16 дни живот - из Родопите и Рила


Едно истинско съкровище :)


 Victory - https://www.youtube.com/watch?v=oj8_wufhE28

Една по-различна публикация - отклонение от азиатското пътуване, докато ми е още прясно. Твърде малко имам писано на блога за България и няма да е лошо да променя това. Сега ще попиша в резюме за някои прекрасни кътчета от Родопите и Рила - известни, малко познати и предполагам неизвестни за повечето хора. Няма да слагам хронологичен разказ, просто ще споделя за местата, които посетих по време на тези 16 дни. Има още безчет кътчета из тези две планини, които посещавах предишни години по няколко пъти дори и сега ги пропуснах, за тях няма да пиша (например Чудните мостове, селата Косово, Върбово, Орехово и водопадите, целия район около Смолян с всичките му красоти и още мнооого чудни кътчета). А повечето места, описани в това пътуване, са ми познати от други скитания и сега ги повторих и потретих. Имаше и такива, които посетих за първи път.

Има малко разбъркване в снимките и хронологията, но понеже няма да пиша разказ, това е без значение.

Избрах за заглавие на публикацията "16 дни живот", защото животът ми започва тогава, когато се отскубна от болния, деградирал, безсмислен свят на човеците и се озова в Света на природата - единствената стойностна реалност понастоящем. Затова през последните близо 6 месеца, аз имах 16 дни живот. + 4 при една пешеходна разходка от Хасково до връх Караулката и обратно. Ни повече, ни по-малко. Защото през останалите дни макар и за малко ми се е налагало да виждам, чувам и усещам безсмислието на хората и тяхната суета. Този път пътувах по един абсолютно нетипичен за мен начин - с кола. По принуда замених палеца и колелото с един изолиращ от контакт с хора, бърз като придвижване начин за обикаляне. Заради китайския вирус не мога да отсъствам от вкъщи повече време, отколкото позволява пролуката между омразните за мен занимания, които върша от 15 март досега, за да не влизат близките ми в контакт с други хора. В крайна сметка се отвори една по-дълга пролука - от 4-ти до 20-ти август. И мигновено се възползвах от нея! 16 дни живот... какво бихте направили ако ви остават точно толкова?! За мен отговорът е само един - право към планината!

Главният герой в това пътуване беше червен седан със 75 коня и нито едно магаре :) Много ме слушаше и никъде не се запъна. Сеат Кордоба, 22 годишна, на реални 29 000 км. Гаражна кола на цялото ни семейство, ползваща се само за пренасяне на тежки багажи. Сменяни са й само акумулаторите, скапващи се един след друг поради изключително рядкото каране на колата. С две думи - идеалната кола, здрава, запазена и неатрактивна за крадене от автоджамбазите. Най-хубавото е, че е произведена преди масовото навлизане на електроника по колите и превръщането им в тотални боклуци.

За мен в това пътуване Сеатът беше транспорт, хотел в дъждовни нощи, склад за билки и гъби, и в същото време - повод за тревоги дали ще го намеря там, където го оставя и в цялостен вид. Също както с колелото, тревогите по оставянето бяха сериозни, понеже нямам вяра на хората и зная, че ако могат да те оберат, ще те оберат. Просто не трябва да им се дава възможност, хубавото е, че коли рядко се крадат вече, особено такива. Колелетата са по-атрактивна мишена. Обмислях да правя това пътуване с колелото, но при това положение нямаше да мога да се отделя от пътя и нямаше да видя изобщо повечето места, на които отидох. Преимуществото на колата е, че я заключваш и нещата ти са в безопасност, освен ако някой не реши да я разбива. А колелото - я му дръпнат седалката, я гумите, да не говорим за дисагите, които няма как да мъкнеш по баира пеш. В циганска държава като България сериозно ме съмнява да си намеря колелото в пълен състав ако го оставя някъде. Даже и в Норвегия не посмях нито веднъж да отида на пешеходен преход и да го зарежа, какво остава за тук.

Напълних колата с бензин, купих винетка и отпраших по широките пътища... За целия ми живот това ми беше второ такова пътуване из България, първото беше точно след като взех книжка. Тогава поисках колата от нашите, за да натрупам опит като шофьор. Отидох на морето като минах през Странджа, по супер разбити пътища, после обикалях от Силистар до Иракли, а след това отидох и в Родопите да се тествам по завоите. И там навъртях доста километри, направих един фал от недоглеждане и без малко колата да цопне в една пропаст, но се отървах. Сега за втори път, вече като опитен шофьор, карал коли на повечето континенти и в страни с обратно движение, отново седнах да въртя геврека на Сеата. Угризения за замърсяването на въздуха ме измъчваха през цялото време, но си казах, че приносът ми погледнато като за целия ми живот е много скромен и трябва да си го простя. Опциите за придвижване на стоп, с автобус или влак отпаднаха автоматично заради вируса, така че ми останаха два варианта - или с кола, или нищо.

На тръгване бях тъмен облак. По пътя през полето към Асеновград ми беше криво, потиснато и дори ме изби на рев неколкократно. Веднъж щом минах от полето в планината обаче, настроението ми рязко се оправи! Любимото ми трасе от Асеновград към Смолян - всеки път щом мина от тук, се чувствам прекрасно. Не се отбих изобщо в Асеновград, познавам го добре и многократно го посещавах досега. Подминах и Асеновата крепост, която също зная наизуст. Първата ми спирка беше село Бачково, където оставих колата и се разходих по уличките му. Първи мигове на спокойствие, нямаше хора и беше тихо, красиво, зелено... Качих се до ново за мен местенце, открих го случайно - параклис с чудна гледка Св. Варвара. Виждаше се цялото село и околните покрити с гори склонове на планините, част от резерват Червена стена.

Как се стига до параклис Св. Варвара:

Тръгва се по пътека от горните къщи на селото, има поне две пътеки, водещи до мястото. Аз се качих по една, слязох по друга. Някой е слагал табелки за параклиса, така че не е трудно да се открие. Мястото е прекрасно за пикник, палатки. Има течаща вода, кът за отдих и въобще всичко необходимо. Параклисът е реставриран с доброволчески труд.

Следващата ми спирка беше Бачковския манастир. За него смятам всеки знае каквото му е интересно, едно от най-известните места в България е все пак. Новото е, че в църквата вече е разрешено да се снима. Останах с усещане, че в голяма част от църквите из България са разрешили вече снимането. Преди беше забранено почти навсякъде в църкви и манастири, а сега няма табели със зачертан апарат, нито злобни лелки, които да правят забележка. Изключение прави Рилския манастир, там още си е забранено.

В околността на Бачковския манастир има ред приятни за посещение места, едно от тях е малък и симпатичен водопад.

