Япония - част 4 - Киото и Нара - в царството на елените

утро с жителите на град Нара :)
Вместо с музика, започвам този разказ с кратко филмче на BBC за Нара, в което можете да добиете представа за елените и техните нрави. Обърнете внимание как са се научили да се покланят :) - https://www.youtube.com/watch?v=GcLg0qSsdDE  (на английски)
Ето и едно клипче как елените в Нара пресичат улиците - https://www.youtube.com/watch?v=3TRGngk4h2M

18.10.2018
Цял ден се борих геройски да надвия поне половината забележителности на Киото, но се оказа невъзможно, особено изцяло пеш. Е, поне опитах. Рано сутринта събрах всичко и хукнах нагоре по стълбите с цел да се кача до мавзолея на върха. За нула време се изкачих и седнах горе да закуся набързо. Нямаше гледка към града заради дърветата, много ме зарадва, че японците не са ги отсекли, за да стане мястото площадка с гледка за туристите. На слизане видях японец, който се изкачваше по стълбите свирейки на флейта, много приятно ми стана и дори забавих ход, за да го слушам. Беше единственият човек на това място по това време, помислих си, че може би всеки ден започва деня свирейки и качвайки се към върха.
Първо се отбих до храма Sanjusangen, който обаче се плащаше и не влязох, а и още беше затворен. Следващият храм Chishakuin беше свободен за посещение и тъкмо хванах монасите в сутрешна молитва и ритуали. Тичаха от статуя на статуя в двора и се покланяха. Продължих към известния и включен в ЮНЕСКО храм Kiyomizu-dera като за да стигна до него, минах през голямо гробище, изкачвайки се по хълма. До храма вече имаше тълпи от ученици, прииждащи на групи. Голяма част от комплекса беше безплатна за посещение, а вътре в главните му сгради искаха билет. Заобиколих по външния път, за да стигна до по-закътани зали и храмчета. В басейнчето имаше много риби - шарани кои или още наречени брокатени шарани, които са навсякъде в Япония по басейните из градини, замъци и подобни места, отглеждат се само с декоративна цел и живеят по 30-35 години. Сиви чапли също крачеха важно около водата.
След като обиколих всичко възможно тук и се насладих на гледката, откриваща се от пагодата към града, поех по главната туристическа улица надолу от храма, където беше пълно със сергии и хора. А още беше сравнително рано... Обходих района на север, където храмовете бяха неизброимо много и ги карах един след друг като прескачах тези, чието посещение се заплаща. Интересна беше статуята Ryozen Kannon, която представлява 24 метрова статуя на Богинята на милосърдието, построена в чест на загиналите при Втората Световна Война, не само японски войници, но и чужди. Можеше да се влезе вътре в основата на статуята срещу 200 йени, но се въздържах. Както и от посещение на храм Kodaji, който също се заплащаше при това цели 600 йени. В Киото има толкова много платени забележителности, че за да ги посетиш всичките, трябва да имаш доста сериозна сума, отделена само за това. Успях да видя безплатните и много ми харесаха Yasaka shrine, Chion-in temple, Heian shrine и др. След дълго ходене стигнах и до храма Ginkakuji, който много ми се искаше да видя, но се оказа платен. Последва дълго ходене през по-модерната част от града, посетих още множество храмове, а за завършек на този ден - Shimogamo shrine. Като се стъмни, потърсих някой парк на картата, в който евентуално да преспя. Бях на много километри от снощното място и нямаше шанс да се върна там, така че се насочих към този парк, който ми изглеждаше най-близо и най-голям на картата. Обиколих го и си намерих чудесна беседка за спане, но докато вечерях и четях за храмовете, които исках да посетя утре, се появиха двама луди, които ме накараха да се откажа от намеренията си да нощувам там. Единият обикаляше с голям силно светещ фенер и ту се появяваше, ту изчезваше. Другият дойде да ми говори нещо и си личеше, че много не го слуша главата. Уж беше дошъл да храни котките и ги викаше по имена, но котки така и не се появяваха. Дойде да ми свети с фенерчето си да виждам по-добре като чета, а по едно време уж си тръгна и каза "чао", след което два пъти се връщаше и поглеждаше от храстите дали съм още на беседката като явно си мислеше, че не го виждам, че е там. Разбрах, че спокойствие тук може и да не намеря, та тръгнах да търся друго място. Походих доста и никакъв парк не намерих, затова накрая се установих до едни крайпътни тоалетни, точно зад тях така, че да не се виждам много от хората, влизащи да ги ползват. Бях на главна улица и цяла нощ минаваха коли, а и доста пъти хора влизаха по тоалетните. Понеже спя много леко, чувах всичко с едно ухо, а с другото се мъчех да спя. :) Понякога се замислям в какво мулти функционално същество трябва да се превърне пътешественикът, за да не издъхне на пътя от преумора, безсъние, студ, жега и какво ли още не...
