раздвижено.

Легнах си чак в 22:00, само за да се събудя посред нощ от настаняването на две момичета в стаята, явно току що пристигнали. Ех, а как се радвах, че няма никого и уж плащам за легло, пък получавам стая с три. На сутринта неволно им отмъстих за събуждането като почнах да си събирам багажа и да шумя с найлоновите торбички. 

 

В град Хопа

Приятно място за закуска край моретоСтари гробищаКак е оцеляло това бижу между панелните кокошкарници...

Границата

Първа църква в ГрузияВ крепостта Gonio

В Батуми архитектурата изумява

На обяд с норвежците, младата жена вляво е екскурзоводката, а този вляво от нея беше най-младият в групата

Този образ успешно вдигна моята раница, докато рецитираше стиховеРесторантът отвън

Красоти из Батуми...

Катедралата

Японски градини

На плажа

И залезът си го биваше

Паметникът на Али и Нино на фона на виенското колело

Двете фигури постоянно се движат много бавноТук фигурите са минали една през другаФонтанска идилия

24.10.2019

Много се впечатлих от Батуми и очаквах с нетърпение да обикалям Грузия, кой знае какви чудни места още имаше да предложи. Целият хостел спеше в ранни зори, дори момата на рецепцията, чието естествено продължение на ръката беше нейният "умен" телефон, беше дълбоко откъртила на дивана и добре, че все пак се събуди, за да ми върне рестото от 4 лари, което ми дължеше от вчера, когато платих за спането, а тя нямаше ресто. Върна ми 3,60 на стотинки, но реших да не се заяждам, все пак спането тук струваше само 3 лв и абсолютно си заслужаваше. Разходих се още малко из центъра преди да се отправя към търсене на някакъв градски транспорт, с който да се измъкна от града. Спрях се на рейс номер 10, отиващ към ботаническите градини. Пътувах без пари, защото се оказа, че всичките рейсове се плащат с карта и не може да се купи билет с пари в брой. Шофьорът ми направи знак да си сядам и да си пътувам спокойно. На централната автогара се качи контрола, но и те ме оставиха да си се возя гратис. Попътувах 9 км до градините, слязох и установих, че входната такса 15 лари не ми се нрави, та реших да ги пропусна. Зачудих се защо е толкова скъпо и как нощувка в центъра на града беше 6 лари, а тук искат цели 15 за разходка в градините. Разходих се до кея с гледка към Батуми и поех обратно към главния път да си хващам стоп в моята посока. Първо един човек ме откара до разклон за Тбилиси, където той отиваше, а после имах огромен късмет да ме качи човек, отлично говорещ английски и пътуващ в направление Zugdidi, където исках да отида. По пътя ми разказа много за историята на страната, че била кървава, имало много войни, винаги Грузия пазела Армения, все ги нападали разни завоеватели като Чингиз Хан, Тамерлан, персите, турците и те все се бранели, а планините много си ги обичали, понеже се криели там като имало война. 

Пътищата ни се разделиха на малко шосе, водещо към Zugdidi, а докато ходех пеш и очаквах нещо да мине, за да го стопирам, някакъв хахо ми се лепна да ме занимава, искаше да ми носи раницата, да ме кани да пия алкохол. Догади ми се и бързо го отсвирих, много ме избива на агресия към такива индивиди, дано някога някъде не утрепя някого ей така като се ядосам, че после да ме бутнат в затвора да гния. Стоп с двама дядовци ме отведе още напред, после бус ме качи за 10 км и накрая с мъж и жена с лека кола стигнах заветната цел. Туристическият инфоцентър в града беше затворен, но все пак открих двореца Dadiani в неоготически стил, който понастоящем е музей. Вътре ми се стори да беше затворен, а в градините се разходих много добре, посетих и църквата. Очевидно предстоеше сватба, местенцето е много красиво и си заслужава да се посети. Най-впечатляващият дворец в Кавказ е.

Върнах се на пътя с идеята да стопирам към област Сванети и да се качвам вече в планините, стига толкова на равното. Целта ми беше Местия - административен център на областта, намиращ се на 1500 м надморска височина. От тук има редица пешеходни преходи и може да се видят легендарните и дори включени в списъка на ЮНЕСКО каменни кули, които са смайващи и изглеждат направо нереални, издигащи се между къщите на селцата из цялата област. Първо ме взе много приятен чичка със засукан мустак, пътуващ за Lia и говорещ английски. От мястото, на което ме остави, ме взеха двама с червен бус, който в последствие разбрах, че е маршрутка за Местия, но в момента не возеше хора, а двамата мъже роднини явно бяха тръгнали по задачи и превозваха всякакви багажи, туби с бензин и ламарини. Нагоре пътят стана страшно живописен, усети се вече Кавказ, но за огромно съжаление се стъмни преди да стигнем и не успях да видя всичко по трасето. 

Спътниците ми се оказаха много приятни хора. Правеха си шеги с мен, спряхме на крайпътен ресторант и ме черпиха газирана вода като много искаха да ме почерпят и водка, която им докривя, че категорично отказах. Като стигнахме Местия, шофьорът предложи да нощувам в дома му, имаше голям имот с животни, жена и дъщеря. Оставихме роднината му до неговата къща и изминахме още около 2 км до дома на шофьора. Посрещнаха ни три кучета, крави, прасета, глезена котка, бременната му жена, която беше болна от грип и много кашляше, както и дъщеря му Нино - много приятно 13 годишно момиче, което говореше английски. Почерпиха ме варени кестени и плодове. Мислех да разпъвам палатката в двора, за да не притеснявам хората, а и на мен да ми е комфортно, но къщата беше голяма, имаше празна стая, която много настоятелно ми предложиха, а и беше тихо и приятно вътре. Нямаше шумен телевизор, цигарен дим, огромно домочадие, вдигащо врява, така че се възползвах с удоволствие вместо да мръзна в двора. Беше голям студ навън, определено щях да се видя в чудо с тънките дрешки, които носех и трисезонния спален чувал, с който понякога и през лятото ми е хладно. А тук зимата си чукаше на вратата, при това все по-оглушително. От утре най-после започваше така дългоочакваното за мен опознаване на планините из Кавказ...

Утринно Батуми

Батуми откъм ботаническите градиниПо пътя към Zugdidi

Дворецът Dadiani

Готви се сватбаЦърква до двореца