Как се стига до Бачковския водопад:

Пътеката е широк черен път, който тръгва от самия манастир, срещу портите му. Това е маркираната пътека за хижа Марциганица, а водопадът се пада вляво от нея. От манастира се върви около десетина минути. Висок е около 10 метра и скалите под него са обрасли със зелен мъх. Много е хубав и най-вероятно през пролетта е идеален за посещение. Моите впечатления са от лятото и зимата, през зимата е красиво замръзнал, а сега през лятото беше достатъчно пълноводен, но не и в цялата си сила. Около водопада е идеално за къмпиране и пикник.

Има още един водопад край манастира. Намира се в пределите на ресторант, разположен точно до паркинга за колите до пътя. Също е много красив, но не е толкова див. В басейнчето му плуват и рибки.

Друг водопад в района, до който се стига по съвсем друга пътека с различен изходен пункт, е Сливодолското падало. До него ходих миналата зима, а сега го пропуснах. Висок е 50 метра. За да се стигне до него се тръгва по пътека, започваща от първия тунел след Бачково на главния път за Смолян. Пътеката е обозначена с табела и започва от самия тунел. Върви се около 40-50 минути до водопада. Пътеката е много приятна, има и други малки водопадчета по река Сливов дол.

Бачковски водопад


Следващото приятно и интересно кътче, на което се отбих, беше село Борово по път за Кръстова гора. Прекрасно село, разположено на 1000 м надморска височина, с атрактивни скали наоколо, предлагащи панорамни гледки. Съвсем близо до селото, малко след него по пътя към Кръстова гора, се намира параклис "Възнесение Господне", от който се откриват чудни гледки и мястото е идеално за отдих или дори нощуване на палатка. Намира се от дясната страна на пътя, вижда се от шосето. 

Кръстова гора е друго интересно място, което предполагам повечето българи знаят. За нерелигиозните като мен мястото е приятно за разходка и толкова. Има доста на брой параклиси и една красива църква, прекрасни чешми с лековита според християните вода. Малко след манастирския комплекс, от самото шосе тръгва пътеката за Караджов камък. Ако я подминете и продължите леко напред по шосето, има втори малък паркинг, който е идеален за пренощуване - колата там, а палатката на метри от нея, на полянка зад мантинелата. Гледката към изгряващото слънце е приказна от това място. До Борово и Кръстова гора води добър асфалтов път.

Как се стига до Караджов камък:

Караджов камък е уникално местенце - тракийско светилище и скален феномен. Пътеката е маркирана идеално и е дълга 4 км, всъщност е широк горски път. Тръгва от Кръстова гора, а малко след началото й, вляво се отклонява друга пътека, водеща към очно аязмо (ако на някой му трябва). Отбих се да погледна и пътеката за очното аязмо ме зарадва с нещо къде по-интересно - сърни :) Друго отклонение от пътеката за Караджов камък е отбивката за Скалната гъба. Има табели, обозначена е. Непременно си заслужава да се види, на около 200 метра вдясно е от главния черен път, но за да се стигне до нея, се отклонявате още веднъж по козя пътека, водеща леко нагоре към интересно струпване от камъни, предлагащо и чудни гледки. Когато стигнете на Караджов камък, паянтова дървена стълба води до горната му част, където задължително трябва да се качите, гледките са умопомрачителни. За човек в нормална кондиция и без проблеми с височината, стълбата не би трябвало да е никакъв проблем.

От Караджов камък има пътека към Белинташ, по която аз не поех, понеже имах друг план и Белинташ щях да оставя за по-нататък, с достъп откъм село Врата, а не от тук. Недалеч се намира и село Мостово, до което също има пътека от Кръстова гора. Край Мостово са Хайдукташ и скалните образувания Ряката. За тях - по-нататък в поста.

Село Борово

Недалеч от Кръстова гора се намира село Белица, привлекателно с водопада си и красив скален мост, подобен на тези на Чудните мостове. От Белица пък има път към село Загражден, който минава през приказните гори на резерват Кормисош, но е в много лошо състояние като за лека кола. Тръгнах по него и след няколко километра се отказах, тъй като много пазя колата и избягвам да я карам по лоши пътища. За село Загражден минах по дългия път през село Манастир и хижа Свобода.

Как се стига до скалния мост на Белица:

Намира се в непосредствена близост до шосето, точно преди да се влезе в селото, идвайки откъм Лъки. Реално скалните мостове са два - един естествен над реката и един прокопан над шосето. Мястото е много красиво, има изградена беседка и е идеално за пикник и отдих. Пътят към Белица е асфалтов. 

Как се стига до водопада:

Около два километра след селото, вдясно от пътя долу в ниското, се вижда прекрасен водопад с изкушаващо за плуване вирче. Може да се слезе до него по козя пътечка. Няма отбивка за коли на шосето и може да подминете водопада ако не се оглеждате внимателно.

Друго прекрасно село в района е Манастир. До него води път от град Лъки, а около селото има ред интересни за посещение места. Най-известното е водопад Свети Дух, който през лятото има по-малко вода, отколкото през по-дъждовните сезони, но пак си заслужава да се види. Висок е 15 метра и украсява река Манастирска. Твърди се, че село Манастир е най-високо разположеното село на Балканите - 1400 м, а в някои части - над 1500 м. Водопадът е на 1330 м надморска височина и до него води много приятна екопътека.

Как се стига до водопад Свети Дух:

От селото има два маршрута, по които може да минете. Двете пътеки, които са по-скоро горски пътища, се съединяват на водопада и може да направите обиколка, без да се връщате по този, по който сте дошли. Началото и на двете пътеки е вдясно от асфалтовия път, ако идвате откъм Лъки. Върви се около 30 минути, има и няколко параклиса по трасето, които може да се видят само отвън, бяха затворени. Повечето параклиси из Родопите са винаги отворени, но има и някои, които не са. Чудя се дали причината е набези на крадци, или пък друга.

по пътеката към водопад Свети дух

По асфалтовия път между Манастир и Давидково се намира място, което е задължително за посещение - връх Свобода. Висок е 1915 м. Гледките от него са приказни, твърди се, че може да се види дори Бяло море при ясно време. На върха има паметна плоча на Момчил войвода и се смята, че там е гробът на Енихан баба - "покорителят" на Родопите. В началото на пътеката към върха се намира хижа Свобода. Районът около хижата, а и на върха, става идеално за палатки. Хижата беше затворена по време на моето посещение. Нощувах на палатка до паркинга, за да наглеждам колата.

Как се стига до връх Свобода:

С кола се достига до хижа Свобода, намираща се съвсем близо до асфалтовия път от Манастир за Давидково. От паркинга на хижата тръгват стълби нагоре, цялата пътека е във вид на стълбище и изкачвате малко над 600 стъпала. Минава се за 20-30 минути. Има чешми и пейки по трасето.