през гробището към храм Kiyomizu-dera
19.10.2018
Станах още по-рано от обикновено, вече всеки ден лагерът ми е събран доста преди съмване. Вместо закуска обиколих 5-6 храма още преди да стигна най-известната забележителност на Киото - Kinkakuji или Златния павилион. Наречен така поради покритието от златни листа, това е може би и най-популярната и посещавана сграда в Япония, а историята й е доста злополучна. Няколко пъти е била опожарявана като последния път фанатичен и психясал монах драснал клечката през 1950 г. След това опитал да се самоубие, но безуспешно. Храмът е възстановен през 1955 г. и сегашната конструкция е именно от тогава. На 3 етажа е, височина 12 метра. Може да се види само отвън, за посетители не е отворена, както и другите постройки в храмовия комплекс. Билетчето струва 400 йени и посещението представлява обикаляне около езерцето, до което е павилиона и разглеждането му от всички страни. Тълпите туристи са огромни и чакането на опашка е гарантирано.
След като си "начесах крастата" да го видя този павилион, се отправих към други два храма - Ryoanji и Ninnaji. И двата се оказаха платени, че и с по-скъпи билети, та се отказах да влизам. Следващият огромен храмов комплекс, в който се забих, беше Myoshinji. Там само някои части се плащаха, други не и доста време обикалях из него. Денят преполови, когато се запътих към замъка Nijo. След доста ходене стигнах, купих си билет за 600 йени и се надявах да си оставя раницата на входа, защото вече цял ден ходех с нея и едва я търпях на гърба си. Помолих персонала след касата да си я оставя встрани, на никого не пречеше. Уви, отговори ми се, че не може и ме препратиха към гишето за багаж, където се плащаше още 300 йени на една жена, за да го пази. Настоях все пак да я оставя отвън, защото ми е скъпо да плащам и за багаж, но отговорът бе, че не можело да направят изключение за мен, защото ако направели, всеки щял да поиска. Чудно оправдание, няма що! Сякаш имаше опашка от бекпекъри зад мен. За целия си престой в Япония май не видях нито един. Страната е толкова скъпа, че е всичко друго, но не и бекпекърска дестинация. И всички туристи идваха до замъка без големи раници, понеже си бяха оставили куфарите в някой хотел. Така че едва ли често виждаха такива като мен. Но в Япония правилата са си правила и на никой не му пука, че се мъчиш като товарно добиче цял ден, проблемът си е твой. Или си носиш багажа, или си плащаш като поп. Добре че поне не беше забранено да се влиза с раници в замъка. Навсякъде в страната се плаща доста за съхранение на багаж, големите локъри на гарата например са по 5-10 долара на ден. В Корея на почти всички обекти имаше безплатни и като влезеш в музей, не се налага да го разглеждаш с 20 кг на гръб.
Вътре в сградата на замъка бе забранено да се снима и не успях нищо да щракна, снимах само в двора. Хареса ми много самото място и въпреки товара, посещението ми достави удоволствие. Следващата ми спирка бе императорския дворец, който ме изненада много приятно. Освен, че е безплатен за посещение, имаше и безплатно място за багаж. Много необичайно! Прекарах час без раница на гръб, та малко си починах от постоянния натиск върху раменете. Хареса ми много двореца, въпреки че в сградите не може да се влиза, само дворовете и градините може да се посетят.
