 |
| В национален парк Таман Негара |
Cruel World - https://www.youtube.com/watch?v=XJWRqRxE-Bc
25.01.2019
Планът ми за днес беше да посетя национален парк Таман Негара откъм северния му вход. За целта трябваше да се добера до Kuala Koh - селището до парка. Първият ми стоп за деня беше странен - трима мъже от не къде да е, а Йордания. Изпаднаха във възторг като им казах, че страната им е много красива и интересна. Отиваха едва на три километра нататък, до друг вход към язовира, но решиха да ме карат още напред. Единият твърдеше, че имало автобусна спирка на пътя и там ще ме оставят, а аз добре знаех, че такова нещо няма, понеже именно от тази посока дойдох вчера. Нямаше нищо в продължение на километри, а те изобщо не познаваха пътя. Освен това пътуваха две коли, в другата се возеха още четирима и заради това, че шофьорът на колата, в която се возех, реши да ме кара още нататък въпреки възраженията ми, другата кола също навъртя излишни километри. Накрая успях да ги убедя, че няма смисъл да продължават, защото има още доста път до Kuala Koh, та ме оставиха, връчвайки ми вода и бисквити с молба да се снимат с мен. След 10-те излишни за тях километри, които минахме с бясно скорост, продължих пеш в по-спокойно темпо. Имаше съвсем малко трафик по този прът, но не след дълго се возех в камион с шофьор индиец, който през целия път записваше гласови съобщения на телефона си и ги пращаше на някого.
Слязох на разклона към парка, дори последните 16 км преди входа по нищо не намекваха за наличието на джунгла наблизо. Всичко беше в палмови плантации - зловещо, тъжно и смазващо за психиката ми, копнееща да вижда диви животни и непроходими джунгли навсякъде, а човека - само като застрашено от изчезване затворено в клетка в някой "човекопарк" същество, наказано за всичките си безумия и зверщини. Единственото, което ме успокоява в живота ми, е да затворя очи и да си представя именно това. Свят без магистрали, коли, сгради, фабрики, пъплещи навсякъде мъртви души и кухи умове, инсталирани върху два крака, които вече почти не използват за ходене... Свят без разруха, насилие, унищожение. За съжаление обаче с отворените си очи виждам точно това, което не искам да видя. В Малайзия няма метър да минеш без дежурните навсякъде палмови плантации и това още повече нагнетяваше и без това скапаната ми душа, която копнее само да си отиде, за да не вижда, чува и усеща.