Интересното и красиво село Загражден е едно от скритите съкровища на Родопите. До него води асфалтов път от село Давидково, както и разбит тежък за лека кола път от село Белица. Главната забележителност за посетителите на селото е Загражденската екопътека. Общата й дължина е около 10 км като се прави обиколка и не се повтарят части от пътеката. За съжаление обаче по време на моето посещение беше в ремонт и голяма част от нея беше недостъпна, реално почти половината. Тъй като частта й, минаваща до реката, се състои от множество дървени мостчета и стълбища, които са били отнесени, понастоящем хората се опитват да инсталират нови и да направят минаването възможно отново. Стигнали са до 6-ти мост, след който има табела да не се продължава нататък по реката, понеже не може да се мине. Другата част на пътеката обаче е съвсем достъпна и проходима - тази за село Две тополи. Тя върви плавно и сравнително полегато между двете села, предлага страхотни гледки и макар да няма емоцията от ходене по дървени мостчета над реката с нейните чудни водопади и бистра вода, абсолютно си заслужава да се мине. Разстоянието между двете села по тази пътека е 5 км, с връщането стават 10. Най-интересните места, намиращи се край реката, не успях да ги видя - Добрин вир и водопад Козарника. Планът ми беше да опитам да ги щурмувам откъм село Две тополи, мислейки, че там пътеката се съединява с тази, идваща откъм реката и съответно непроходимата част. Но нещо не успях да я открия въпреки упоритото търсене и си спретнах страхотно приключение - дракинг и скубинг (две уникални спортни дисциплини, винаги оставящи трайни последствия) в дълбоко дере от високите части на пътеката до реката, търсейки място, където да я пресека и да стигна някак си до Добрин вир. Уви, не намерих проходимо място въпреки маймунските си наклонности и прекарах близо два часа в практикуване на двете дисциплини, преди да се откажа и върна по пътеката към Загражден.

Как се стига до Загражденската екопътека:

От центъра на селото се тръгва по главна улица надолу към реката, колата може да се остави на площада до църквата. Има указателни табели, сочещи посоката към пътеката, може да се питат и местни. Пътеката отвежда до реката и там започва с мостчета и стълби, стига се до 6-тия мост и след него има табела да не се продължава нататък, понеже не може да се мине. Има опция от там да се изкачите стръмно нагоре вляво по неутъпкана, но обозначена с табелки кратка пътека, която отвежда до главната пътека между Загражден и Две тополи. Като се стигне до главната пътека, тя води до село Две тополи след около 5 км ходене. Много е приятна и предлага красиви гледки. Излиза първо до заслон Две тополи, където има и чешма. Селото е съвсем близо. Има и малък римски мост по пътеката.

В Загражден има и още една пътека, водеща до римски мост, намиращ се в самото село до реката. Има указателни табели към моста.


Жители на Загражден

Загражденска екопътека
Римски мост в селото

Следващите ми спирки бяха селата Малка Арда (има красив римски мост вляво от шосето, преди началото на селото), Петково, Славейно и Момчиловци. В Петково ме отведоха спомените за десет истински щастливи дни, които прекарах там преди много години. Няма да навлизам в емоционални детайли, за мен посещението беше изцяло такова. И самото село е повече от прекрасно, едно от любимите ми села в България е. Струва си човек да се изкачи до църквата с прекрасна гледка към цялото село, а край реката в ниското има редица стари римски мостове, някои от тях с информационни табели, разказващи историята им.

Славейно също има красива църква и е разположено на живописно място, след него пък се намира друго чудесно село - Виево. Нататък по пътя Момчиловци грабва поглед, то е доста по-голямо, популярно за скиори през зимата и атрактивно за минаващи по трасето летни туристи. Църквата му беше отворена и много красива, влязох да си взема печат за книжката "100 национални обекта." Досега винаги посещавах Момчиловци през зимата и това ми бе първо лятно посещение, много приятно място е през всички сезони.

село Петково

Друго любимо мое кътче в Родопите е село Стойките, в което също се отбих и прекарах доста време в търсене на вилата, където преди много години преживях едни от най-приятните си дни заедно с близките, обикаляйки горите наоколо за гъби и малини, крадейки картофи по склоновете, пиейки току що изцедено мляко от кравите...

Недалеч се намира Роженската астрономическа обсерватория - едно интересно място, което исках да посетя, но тъй като минах от там късно, беше затворено и продължих нататък. Посещението в работно време струва 5 лв на човек и 2 лв за ученици, студенти и пенсионери. Влиза се на групи на всеки кръгъл час, а работното време е доста плаващо според сезона, така че трябва да се провери предварително кои дни е затворено. Отворено е между 10:00 и 16:00. 

Връх Голям Перелик - най-високият в Родопите със своите  2191 м, е достъпен по асфалтов и после черен път, а има и маркирана пътека. За съжаление обаче на самия връх не може да се качите, тъй като е военен обект и влизането след бариерата е забранено. Въпреки това качването до самата бариера си заслужава отвсякъде и гледките са прекрасни. Има много боровинки по ливадите и горите наоколо.

Как се стига до връх Голям Перелик:

Маршрутът е много лек и подходящ за всеки, може да се върви и само по пътя. Асфалтът свършва край хижа Перелик и от там е най-добре да се продължи пеш. Пътят нагоре е неподходящ за лека кола, само за по-високо проходими става. От хижа Перелик до върха се стига пеш за около 40-50 минути.

Параклис край Стойките, до който къмпирах в снега миналата зима

За Широка лъка каквото и хубаво да се каже, все ще е малко. Прекрасно село, което имах възможността да посетя безброй пъти, честно казано вече не си спомням колко точно. И сега не пропуснах да се отбия, никога няма да ми омръзне. Стари къщи, тесни улички, прекрасна река, красива църква, музикално училище, кукери.... който е бил, знае. Може би по-малко хора са чували обаче за съседното село Върбово. До него не се отбих сега, тъй като бях там миналата зима и тогава останах без думи, приближавайки го в гъста мъгла пеша по заледения път. Селото се пада на 3 км встрани от главния път, разклонът е вдясно веднага след края на Широка лъка в посока Девин. Пътят е лош, но си заслужава да се види селото, уникално е. През зимата цареше една особено тайнствена, направо мистична атмосфера. Вероятно и през лятото ще е приказно.

Друго чудно място, намиращо се на 6 км от Широка Лъка, е село Гела. Също много известно на всеки, обичащ Родопите и надсвирването с гайди. Докато Широка лъка е домакин на кукерските игри в края на зимата, Гела посреща гайдарския събор през лятото. И двете събития са изключително интересни и се радват на доста внимание. Недалеч от Гела се намират няколко интересни обекта: пещера Ледницата, крепост Градище и ранновизантийска базилика. Този път се отбих само до базиликата, която е в една от махалите на селото. Реших да отида и до останките от крепостта, но обърках пътя и на един разклон вместо да поема наляво по пътеката към хижа Ледницата, тръгнах надясно. Този разклон се оказа ключов, а в селото не ме бяха упътили правилно и го пропуснах. В резултат си направих много дълга разходка по друг път, но крепост не открих. Върнах се обратно до селото и исках да щурмувам отново вече по правилния път, но заваля проливно и се отказах.