Върнах се обратно в центъра и минах по модерни улици, покрити пазари, а след залез се запътих към гарата да хвана влака за Нара, след като имах информация от един туристически инфоцентър, че цената му е 620 йени. От гиганта Киото на стоп измъкване нямаше, а исках да използвам вечерта за пътуване, за да имам пълен ден за Нара утре. Наближаваше денят за напускане на Япония и никак не се чувствах добре от това, въобще не ми се тръгваше от тая страна и не придобих усещането за "достатъчно", каквото добивам при други дестинации. Дори нямах усещането за завършена обиколка на Киото, имаше още толкова много да се види тук. Три дни бяха крайно недостатъчни. Оставаха ми още два дни в страната и щях да ги прекарам в Нара, а трябваше да стигна на време и до летището в Осака. Хубавото бе, че Киото, Нара и Осака са много близо и цената на влака от Киото до Нара не беше убийствена, разстоянието никак не е голямо. Беше дори по-евтино от метрото в Токио от единия му край до другия.
На гарата взех най-евтиния влак на Kintetsu line и трябваше да сменя влака на едно място преди последните две гари. За късмет вторият влак дойде веднага и за по-малко от час бях в Нара. Слязох на гарата в центъра и веднага се насочих към парк Нара, където ме очакваше най-приятната възможна изненада. Знаех, че някъде около Нара живеят полу диви сърни и елени, които са свикнали с хората и не се страхуват, но далеч не можех да предположа, че те са навсякъде, хиляди са и моментално се превърнаха в най-якото ми преживяване в цялото пътуване! Докато още вървях по главния булевард, пълен с коли и шум от трафика, започнах да дочувам подобие на бебешки рев, мучене и дори писъци, идващи откъм парка :) Веднага се сетих за елените и ги затърсих с поглед. Първата групичка съзрях в тъмното на ливадата пред националния музей. Запътих се към тях, но пристъпвах бавно, за да не ги уплаша и да избягат. Нищо такова - до последно си лежаха и дремеха на поляната като въобще не им пукаше за моето присъствие. Хвърлих раницата настрани и се лепнах за един много сладък елен, който не само ми позволи да седна до него, но и да го пипам колкото си искам. До него имаше две сърни, които бяха леко по-плахи отначало, но в рамките на половин час така се сприятелих с тази групичка, че не можех повече да си тръгна. Гушках ги, чешех ги по главите, целувах ги и там си и останах. Дори не мислех да разпъвам палатка, извадих спалния чувал, сложих раницата под главата и макар да беше студено реших, че така ще спя, гушкайки сърните и между тях, че да ме топлят. Очевидно нямаха нищо против и не се махнаха, а аз така се вълнувах, че мина много време докато заспя. Пълно блаженство... само времето да беше малко по-топло. Бях в тотална еуфория и не можех да повярвам къде съм и какво се случва. Спях до едни от най-прекрасните живи същества! Цялата нощ се събуждах на пресекулки да видя дали не е сън всичко това, беше като приказка.
Златният павилион
из храмовия комплекс Myoshinji
сградите на замъка
20.10.2018
Прекрасен предпоследен ден в Япония, нямаше как да е по-добър! Още от рано скочих да опознавам новите си приятели, които наброяваха близо 1200 :) Нямаше да е лесно да се запозная с всичките. Снощната групичка с влажни очи и мокри муцунки беше изчезнала, явно им беше омръзнало да ме топлят. Преди да почна обиколката обаче, един кофти битовизъм ме застопори до контактите в близка тоалетна - и двете батерии на апарата бяха умрели и трябваше да ги заредя, за да мога да снимам сърните и Нара. Освен това сутринта започна да вали, така че моментът да зареждам батериите бе идеален. Даже около тоалетните имаше групички елени и сърни, които задявах през цялото време, докато чаках. Чешех ги по рогата, преследвах ги да ги гушкам, някои от тях търпяха, а други бягаха надалеч. Всеки с характера си. Малките бяха най-плашливи и въобще не ми даваха да ги пипам.
