Япония - тайфуни, езера и великанът Фуджи :)


море от облаци, гледка от планината Фуджи

За начало - ново, абсолютно любимо парче и филм:

Противно на всичките ми очаквания, Япония се оказа страна мечта, а не ужасна, индустриална и пренаселена дупка, каквато си я представях преди да я посетя. Престоят ми в Южна Корея ме бе настроил на една прекрасна вълна - спокойно пътуване, изпълнено с удовлетворение и пълна липса на дразнители и стрес. В Япония се изкачих съвсем на гребена на тази вълна и докато я сърфирах, дълбоко размишлявах колко много всъщност обичам да пътувам точно в такива страни и в какво именно се крие причината толкова да ми харесва. Открих я - липсата на интерес от страна на хората към мен и дистанцираността им ме изстрелваха до седмото небе! :) Естествено като добавим към това възможността да се спи навсякъде необезпокоявано, както и липсата на кражби и подобни деяния в това общество, пътуването ми и тук, както в Корея, беше върховно! Много ми е хубаво да пътувам в държави, където никой не се занимава с мен, никой не ме зяпа, говори, подвиква, идва да ми "помага" без изобщо да ми трябва помощ и внимание. Това, което страшно ме кефи в японците е, че ако наистина имаш нужда от помощ, със сигурност ще ти помогнат, но иначе никога няма да ти се натрапят, да те занимават, да ти говорят празни приказки и да ти навлизат в личното пространство досаждайки. Дори няма нужда да нося камуфлаж, за да се скрия и никой да не се интересува от мен :)
Когато добавим към тази дистанцираност на хората безумно красивите им планини и запазена природа, както и чистата околна среда, разкошните храмове, тишината и спокойствието извън големите градове и генералната благоразположеност на нацията към туристи, се получава идеалната рецепта за върховно прекарване в страната! При мен се получи точно така. Въпреки че преживях два тайфуна и времето далеч не бе на кеф, също и че не се къпех особено често и си живеех доста клошарски живот в градовете, спейки в парковете, престоят ми в Япония беше просто вълшебен, но и твърде кратък, затова нямам търпение отново да я посетя някой ден!!! Е, стопът беше абсолютно непредсказуем, с чакания вариращи от 5 минути до 5 часа, но не се оплаквам - по-добре лош стоп и студени хора, отколкото лесен стоп и милион дразнители. А освен стопа, Япония има още два дебели минуса, които няма как да не отбележа - екстремна скъпотия и кошмарна, почти несъществуваща храна за вегетарианци и вегани. И все пак ако човек може да направи компромис и да яде едни и същи боклуци по време на престоя си, както и да я кара бюджетно, нито едно от двете неща не е проблем. Примирих се и с двете, дъвках си хляб с водорасли и тофу от магазина, минавах пеш огромни дистанции в големите градове, за да не ползвам прескъп градски транспорт и както се вижда от бюджета в края на тази публикация - минах доста прилично с разходите като за толкова скъпа дестинация :)
Непосетените места, които много държа да видя и преходите, които много ми се иска да направя, са повече от тези, които видях и направих, но за 23 дни толкова. Скромно, но от сърце. Да обобщя всичко в едно просто изречение - много ми харесаха Япония и студените японци, искам пак там!

29.09.2018
Ококорих се в 5:30 и погледнах навън - валеше жестоко, бяхме вече пристигнали в пристанището, но оставаха 2 часа, докато започнат да пускат пътниците навън. Опитах още да поспя, но не се получи, така че закусих и се наредих да слизам като наближи 7:30. Имиграционните бяха бързи, минах само с няколко въпроса и повърхностно оглеждане на нещата в раницата. Доколкото зная проверяващите багаж в Япония са доста стриктни, така че определено минах леко и явно не будех съмнение. Залепиха ми стикер в паспорта, разрешаващ 3 месеца престой, никой не ми поиска билет за излизане или резервации за хотели.
Всичко на пристанището ми се стори доста по-очукано и занемарено от Корея, тоалетните бяха по-изтърбушени, нямаше чешми както и контакти за зареждане на телефони. Корейците явно много са се надъхали да минат японците във всички технологични и въобще материални аспекти, та се изненадах, че Япония ми се стори не толкова лъскава в сравнение с Корея. Поне имаше инфоцентър с карта на Фукуока - града,  където е пристанището, та си взех и седнах да чакам проклетия дъжд да спре. Ту намаляваше, ту се усилваше страшно и в един момент реших, че е време да тръгвам.