Как се стига до базиликата:

Когато се озовете в началото на селото и пътят се разклонява, трябва да поемете надясно и да се изкачите по стръмен и не особено приятен за лека кола път, водещ към местност Манастира, където се намира базиликата. Има табели, които сочат накъде е, може да паркирате колата на някое от малкото разширения на пътя и да походите пеш до нея, не е далеч. Може да следвате и табели за някакъв хотелски комплекс "Панорама", който също е наблизо. Базиликата се намира точно до църквата Св. Троица, която също заслужава внимание сама по себе си.

В района има и ред други атрактивни места - село Мугла, село Солища, връх Турлата, връх Орфей...

Широка лъка
руини от базиликата

На 4 км от Девин се намира една прекрасна местност, в която има обособена екопътека на име Струилица. Мястото е чудно за разходка и предлага приятно ходене край реката с няколко възможни отбивки. Главната пътека върви край реката, а встрани започват две кратки пътеки до водопад Самодивско пръскало и крепост Калето.

Как се стига до екопътеката:

Точно преди да минете по моста, водещ към центъра на Девин, трябва да завиете наляво по улицата и да продължите все направо покрай реката. След около 3-4 км пътят води до спа комплекс с басейни и точно от него започва пътеката. Има голям паркинг, на който аз пренощувах, но имайте предвид, че не е много безопасно, понеже нощем се навъртат тревомани, пияници и гамени от града, идват с колите си. До паркинга се строи хотел, който има нощна охрана. Спа комплексът също сякаш е обитаем през нощта. Пътеката започва от паркинга. Първото отклонение към водопада е вдясно, на около километър след началото. Обозначено е с табели и има беседка на това място. До водопада води приятна козя пътека, някои по-непохватни хора вероятно биха я определили като стръмна и трудна. Върви се около 10-15 минути в посока. През лятото нивото на водата е много ниско и водопадът е маловоден. Предполагам е най-добре да се посети през пролетта и есента. Смята се, че именно водопад Самодивското пръскало е най-високият в Родопите. Двата му пада общо са 70 метра. Аз го видях като съвсем маловоден, но можех да си представя каква красота е след дъждове или снеготопене.

Нататък по главната пътека край река Девинска се отклонява друга козя пътека, водеща към местност Калето. Върви се около 20 минути до останки от крепост, които са съвсем скромни и почти незабележими. Но гледките, откриващи се по трасето, са приказни и незабравими.

Обратно на главната пътека се върви още съвсем мъничко и се достига до местност Лъката и края на пътеката. Тук освен няколко изоставени къщички и беседка, има и табела, сочеща към друг водопад, намиращ се на 400 м. Не успях да отида до него, понеже стана абсолютно тъмно и нямах челник, трябваше да се връщам. Тръгнах по пътеката много късно и още на Калето почна да се смрачава.

Триградското ждрело е твърде известно, за да му е нужно каквото и да е представяне. Райско кътче и чудо на природата, макар и много посещавано, не е загубило и капка от очарованието си. За щастие комерсиална е само пещерата Дяволско гърло, а всичко останало е тихо, спокойно и не толкова посещавано. Атрактивните места в района са безчет... пещера Харамийска дупка, панорамна площадка Вълчи камък и село Гьоврен, екопътеката между селата Триград и Ягодина..... За мен този район на България е едно от най-скъпите на сърцето ми места. Именно от тук започна стопаджийството ми (никога няма да забравя първия си стоп в 6 сутринта с един ван, шофиран от учител от Смолян), спането ми на палатка за първи път беше тук - на полянката с навес и чешма на метри преди Харамийската дупка. И сега нямаше как да не се отбия да видя за пореден път любимите си места. Първо реших да вляза все пак в Дяволското гърло, отдавна посетих пещерата и исках да си я припомня. Входният билет е 6 лв, влиза се на всеки час. Съвсем близо се намира и Харамийската дупка, в която се влиза организирано и с екипировка.

Друго ждрело наблизо, което е задължително за посещение, е Буйновското. Ягодинската пещера е главната му атракция, посещението струва 8 лв и се влиза на всеки час. Новото за мен е, че снимането вече е забранено, а преди не беше така. И все пак може да се снима ако вървите последни в тълпата и се загубите от погледа на екскурзовода, който върви първи. Пещерата е много красива и пълна с образувания, за разлика от Дяволското гърло, която има съвсем друг чар и липсват образувания в нея.

В района на Буйновското ждрело има още множество впечатляващи места. До село Ягодина се намира панорамната площадка Орлово око, между село Буйново и село Кожари са меандрите на Буйновска река, а от самото ждрело тръгва прекрасната Дяволска екопътека.

Как се стига до панорамна площадка Вълчи камък:

От главния път за Триград се хваща разклон вляво, водещ към село Гьоврен. Колата може да се остави в селото и да се върви 6 км пеша по черни пътища, оформени от множеството джипове, возещи туристи нагоре. Качването до площадката с джип е много популярно и долу на главния път е пълно с шофьори, офериращи возене. Ходенето пеш 6 км само нагоре е приятно, посилно за всеки, няма никакви екстремни участъци и е просто ходене. Няма маркирана пътека, но се ориентирате по коловозите от джиповете, а и много често някой от тях преминава покрай вас. Гледките по трасето са умопомрачителни, а от самата панорамна площадка - направо зашеметяващи. Много е красиво и разходката до горе е супер приятна. Връщането е само надолнище и се взема супер бързо, аз го направих почти цялото с тичане. Село Гьоврен също е приятно място за разходка.

Как се стига до панорамна площадка Орлово око:

От главния път се хваща шосето за село Ягодина. В селото следвайте табелите за хотел Мурсал. Черен път отвежда до него, проходим е за всякакви коли. Може да оставите колата до хотела или някъде по ливадите край пътя. Пътеката тръгва до самия хотел и се изкачва право нагоре към Орлово око. За около 40 минути може да се качите до горе, гледките през цялото време са чудни. Опция за мързеливите любители на замърсяването на околната среда са джиповете, които също както за Вълчи камък, возят туристи и до Орлово око. Шофьорите им чакат край пътя и събират желаещи.

Как се стига до Дяволската екопътека:

Уникално място е тази пътека, задължителна за любителите на красоти, дървени стълбища и мостчета във въздуха. Главната й атракция е Дяволския мост. Пътеката може да се стартира от две страни - главния път на Буйновското ждрело, откъдето има обозначение, табела и отбивка край пътя за паркиране на кола, а вторият вариант е откъм пътя Борино - Чала. Там има огромен паркинг вляво от пътя. Аз подходих от тази страна, пътеката отначало е черен път, който води до Дяволския мост. Върви се 20 минути в този участък, а по-нататък - според избора на маршрута. Нататък става все по-интересно - дървени стълби, мостчета и всякакви красоти. Всеки с нормална двигателна култура и без фобии от височини и подобни, би трябвало да може да мине по трасето без проблем. Има опция да се продължи ходенето в така наречените "малък кръг" и "голям кръг" - продължения на пътеката, всяко с различна дължина. Районът е идеален за палатки, отдих, къпане във водопади и готини вирчета, продължително ходене и наслаждаване на природата. Красотата е навсякъде.