Елените на Нара са символ на града и от 1300 години живеят заедно с хората. Считани са за свещени животни и пратеници на боговете. Легендата разказва, че божеството Takemikazuchi пристига в старата столица (много отдавна градът е бил столица на Япония), яхнало бял елен. До 17 век убийството на сърна или елен в Нара се е наказвало със смърт. Понастоящем са признати за национално богатство на Япония и са защитени от закона. Животът сред хора за толкова много години ги е направил безстрашни и доста нахални :) Влизат си спокойно по магазини, тоалетни, ресторанти, а като видят турист, се опитват да го примамят към автоматите за deer crackers - еленски бисквитки. На много места из парка се продават специални крекери за животните, които не съдържат вредни за тях неща. Така се предотвратява храненето им от туристите с боклукчива човешка храна. Ако искате да нахраните елените и те да ви се поклонят (наистина го правят!) купете им крекери. Не им давайте човешки боклуци. Друго, което забелязах е, че са се научили да пресичат на пешеходните пътеки и да чакат на светофарите :) Най-готиното на елените е, че макар да ви се струват питомни, не са съвсем такива. Ако не искат внимание, просто ще се отдръпнат и ще влязат навътре в гората, далеч от хората. Ако прекалите с вниманието към тях пък, ще ви го покажат като изразят недоволство.
За два дни далеч не успях да ги опозная толкова, колкото ми се искаше, но поне успях да се докосна за малко до магията на световната столица на елените. Допреди време не знаех, че такъв град съществува и признавам - това беше най-приятната изненада в цялото ми пътуване. Да видя животни и хора да съжителстват в мир и хармония, базирани на взаимно уважение, търпимост  и толерантност като между тях никога не застават огнестрелни оръжия, сатъри и готварски рецепти... сбъдната мечта!!! Елените в Нара са късметлии, а двуногите жители - още повече. Ако трябваше да избирам едно място, на което да живея в Япония, този град безапелационно щеше да ме има. Просто щях да прекарвам всичкото си време с тези фантастични животни. Цял живот ходя по планини и мечтая за такава близост с тези приказни създания, но всеки път щом ги срещна в Родопите, Стара планина или някъде другаде, моментално бягат от мен. Защото знаят, че посетителите на два крака вероятно носят пушка и поколение след поколение са възпитавали у малките си страх от човека. А при елените в Нара такъв страх нацяло липсва. И това позволява изключителна близост и създаване на трайни приятелства, каквито си мечтаех да имам цял живот с представители на тези благородни същества. Много плаках като си тръгвах от Нара на следващия ден...
След като нагушках още много елени, се отправих към известния храм Kasugataisha, където имаше хиляди каменни фенери по пътеката към храма. Разгледах безплатната част от него, много красиво място, а от там се разходих и до гората Kasugayama, която бе останала непокътната от хиляди години и изглеждаше като джунгла. В списъка на ЮНЕСКО е, още през около 800-ната година е бил забранен ловът и заселването в нея, затова се е запазила до днес. След гората се запътих към Todaiji - най-известният храм в Нара. По пътя снимах сърни и се сприятелявах с тях, а като стигнах до храма, тълпите посетители бяха налазили здраво. Платих 600 йени билетче, за да вляза в храма и да видя огромните Буда статуи в залата Daibutsuden. Местенцето е уникално и трябва да се види. Храмът е построен през 8-ми век, а доскоро залата е държала рекорд за най-голяма дървена постройка в света. Интересно е, че тази конструкция, датираща от 1692 г. е всъщност само две трети от големината на първоначалната оригинална конструкция на залата. Вътре се помещава една от най-големите бронзови статуи на Буда в Япония с 15 м височина. Също така и няколко по-малки статуи, а друго интересно нещо в залата е една дупка в основата на дървена колона, за която е казано, че който успее да премине през нея, ще получи просветление в следващия си живот. Имаше голяма опашка желаещи да се пробват.