Поех към центъра и не след дълго станах вир вода, разглеждайки няколко храма в дъжда. Само дворовете им бяха отворени и не бяха съвсем като корейските, нямаше тоалетни и чешмички около тях. Като стигнах гарата, влязох да си почина от дъжда и леко да поизсъхна, докато разглеждам цените в огромния шопинг център, който беше част от гарата. Ужасих се от скъпотията, но намерих една малка кутийка с варен чист ориз без нищо за малко над 1 долар и си купих, хапнах го с шарена сол. Нямаше 200 грама, но поне беше нещо готвено, а не сух хляб. Обмених 40 долара като обменът на пари ставаше в една машина, в която пъхаш банкнотите. Имаше и туристически инфо център, където попитах момичето как да стигна до изхода към магистралата. Оказа се, че има вход към първата магистрала съвсем наблизо, тя обаче бе по-скоро градска, а на мен ми трябваше голямата Кюшу експресуей. Веднага отидох до мястото, горейки от нетърпение да видя как ще е стопът в Япония. Предполагах, че ще е подобен на корейския и обикновено чаканията ще са дългички, а стоповете - къси. За първото познах, но за второто поне този път сгреших.
Доста време си почаках преди касите за плащане като някои шофьори се правеха, че не ме виждат, а други се пулеха, сякаш виждат призрак. Все пак успях да хвана късметлийски стоп с човек, който не говореше никакъв английски, но отиваше на възможно най-доброто място - вход към голямата магистрала. Лошото бе, че междувременно пак заваля проливно. Съдбата отново се погрижи за мен - на мястото, където слязох и застанах да стопирам за магистралата, имаше мост и поне бях на сухо. За лош късмет обаче трафикът бе зверски и всички камиони изпръскваха натрупаната по шосетата от двете ми страни вода върху мен. Стопирах на нещо като "остров" между две магистрали и хич не беше приятно. Мястото бе лошо и необещаващо успех. Като спря да вали, се преместих на друго място като направо тръгнах да вървя по магистралата. Преди да дойде полиция, един камион спря - възможно най-късметлийският стоп право до Токио, чак на съседния остров Хоншу :)
Всъщност аз изобщо не възнамерявах да ходя първо там, имах идея да обиколя остров Шикоку преди да отида на Хоншу. Но времето имаше други планове, които хич не съвпадаха с моите желания... Япония я връхлиташе тайфун... точно в този момент. За късмет бях на идеалното място - в камиона. Но ако слезех на отбивката за Шикоку, както първоначално мислех, нямаше да имам опции къде да се скрия от тайфуна, който се очакваше да продължи 2 дни. Нито можех да разпъна палатката, нито да стопирам, нито да разглеждам... бях в кофти положение. Не ми допадаше мисълта, че ще трябва да будувам 1-2 нощи, докато мине бурята. Шофьорът се притесни, че предстои тайфун и не искаше да ме остави на пътя, така че предложи да отида с него в Токио. Там обаче щях да имам друг проблем - да съм на улицата в големия град, макар че поне навсякъде можех да се скрия на закрито и да чакам да отмине стихията. За моя радост човекът не само искаше да ме закара до Токио, но и предложи да остана в офис-апартамента му, където не живее, а го ползва за работа, докато отмине бурята. На драго сърце приех, направо не ми се вярваше, че още първия ден в Япония ме поканиха на гости и то точно в момент, когато наистина имах нужда от подслон повече от всякога.
Шофьорът на име Саиди беше много свестен, тих и приятен човек. Оказа се, че не само кара камион, но е и преуспял бизнесмен, а камионът си беше лично негов. Дъждът продължи през целия останал ден и цялата нощ като на моменти беше страшно проливен. Минахме покрай Хирошима, отбивката към Шикоку, а посред нощ се събудих в море от светлини, което беше Нагоя. Осака го проспах. Всъщност почти цялата нощ дремех в камиона като постоянно се събуждах и пак задрямвах, а шофьорът всячески се мъчеше да не заспи и спираше два пъти за дрямка от по 20 минути. Тежка нощ беше и като се прибавят климатичните условия, шофирането никак не беше лесно и приятно. Чак на сутринта, вече по светло пристигнахме в Токио, където все така продължаваше да вали...