В пещера Дяволското гърло
Гьоврен от панорамна площадка Вълчи камък

По пътеката от село Ягодина към площадка Орлово око

Дяволският мост

По пътя между Доспат и Гоце Делчев хванах разклона за село Долен - прекрасен архитектурен резерват, в който старите къщи изобилстват и атмосферата е повече от прекрасна. Разгледах го привечер, отбих се в отворената църква "Св. Никола" с интересни стенописи. Очарова ме селото, абсолютно трябва да се види. Отпреди познавах красотата на Лещен и Ковачевица, а сега за първи път открих и село Долен, което по нищо не им отстъпва.

Как се стига до тракийското светилище Градище:

Недалеч нататък по пътя, преди село Долно Дряново, се намира впечатляващият тракийски комплекс Градище. Древно мегалитно светилище, чието разглеждане е чисто удоволствие. Входната му такса ако не се лъжа е 2 лв, аз не я платих, понеже влязох много рано - преди работното време (отваря около 8:00). Има паркинг и дори място за палатки в началото на пътеката. Най-впечатляващото нещо на Градище са огромните скални глави, а цялата разходка е изключително приятна, има много беседки и готини за отдих и палатки места.

Архитектурен резерват село Долен

Красивата църква на Долен
"Главата" в тракийското светилище Градище

Друго впечатляващо място в района на Гоце Делчев е древният римски град Никополис ад Нестум. Кътче с богата история, основан е от римския император Траян през 106 г. Много впечатляват останките от дебели крепостни стени, аристократична вила и особено баните. Посещението на руините е изключително приятно, билетът е 2 лв и се плаща в посетителския център на входа. Не зная дали по принцип всеки посетител получава дълга и супер интересна беседа от екскурзовод, но аз получих. Приятно момче ми разказа много за историята на мястото, обясни ми детайлно кое какво е било, беше изключително интересно. На всичко отгоре жената с билетите беше супер мила като се съгласи да ми зареди батерията на фотоапарата, докато разглеждах комплекса. На изпроводяк екскурзоводът ми подари и чудесна карта и информация за целия район. Много мили хора.

Как се стига до Никополис ад Нестум:

Намира се на около 7 км от Гоце Делчев, по пътя за село Гърмен. Вляво до самото шосе се виждат останките, няма как да се пропусне. Съвсем близо до него, продължавайки нататък по пътя към Гърмен, се намират Вековните чинари - невероятни дървета, до които задължително трябва да се отбиете и да прегърнете. Огромни са, намират се в самото село Гърмен, вдясно на шосето съвсем близо до Никополис. Срещу тях от другата страна на пътя има красива църква.

Ковачевица и Лещен вече са добили толкова популярност, че нямат нужда от още представяне. Накратко - приказни села, в които на моменти усещаш, че времето е спряло. Красиви стари къщи, тихи улички, разкошни околности, потънали в зеленина и цветя. Хубаво е човек да прекара поне по няколко часа в селата, колкото и малки да изглеждат. От Ковачевица тръгва черен път нагоре, отвеждащ до параклис Св. Георги и прекрасна гледка на 50 м от самия параклис. От селото до там се върви 2 км в посока, изключително приятна разходка.

В района има още множество по-далечни опции за обикаляне... Синият вир, Козият камък, връх Беслет, Канинска река...

В Лещен освен красивата църква и известната глинена къща, много приятно място за посещение е Кавковата къща. Функционира като етнографски музей, входната такса е 4 лв, може да се снима. Стаите са подредени както едно време, жената на входа е много приятна и разказва по нещо за историята на мястото.

В Гоце Делчев се спуснах надвечер и прекарах едва час из центъра на този приятен град. Една от църквите беше отворена, а историческия музей - не.

Гледка по пътя към Ковачевица

В село Лещен

Село Осеново, намиращо се на около 5 км от главния път Гоце Делчев - Разлог, е запомнящо се със скалния си феномен "Каменната сватба". Такива каменни сватби има доста из България, но тази определено заслужава внимание. Скалите не е нужно да се възприемат като скучни сватбари, може да пуснете на воля въображението си и да си представите десетки други същества и чудесии.

Как се стига до Каменната сватба:

Намира се на около километър преди да влезете в село Осеново, от лявата страна на пътя, идвайки откъм Филипово. Скалите се виждат от долу, има изграден и кът с чешма и беседка край шосето, но най-хубаво е човек да се качи до самите скали и да ги обикаля по козя пътечка, минаваща точно над тях. Тази пътека тръгва от самото шосе, вляво на един от завоите, когато вече сте се изкачили почти на нивото на скалите. Има и други пътеки, по които може да се стигне до тях.

Обичам когато времето е спряло... село Осеново

Друго разкошно място в района на Гоце Делчев е крепостта Момина кула. Късноантичната и средновековна крепост, за която се смята, че е построена за първи път около 2-3 век, се извисява над река Места и всява респект у преминаващия дори и в скромния си вид с това, което е останало от нея. Задължителна спирка с прекрасни гледки.

Как се стига до крепост Момина кула:

Намира се непосредствено до шосето за Разлог, пада се вляво от пътя, малко след разклона за село Буково и преди това за Кремен. Има отбивка, на която може да се остави колата. Нагоре до крепостта се върви първо по черен път за кратко, после надясно по козя пътечка, минаваща покрай китна къща с двор и пчелини. Пътечката се изкачва нагоре, обозначена е и излиза до самата крепост. Общо се върви около 15-20 минути от пътя до горе.

Гледка от крепост Момина кула

В село Елешница се намира интересен скален барелеф на Св. Георги. Заслужава си отбивката, за да се види, намира се близо до църквата на селото и има табели, а и се вижда от пътя. За да се качите до самата скала, се минава по стръмна козя пътечка. Изработен е едва преди 3 години и явно е нова забележителност в района.

Село Добърско е отдавна известно с уникалната си църква Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат. Смята се, че е построена през 17 век, но има предположения, че всъщност съществува от 12 век. Стенописите са изключително красиви и интересни, запазени в оригиналния си вид. Отвън църквата има скромна архитектура и не се набива на очи, човек дори би я сбъркал с обикновена къща. Умишлено е построена така, за да не дразни турците и да не бъде унищожена. Дворът изобилства от цветя и зеленина. Посещението беше безплатно, имаше и беседа, снимането е забранено и доста трудно откраднах няколко кадъра незабелязано.