Около храма Todaiji тълпите от гладни елени са най-големи, всичките чакат с влажни очички да получат крекери от туристите :) Е, някои са по-гладни от други и направо погват туристите като им замирише на крекер от техните джобове или чанти. А други си дремят като индийска крава в транс и изобщо не им пука за крекерите. Всъщност те не разчитат на това за прехрана, успяват да си намерят достатъчно храна в гората и това е по-скоро лакомство.
По обяд и аз изгладнях, понеже пропуснах закуската, а не ми идваше отвътре да отмъкна еленските крекери от устите им :) Насочих се към магазин да си купя храна и седнах да обядвам до гарата, където перуанец в традиционни дрехи свиреше на флейта. След като хапнах, реших да отида до императорския дворец, който беше доста далеч и така навлязох в модерната и не толкова интересна част от града. Нямаше и следа от сърните по пътя към двореца, явно обитаваха района около парка и гората. Толкова ми тежеше раницата, че сериозно се замислих дали да не попитам в пощата колко ще струва да изпратя 5 кг до вкъщи. Изпитвах ужас от възможната цена, никак не очаквах да е евтино, но беше пълна глупост да нося толкова излишен багаж, още повече че предстоеше Тайван и там щях да правя основно преходи из планините. В пощата ми казаха, че 5 кг струва 4000 йени (36 долара). Не беше чак толкова лошо, очаквах да е много повече и докато вървях към двореца Heijo, размишлявах дали да ги пращам или не. Посетих го, пообиколих останките и разгледах голямата зала Daigokuden, която е реконструирана едва през 2010 г. Площта на археологическия комплекс на двореца е много голяма, около километър се върви от пората до голямата зала.
Поех обратно към любимата ми част на Нара, където ме чакаха мокрите муцунки и големи, искрени очи. Това отдалечаване от елените нещо ме натъжи, не ми подейства добре. Пристрастих се към този град и парка му. Не знаех как ще си тръгна утре... искаше ми се да се откажа от хващането на самолета за Тайван и да си остана в Нара... завинаги. Все пак се реших да дам 40 долара, за да олекна с 5 кг ценности - десетки карти, информационни книжки и спомени от тази невероятна страна. Сега, докато пиша този разказ една година по-късно, държа в ръка картата на Нара и си спомням всяка уличка, по която минах. А най-важното нещо, което пратих в пакета, бяха всичките изписани до момента 4 тетрадки със записки по пътуването. Преди да ги изпратя ги снимах страница по страница в случай, че пакетът се загуби (пристигна благополучно). След пощата така ми олекна, че имах чувството, че мога да прелетя над Нара. Докато се мотаех из града, попаднах на главния туристически инфоцентър (имаше няколко, пръснати на различни места, но този беше щаб квартирата :)). Оказа се, че там има компютър за безплатно ползване и веднага седнах да пиша вкъщи. Имаше и масички, на които да седнеш да ядеш ако си носиш храна от магазина. Беше пълно с всякакви яки брошури, а момичето зад гишето беше много мило и доста си говорехме. Зарадва се като й разказах, че снощи спах с елените и тази нощ пак това ще правя. Тръгнах си като наближи 21:00 и края на работното им време. Върнах се в парка, погалих немалко на брой сърни и елени, установих се при една групичка налягали на тревата и въпреки студа спах добре, просто не можех да си представя да не съм до тях. Това е град, в който и безплатен хотел да ми предложат, и хората да ме канят по домовете си - все ще откажа, защото има само едно място, на което искам да спя - в парка с елените!
този опулен сладур направо ми идеше да го изям :)
чешма - елен
как да не я нацелуваш!!!