храм в града
утро в Токио, тайфунът предстои
30.09.2018
Рано сутринта слушахме по радиото в камиона, че тайфунът вече е ударил остров Кюшу, откъдето идвахме и в момента вършее там. Очакваше се следобед или надвечер да стигне и до нас в Токио. Това ми преведе от новините Саиди, излишно да казвам, че не разбирах нито дума от радиото. Имало големи щети на Кюшу - отнесени покриви, дървета и т.н. Не се знаеше с каква сила ще удари Токио. При нас засега времето беше просто лошо, не спираше да вали. Саиди ме настани в офис-апартамента си, намиращ се точно на брега на река Сумида, с гледка към небостъргачи и мостове, които обаче бяха забулени в мъгли и облаци. Той отиде да закара камиона в склада на компанията му, а после да се отбие в дома си. Жена му и синът му били в Швейцария в момента. Изкъпах се и се опитах да дремна, но вълнението не ме напускаше и за миг, та не след дълго се отказах, станах и се заех с писане за новата държава и видяното до момента, колкото и скромно да беше то. Саиди ми беше казал, че ще дойде да ме вземе към обяд и ще ме разведе из Токио ако времето все още позволява. В апартамента видях негова снимка с Далай Лама, определено беше много приятен и щедър човек. През цялото време искаше да ме черпи какво ли не, но всичко отказвах и даже първия път като бяхме седнали на ресторант на една бензиностанция по пътя към Токио, не се доразбрахме и беше поръчал някакви нудъли за мен, които нямаше как да докосна, понеже дори да нямаше видими остатъци от мърша вътре, имаше със сигурност рибен сос. В Япония на почти всички ястия се слага рибен или от други морски организми сос. Храната просто изобщо не става за вегетарианци и освен сладки неща и плодове, други почерпки не можех да приема.
Саиди се върна и веднага излязохме на обиколка, опитвайки се да изпреварим тайфуна. Като по чудо дори не валеше навън, времето беше приятно. Първата ни спирка беше кея, откъдето тръгваха круизните корабчета за туристи - буквално на метри от неговата сграда. Озовах се на страхотно корабче, плаващо по река Сумида. Возенето беше чудно, гледките - интересни, макар навсякъде да имаше само небостъргачи. Най-голямо впечатление безспорно ми направиха няколкото палатки на брега на реката, хора явно живееха в тях. А идваше тайфун... Стана ми много интересно дали са бездомници или протестират за нещо, туристи със сигурност не бяха. Явно властите не ги закачаха изобщо. Не можех дори да си представя, че съм в град с над 15 милиона и в страна със 127 милиона човечета. Някак си в Япония не се усеща тази пренаселеност, както в останалите подобни страни. Поради това, че са много тихи, дисциплинирани и културни хора, японците не се набиват в очите на посетителя по ужасяващ начин, както китайците или индонезийците. Освен това живеейки сбутани в големите градове, в многоетажни жилищни сгради, са оставили шанс и на природата да съществува. Край пътищата се вижда много зеленина, има гори, планини... учудващо много запазена природа.