Църквата Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат в Добърско

Като входна точка към Рила избрах Белица. След една разходка из центъра, се отправих към парка за танцуващи мечки, спасени от двуногите им тормозители. Обърках пътя обаче и хванах този към Семково, вместо към парка. Това беше без значение, тъй като възнамерявах да ходя и на двете места. Паркът остана за след няколко дни, а от Семково се отправих на няколкодневно ходене из красотите на Рила. Повечето от местата ми бяха вече познати от предишни рилски скитания, но посетих и някои нови за мен, например района около хижа Македония.

Преходът ми в общи линии беше следния: Семково (където оставих колата) - хижа Семково - връх Вапа - Рибни езера - заслон Кобилино бранище - Поповокапски езера - Страшното езеро - хижа Мальовица - връх Мальовица - Рилски манастир - хижа Македония - връх Герман - връх Езерник - връх Парангалица - обратно хижа Македония - Семково. Безкрайно красив и приятен маршрут, гората изобилстваше от гъби и се наядох до насита с малини и боровинки. За съжаление имаше доста хора из планината (като за моя вкус) и това ме прогони от всички евентуално по-популярни места, например хижа Вазов, а Рилските езера дори отгоре не исках да ги гледам. Любимата ми част от целия преход беше между хижа Македония и връх Парангалица, там нямаше никого. Но в останалите участъци на трасето срещах по някой човек на час-два, даже по-скоро групи от хора и това ми носеше известен дискомфорт. Страшно ми липсват времената, когато българинът не стъпваше в планината и си ходех из Рила по 2 седмици без да срещна жив човек, или поне на два-три дни по човек. Сега всичко живо е плъзнало по пътеките и за мен не остана вече къде да се скрия. Май в Рила трябва да се ходи само в месеците с лошо време, ако човек иска да бъде сам.

Поповокапски езера

Страшното езеро и заслона
Еленини езера

Винаги ми е било чудно как стенописите по християнските църкви изобилстват от насилие
Нагоре по маршрута към хижа Македония
връх Герман вляво

Гледки откъм връх Парангалица
"Най-вкусната" гъба :)))

Паркът за танцуващи мечки в Белица беше магнит за мен от години, но все се разминавах с посещението му. Този път обаче не го пропуснах и имах възможността да се радвам и плача с 20-те мечки, живеещи там. 15 от тях са български, а 5 - от Сърбия и Албания. Съдбата на всичките е една и съща - уловени, измъчвани жестоко, държани в плен години и по щастливо стечение на обстоятелствата - спасени. Паркът за голямо мое щастие дори не наподобява зоопарк. Мечките живеят в огромни заграждения гора от близо 30-40 декара всяко, а посетителите минават през пътека с решетки от двете страни и сякаш те са затворени, за да наблюдават свободно щъкащите мечки. Хвърля им се храна като персоналът не влиза зад огражденията, за да се чувстват мечките като пълни собственици на територията си. Някои са си изкопали домове за зимата, когато ще изпаднат в хибернация. Най-тъжното е, че жестокостите, упражнявани върху тях от хората, са дали трайно отражение върху някои мечки - носовете им са на парчета и се е налагала лекарска намеса, понеже са имали затруднения с храненето и дишането. Освен това извадените им нокти са поникнали отново, но не и зъбите, които също са им вадени. На мен лично посещението на места, където хора се грижат за съсипани от други хора животни, ми въздейства двустранно. От една страна се радвам, че някой се е сетил да ги спаси и е успял, и че сега мечките са добре, но от друга... искам само да причиня лично на мечкарите същите неща на квадрат, които те са причинили на мечките.

Паркът съществува вече 20 години и основна заслуга имат фондациите "Четири лапи" и "Бриджит Бардо".

Как се стига до парка за танцуващи мечки:

От Белица пътят продължава 12 км нагоре в планината и е асфалтиран, с изключение на последните около 2 км, които са черен път. Има табели навсякъде. Паркът има различно работно време през сезоните, а зимата е затворен. Входната такса е 6 лв.

Пашови скали е приятна местност до Юндола. Предлага чудесни гледки и приятна разходка около километър от центъра на Юндола до скалите. Пътеката е маркирана с червена маркировка и може да се мине по различен маршрут на отиване и връщане. Най-лесно за ориентир за начало на пътеката е да се отиде до параклиса, намиращ се близо до шосето, ако се идва откъм Якоруда - вдясно. Върви се по черен път, минаващ до самия параклис и се продължава все направо за Пашови скали.

Едно от най-уникалните и интересни кътчета на Родопите е Белинташ. Не само той обаче заслужава внимание, едва на няколко километра от него се намира друг не по-малко интересен скален масив, наречен Ин кая. Скалите предлагат чудни гледки и множество въпроси относно предназначението им в миналото, на които едва ли някой може да даде точен отговор.

Как се стига до Ин кая:

Скалният масив е разположен вляво до пътя за село Три могили, идвайки откъм Белинташ. Следвайте табели за хижа Сини връх. Скалите се виждат от пътя, изкачването до горе е задължително ако искате гледки, спиращи дъха.

Белинташ е съвсем близо и също задължителен за посещение. Смайващо по размер и внушителност тракийско светилище, има безчет хипотези за точното му предназначение и същност. Мястото е много енергийно и красиво, върху скалите се виждат издълбани множество улеи, ниши, кръгове и стъпала.

Как се стига до Белинташ:

От главния път между село Врата и село Три могили има разклон вдясно, който води до широко място, идеално за паркинг. От там се върви пеш около 15-20 минути, а някои хора с по-високопроходими коли изминават с кола част от трасето и паркират в края на черния път. Там има църква и от нея започва широка пътека към скалата. По трасето има идеални за палатки и отдих места.

Гледки от върха на скалния масив Ин кая

Изумителният Белинташ

Недалеч от село Мостово се намират впечатляващи скални формации - Хайдукташ и скалите край Ряката.

Как се стига до тях:

Тръгва се по черен път, отделящ се вляво от шосето преди да се влезе в село Мостово. Пътят започва до параклиса вляво на асфалтовия, става за високопроходима кола. Върви по речното корито на пресъхналата през лятото река Сушица. През сезоните, когато реката е пълноводна, не може да се мине. Пътят е в самото корито. Върви се около 3 км и се стига до махала Ряката, където освен няколко китни къщи, има и множество интересни скални форми. Също там е огромният Хайдукташ - поредният за района мистериозен скален масив, който очарова и смайва с размерите и внушителността си.

Хайдукташ

Съвсем близо над град Куклен се намира Кукленския манастир. Наподобяващ крепост със солидните си стени и красиви гледки, манастирът е интересно за посещение място, особено старата му църква. Най-впечатляващото нещо в нея са оковите в земята. Твърди се, че са били 12, а сега е останала само една. Използвали са се за лечение на душевно болни поклонници, които са били приковавани към тях и са прекарвали нощта на това място. На сутринта чрез ритуали и обливане с вода от аязмото, свещениците са ги лекували.