гледка от залата Nigatsudo
Daibutsuden - голямата зала на Буда статуите
сладур!!! :)))
21.10.2018
Още със събуждането ми беше трудно да повярвам, че днес е последният ми ден в страната на изгряващото слънце. Направо ми идеше да ревна с глас. Настроението ми доста се скофти при тази мисъл. Никак не ми се тръгваше, ама никак! Всичкото това бързане, за да се прибера вкъщи напролет, започна да ме стяга от този момент нататък. Искаше ми се да отделя на Япония поне 6 месеца интензивно обикаляне, заслужаваше си!
Първата ми работа сутринта бе да обиколя всички езера в парка като гледах разкошен изгрев до едно от тях в компанията на безчет рогати приятели. В езерата пък беше пълно с риби и патици - идилия. След изгрева се разходих до два храма, които бяха платени, та ги видях само отвън - Gangoji и Kohfukuji. Вторият се виждаше добре и отвън без билет. Към 10:00 трябваше да се заема с най-неприятната част от деня - сбогуването с елените на Нара и ходенето да края на града, където да хвана стоп евентуално. Времето летеше, а трябваше да стигна днес до летището, понеже самолетът бе утре и за да не рискувам да го изпусна и парите да изгорят, мислех да отида ден по-рано и да преспя на летището. Не можех да поема риск знаейки, че ако се наложи да ползвам спешно транспорт в последния момент, ще ми одерат кожата с цената. Все пак смятах да стигна летището късно следобед, така че все още имах време да видя това-онова днес.
По пътя към края на града се запасих с храна от голям супермаркет, трябваше да преживявам на летището все пак. Застанах да стопирам на случайно място, понеже така или иначе до истински край на града нямаше да стигна. За голяма изненада почти веднага ми спря много приятен човек. Казваше се Имай, беше 78 годишен и много жизнен човек, пътуваше за далечна дестинация, но не точно в моята посока. До някъде поне пътищата ни съвпадаха, така че се качих. Дядото беше супер ухилен и знаеше едва няколко думи английски като постоянно ги повтаряше и се кефеше. Веднага спря в магазин 7eleven да ми купи сок и пържени картофи. После по пътя към Sakurai се чудеше какво ще правя там, понеже нямало нищо за гледане и реши да ме откара до съвсем друго място - храм Muroji, разположен в планините и на около 30 мин шофиране след Sakurai. Не ми се искаше японската ми приказка да свършва и веднага се навих за ходене до храма, макар че минаваше обед, а стопът към летището беше едно голямо неизвестно. Пътят до храма беше планински и живописен, с малки селца и зеленина навсякъде. За посещението се плащаше 600 йени, които дядо Имай плати и категорично отказа пари от мен. До горната част на комплекса се стигаше след изкачване по множество стълби в гората, поне няколко стотин бяха. Аз се качих до горе, а Имай остана долу да се моли в първите зали и да ме чака. Без раница направо летях нагоре по стълбите, а после и надолу. Като излязохме дядото много искаше да ме черпи още нещо и ми взе мочи от селото, както и друга вкусотия, подобна на малка палачинка с пълнеж от боб. Имат страхотни сладки японците! После ме върна до главния път и си замина, каза че е много зает, работи като машинен инженер. Явно на 78 години продължаваше да работи, при това да има много работа и малко свободно време...
Веднага ме взеха мъж и жена за Sakurai като ме оставиха след града, на идеалното кръстовище, където колите отиваха точно към Wakayama и летището. Днес наистина имах голям късмет със стопа. След 10 минути се возех в колата на младеж, който отиваше почти до летището и ме откара до последното възможно място преди моста. Изненадите не закъсняха - оказа се, че летището е достъпно само по мост, който е забранен за пешеходци! Колите плащат, за да минат по него при това доста сериозна сума. В началото му имаше голяма сграда, която беше и гара, и мол. Имаше инфоцентър, където се отбих да питам защо има знаци за забрана на пешеходци долу на моста и как да стигна пеш до летището. Обясниха ми, че е невъзможно пеш и само с превоз може, да си купя билетче за влака. Като им казах, че слизам долу на входа на моста да стопирам, така се опулиха, сякаш им казах, че ще убивам някого :) Изпратиха ме с шокирани физиономии, които провокираха искрен смях у мен на излизане от офиса им. Е, все пак успяха да ми провалят плана да ходя на плаж преди да отида на летището. Сега трябваше да бързам заради стопа, не можех да рискувам. Иначе възнамерявах да отида до плажа и после към летището, но бе 4 следобед и нямаше за кога да отлагам. Добре, че не бързах и самолетът не излиташе скоро, та можех спокойно да застана на стоп преди моста и да чакам някой да ме вземе. След 10 минути ме качиха мъж и жена, отиващи на летището просто да вечерят в някой от луксозните и скъпи ресторанти.