От манастира към Куклен

 

В покрайнините на Перущица се намират руините от уникална църква, наречена Червената църква. Строена някъде около 5-6 век, днешните впечатляващи останки само загатват за великолепието й в онези времена. В момента районът около църквата е облагороден по проект, има информационен център, където се заплаща такса за посещение 4 лв. Аз отидох след работно време и нямаше кой да ме таксува. 

Как се стига до Червената църква: 

Хващате пътя от Перущица към Йоаким Груево. Църквата се пада вдясно от шосето, има табела. Няма обособен паркинг, така че оставяте колата на малко разширение до пътя и тръгвате пеш по новоизградена алея покрай канала. Върви се около 10 минути до църквата. Пада се зад инфоцентъра, следвате асфалтираната алея до последно, тя отвежда до самата църква.

Червената църква край Перущица

Край язовирите Въча и Кричим минава едно от най-живописните шосета в България. Въча притежава най-високата язовирна стена в страната - 144 метра. Дълъг е над 10 км и е един от най-големите язовири в България. Във водите на язовира е пълно с понтонни вили за отдих, лодки и джетове, а лятото гъмжи от почиващи.

Не много далеч от бреговете на Въча има две скрити съкровища, които едва ли много хора посещават. Изоставеното село Петвар и съседното му село Осиково са места, за които си заслужава да се кривне от главния път и да се отделят няколко часа. Обезлюденото Петвар ме грабна от пръв поглед. Официално е закрито като село, има едва няколко жители, всичките от които ги срещнах. Не зная обаче дали живеят там и през зимата, може би не. Някогашното училище е дом за кравите, магазинът по нищо не личи, че е бил магазин, а пътеките из селото са обрасли, тихи и изпълващи с покой. Селото е застинало във времето и пространството. Такъв тип места хранят душата и изпълват сърцето ми. Някога из това село са щъкали хора, консуматори, унищожители на природата, а сега тя си е взела всичко обратно. Ако само целият свят имаше съдбата на Петвар... нямаше да има по-радостен човек от мен.  

Как се стига до Петвар: 

От главния път идвайки откъм Кричим, хващате разклон вляво с табела за Осиково, намира се преди да стигнете село Михалково. Отначало се минава по прашен черен път през промишлен участък, а малко след това пътят става асфалтов. Петвар се пада вдясно от шосето, около 7 км след разклона. За да не го подминете, оглеждайте се внимателно. Няма табела или каквото и да е обозначение. Първата сграда на склона под шосето е отдавна потъналата в забрава и разрушение църква, която само каменният кръст над портата издава, че е била такава. След Петвар нататък по пътя ще стигнете до село Осиково - красиво, живописно и предлагащо страхотни гледки. То е доста населено, хората са супер разговорливи и всеки иска да ви черпи и упътва. Дългата разходка в селото и околностите е задължителна.

В село Петвар

Село Устина и водопадът му не са сред най-популярните забележителности в България, а спадат по-скоро към графата "скрити съкровища". За съжаление по време на моето посещение водопадът беше напълно пресъхнал, вероятно всяко лято е така. Но разходката до него и параклиса Св. Георги абсолютно си заслужава. Гледките са чудесни, преходът е достъпен за всеки. Аз отначало тръгнах да търся водопада на съвсем различно от правилното място и си спретнах супер яко двучасово драпане през гъсто обрасла гора и храсталаци. Два пъти поех по "грешни" маршрути, които ми дадоха възможност да открия места съвсем извън човешките пътеки, а на третия път се върнах до селото и реших да питам за посоката. Оказа се, че до 20 метровия водопад води "царска" пътека - маркирана с безчет табели и идеално утъпкана.  

Как се стига до водопада: 

От горния край на селото тръгва маркирана с табели пътека, питайте местните ако не я намирате. Пътеката е широка и лесна за изминаване, върви се около 30 минути до горе.

в търсене на Устинския водопад

Гледка от параклиса към село Устина

Има един край на България, който винаги ми е бил на сърце поради това, че частично произхождам от там. Баба ми е родом от село Бяга, недалеч от Пещера и Брацигово. Места, които предпочитам милион пъти пред гадното, прашно, сухо, пльоснато на къра Хасково. За пореден път посетих Бяга и си направих разходка там, отидох и в Брацигово. Един от любимите ми градове в страната, пълен с толкова много история и будни по време на турското робство хора. Посетих историческия музей, етнографския, архитектурната школа, къщата на Васил Петлешков, църквата с уникална камбанария... А сградата на читалището много ме впечатли. Горещо препоръчвам Брацигово и често си мисля за това място, много ме развълнува. От него започва планината и моят път продължи към село Розово и Равногор. Край прекрасното Равногор се намира местност Бекови скали, където се нагледах на чудна красота и набрах купища бял равнец и жълт кантарион. 

Как се стига до Бекови скали: 

От Равногор следвате табелите за скалите, има такива и отвеждат до края на селото, където започва черен път. Той може да се мине с високопроходима кола или да се извърви пеш, горещо препоръчвам второто. Ходи се около 3 км по много приятно трасе с разкошни гледки и параклис с кът за отдих. Извежда до беседка и пейки с уникална гледка като от орлово гнездо, безкрайни гори са ви в краката и мъгли се носят из въздуха. Мястото е невероятно и е идеално за палатки.

по улиците на Брацигово

Недалеч от Брацигово се намира и Пещера, която ме впечатли много с реставрираната преди няколко години (направо изградена от нищо) крепост Перистера. Смята се, че е строена през 4 век, а името й означава гълъб. От нея се откриват чудесни гледки към Пещера и Родопите, входната такса е 4 лв. Крепостта е в града, леко извън центъра. 

Друга задължителна спирка в Пещера е "Музея на автомобилите от социализма". Мен лично ме зашемети това място, във възможно най-положителния смисъл на думата. Толкова яки неща и спомени, видях най-любимата ми кола на всички времена там, а освен автомобилите, има и купища играчки, дрънкулки и въобще всичко от онова шантаво време. Аз хванах твърде мъничко от него, но все пак вече ми липсва, особено колите. Музеят има сайт, отворил е врати преди 4 години и се опитва да набере популярност - https://carsofsocialism.com/ 

Входната такса е 6 лв. Отворен е от 10:00 до 18:00 всеки ден.

Музея на автомобилите от социализма

Поредно посещение на Батак, не можах да го пропусна за кой ли път. Този път не влязох в църквата, понеже беше затворена, но се качих на хълма с паметник и чудесна гледка. След разходка из града се отправих към Фотиново и водопадите, които безспорно са едно от най-приказните и очарователни кътчета на страната. От Батак до селото са 20 км, а откъм Равногор също има път, който обаче е много лош и проходим само за джипове. Фотиново ми направи впечатление на приятно и спокойно село, а пътеката до водопадите беше истинско удоволствие да се мине.  

Как се стига до Фотинските водопади: 

Колата може да се остави в селото - в центъра или да се продължи надолу към дъскорезница в края на селото, там също има опция за паркинг. Пътеката е идеално обозначена с табели. Върви се по широк черен път край реката. След около 40 минути стигате до беседка и тук започват две различни пътеки, водещи до водопадите. За първия водопад се свива вляво, има обозначение. Върви се по козя пътека право надолу, не е нищо особено, но може би ще затрудни някои хора с по-слаба двигателна култура, понеже е стръмна на места. Другата пътека отвежда към втория и третия водопад, тя е по-полегата. Има и още една пътека, отклоняваща се към гледка, тя също е обозначена с табела. Всяко кътче около водопадите е райско, за мен това беше едно от най-яките места в пътуването. Ако искате да сте сами там и да се изкъпете с кеф във вирчетата под водопадите, отидете рано сутринта преди да тръгнат другите посетители. Водата е идеална за къпане, а на едно място от първия водопад може да се стигне до вирче точно над втория, в което да се изкъпете.


в гората по пътя за Фотиново
Втори водопад

Едно от любимите ми места в Родопите е районът около язовирите Голям Беглик и Широка поляна. Повечето хора свързват Голям Беглик с провеждането на фестивала Беглика, но за мен мястото е по-скоро атрактивно във времето, когато не е посещавано и претъпкано с народ. Горите наоколо изобилстват от гъби, малини и животинки, а водата в язовирите като магнит те тегли да се натопиш. Около Голям Беглик има идеален за обикаляне с колело път, в язовирът е супер за каяци, лодки... Двата язовира са близо един до друг и горещо препоръчвам ако човек дойде тук, да прекара поне седмица в района.


Язовир Голям беглик
Язовир Широка поляна

Това пътуване завърши със среднощно прибиране, до последно не исках да си тръгвам от Родопите. В малките часове на нощта спрях в Пловдив за освежаваща разходка из центъра, а на другия ден - вече вкъщи, мисията по готвенето на гъбите, събрани последните дни, беше изпълнена.

В заключение за това пътуване мога да кажа, че беше абсолютно прекрасно. Имах редки контакти с хора и цялото време за себе си. Бях на любими места, сред гори и била, където се чувствам у дома си. Колкото по-дълги бяха интервалите, през които не срещах хора, толкова по-комфортно и спокойно се чувствах, бидейки съвсем на мястото си - сред природата. Спретнах си приключения, видях доста животни, преживях безчет емоции и всеки ден беше хармония между вътрешния ми свят и това, което е отвън - гората и планината. За жалост тази идилия се разваляше от време на време при срещите с хора. Родопчани са разговорливи и гостоприемни, много им се приказва и като паркирам колата в някое село, веднага идва някой да проучи откъде съм и къде отивам. Е, понякога оставах без внимание и успявах да се изплъзна, но повечето пъти някоя баба или дядо не устискваха любопитството си :) Не удържах и на намерението си да не качвам стопаджии в никакъв случай. Единствената ми по-дълга среща беше с двама образи от Шумен, един от които ми беше чел и блога. Качих ги по път към Семково, отиваха на организирано почистване. Много приятни и интересни момчета, радвам се, че ги взех. Поговорихме си доста за пътешествия и планини, и после всеки по пътя си. Толкова се навивах, че заради вируса няма да кача никого в колата, но на вдигнатия палец просто не можах да устоя, няма как да не спра. Имах чувството, че ако не спра, после ще пукна от срам. Добре, че бяха единствените стопаджии по пътя ми и че не бяха болни от тъпия вирус. Беше ми странно да карам колата с маска, докато ги возех. Но безкрайно се радвам, че имах възможност да кача и аз някого, след стотиците хиляди хора, които мен са ме возили. На първото ми пътуване с колата из България преди толкова много години още преди да изляза в чужбина, взех един стопаджия с кученце за Иракли и събирах всички баби и дядовци от спирките из Родопите, една баба даже я закарах до селото й, което ми беше извън пътя. Може би тогава още предчувствах колко безброй много стопове ми предстоят. 

Друга интересна и неочаквана среща беше с един велопътешественик, отново от Шумен, който ме заговори край заслон Кобилино бранище в Рила, когато минавах покрай него. Поприказвахме за кратко и го разпознах по снимките на сайта му. После се засякохме няколко пъти нататък по трасето, понеже вървяхме в една и съща посока. 

И най-интересната среща беше с един дядо в село Петвар, който от благодарност, че му казах накъде е забегнала една черна крава, ми набра кантарион и ми обеща 10 кила картофи на есен, да видим дали ще си изпълни обещанието :)

Пловдив

5 коментара:

Unknown каза...

Мдаа, всички хукнахме да опознаваме България. Поради липса на по-добро, човек спи и със собствения си мъж...

Tery каза...

Това може да е вярно за повечето българи, но за мен лично по-хубаво от България няма и никога не е имало, по отношение на природни красоти и емоционален заряд на местата. Хората са отвратителни, но всичко останало е най-доброто, което аз лично познавам. И никога не ми е минавало през ум да спирам да опознавам България. Рядко пиша на блога за нея, понеже предполагам повечето хора я опознават сами, но явно не е така. Изумявам се на българи, които мислят, че навън е по-хубаво от тук. За живеене специално никъде не ми е харесало повече, освен може би в Монголия, ама сигурно и там си има своите скрити уловки, най-лошата от които е близостта с Китай.

Unknown каза...

О, и аз, колкото пъти се върна от някъде, се радвам, че предците ми са се метнали на конете и са дошли тук. От друга страна именно сравнението ни дава възможност да оценим България

Анонимен каза...

Здравейте,
ходих в Белица скоро след откриването на центъра за танцуващи мечки и въпреки, че се смятам за разсъдлив и не особено емоционален човек, плаках през цялото време. Изумително е докъде може да стигне човешката жажда за печалба като системно измъчва няколко месечни меченца, за да ги накара да се въртят от болка и да подскачат върху нагорещена ламарина. Някои от животинчетата не бяха опитвали плодове и са преживявали само на хляб. Надявам се, че вече са възстановили инстинктите си и са истински щастливи.

Tery каза...

Здравейте,
Не зная тогава как е било, но сега са сравнително добре. Ядат купища плодове, боричкат се и играят, изглеждат като да живеят втори живот. Някои са с доста разкъсани нослета и по-трудно се хранят. Видях една, която със зор дъвчеше праскова, но предполагам, че са в къде по-добро състояние от времето, когато е основан парка. Едно момиче от персонала, което разпитах множество въпроси, сподели, че дори бърлогите си за зимата копаят сами мечките, явно инстинктите се връщат. До оградите на огромните площи идват само за храна сякаш, хвърлят им какви ли не плодове.
И аз много плаках след посещението, а на моменти и докато бях в парка. Щом и не толкова емоционални хора се разстройват, значи съдбата на мечетата е наистина потресаваща.