Очакваха ме дълги часове в разучаване на 4 етажното летище, нямаше какво друго да правя до утре сутринта. На телевизорите се прожектираха кратки документални филмчета за Япония и ги изгледах и четирите - за нудъли, ръчно изработени ножове, японски тоалетни и за някакъв хотел капсула в Токио. През останалото време пишех записки за предните дни. Пробвах и някои от функциите на "умните тоалетни", а за душ не можех и да мечтая, струваше 500 йени и се намираше в кафенето на втори етаж като предполагам се плаща отделно и такса вход за него. Най-много се изненадах от присъствието на цели 3 магазина от разпространените навсякъде вериги за простосмъртни Familymart и Lawson. Явно все пак бяха решили да има и храна за такива като мен на това летище.
Хапнах доста обилна вечеря, понеже имах много запаси от големия супермаркет. Чак към полунощ успях да си легна на 4-ти етаж, пейките бяха много удобни за спане. Нямаше почти никакви хора и беше сравнително тихо. Не спах идеално заради шумове от машините на чистачите, но все пак дремнах. Беше ми криво, че не мога да се изкъпя, понеже вече понамирисвах доста, а утре предстоеше нова държава с много неизвестни. Силно се надявах Тайван да няма нищо общо с Китай и да е Раят, който други пътешественици ми бяха описвали. Главната причина да не спя добре обаче не беше нито шума от машините на чистачите, нито пък вълнението от новата държава. Всъщност сърцето ме стягаше от мисълта, че ще ползвам самолет, не можех да си го простя и това ужасно ме измъчваше психически. Тъгувах, ядосвах се и изобщо бях изцяло във властта на много деструктивни мисли и чувства. Всеки път като има намесено крайно нежелано пътуване със самолет, се чувствам така, сякаш правя нещо против волята си и в пълен разрез с идеите и разбиранията си. Чувството е отвратително и като добавим и срама пред себе си за очевидно грешната си постъпка, нещата излизат съвсем от контрол. Ревеше ми се много, но гледах да си трая и да не правя сцени на летището, да не вземе някоя камера да забележи и да предизвикам интерес. Също тъжно ми беше, че напускам Япония, а същевременно исках да видя и Тайван, но просто всичко се случваше твърде бързо и не по начина, по който аз исках да се случва. Моето желание бе да остана в Япония поне още 2 месеца, колкото имам право на едно влизане, а после - по вода към Тайван. Но това е свързано с много пари и нямаше как да си го позволя. А и щях необратимо да закъснея за прибирането. Още дори не знаех, че изобщо няма да съм в Тайван максимум 10 дни, както си мислех като отивах... Страната се оказа новата ми голяма любов, знам че станаха много вече, но изобщо не подозирах колко ще ми харесат последните 2 страни, а преди това и Монголия. Изумително е как в някои държави 3 дни са ми предостатъчни и даже са ми много, а в други 3 месеца ми се струват като едно голямо нищо. Та вместо 10 дни прекарах близо месец на остров Формоза (Тайван) като и там рев ревах при напускането му... Но за това - в следващия разказ.
изгрев на езерото
спрях се да послушам как свири :)
гледка при излитане

1 коментар:

Unknown каза...

Къде са им рогата на тези животни, или моментът е бил такъв?