Корабчето акостира на най-близката спирка към известния и важен храм в Токио - Sensoji. Минахме пеш през безчет магазини и сергии, тълпи от туристи и стигнахме до самия храмов комплекс, който се оказа изумителен и доста време го обикаляхме. Саиди явно е запален будист и запали свещи, изми се със свещена вода, хвърляхме стотинки и си пожелавахме желания, а накрая теглихме и късмети. На връщане седнахме в един ресторант за обяд, където се намериха и две вегетариански неща, да не повярва човек. Едното бе ориз, увит във водорасли, другото - патладжани. И двете бяха много вкусни, за първи път опитах японска храна. Саиди купи и няколко вида сладки, да пробвам колкото може повече от продаваните по сергиите на космически цени. Ако не беше този човек да ме черпи, никога нямаше да си купя подобни храни, всичко беше безбожно скъпо. Колкото и да отказвах, той винаги настояваше да ме почерпи и ми беше много неудобно от това. Беше ми криво за похарчените от него пари покрай мен - една порцийка в ресторант струваше поне 6-7 долара, а те са толкова малки, че с една повечето хора едва ли се наяждат. Билетът за корабчето и той беше нещо от порядъка на 7-8 долара. Никак не се радвах, че струвам пари на този човек, идеята на стопа и моето пътешестване изобщо не е такава. Не стига, че ме прекара през половината държава на стоп, но и ме настани в офис-апартамента си, води ме на круиз и обиколка из града, купуваше ми какви ли не храни. И при все това беше типичен японец - винаги сериозен, много възпитан и внимателен да не досажда с нищо в никой момент. Беше и тих, мълчалив и понеже английският не му беше особено добър, избягваше да говори много. Но се опитваше да ми обясни всичко каквото можеше, за съответната забележителност.
На връщане пак взехме корабчето, но слязохме на кея до градините Hamarikyu, за които имаше билет отново, нещо от порядъка на 5 долара. Саиди никога не ме остави аз да платя. Седнахме в традиционна чайна насред градините, за да опитам японски зелен чай. Имаше леко горчив вкус, но ми хареса. Прибрахме се пеш до апартамента, Саиди ми остави ключа и си тръгна за вкъщи, а аз седнах да погледам кадри по телевизията от тайфуна, по една от програмите вървеше нонстоп информация за него. Беше преминал през Кюшу и Окинава, където даваха ужасни клипове на опустошение, а сега тъкмо бе минал и Шикоку, та го очаквахме вече и на Хоншу. Легнах си към 22:00, времето отиваше към разваляне, но в крайна сметка проспах тайфуна. А и той далеч не удари толкова силно Токио, скоростта на вятъра явно отслабваше. На сутринта имаше само една обърната саксия на терасата, никакви други видими щети, а по-късно по улиците освен купища паднали листа (есен е все пак и тайфунът им помогна да опадат по-бързо) и разхвърчали се конуси от онези оранжевите дето обозначават ремонт на пътя например, други поражения просто нямаше. Останалите острови бяха много по-зле, на Хоншу явно вече се беше "издухал" и уморил тайфуна. :)
гледка от терасата в апартамента
едно прекрасно возене
градините Hamarikyu
01.10.2018
Още в 5:00 бях на крак и посрещнах изгрева с чудна гледка от терасата. Закусих овесени ядки и водорасли, събрах си багажа и зачаках Саиди да дойде да ме вземе в 6:30. Той отиваше на работа, а аз - обратно в скитническия живот. :) Дойде с колата си, която бе Мерцедес с ляв волан. Това ме изненада, понеже тук движението е обратно на нашето и съответно колите трябва да са с волан от дясно. Левият ми палец очевидно ще получи поле за изява след доста време стопаджийска безполезност ;)
Минахме през центъра с колата като спряхме до Tokyo tower да я снимам поне отдолу, качването в кулата кой знае колко десетки долари струва. После посетихме цели две джинджи ("джинджа" наричат свещените храмове, на английски shrine). Саиди се молеше, а аз снимах, след което ме заведе на закуска в поредния ресторант. Успяхме да поръчаме оризови хапки и тофу - безопасни неща за вегетарианци. Най-рисковото нещо са супите, особено всевъзможните нудъли, които мисля ако не се поръчат във вегетариански ресторант, гарантирано ще имат рибешки неща в чорбицата. Иначе ако човек си поръча чист бял ориз и тофу, без никакви сосове, застройки и въобще нищо допълнително, трябва да е ОК винаги. След закуска се разделихме със Саиди, този човек направи толкова много за мен, че не ми стигаха думите да благодаря достатъчно. Невероятно начало на дните ми в тази изумителна и толкова различна страна.
Залутах се из огромната гара в търсене на туристическия инфоцентър, за да си взема карта на Токио и всякакви брошури с инфо за околността. Тотално се загубих в това сякаш безкрайно здание, което освен гара с десетки различни линии, беше и шопинг мол, пълен с народ. Все пак успях да намеря каквото ми трябваше, а за огромна радост освен карти и брошури, имаше и два компютъра, които бяха оставени за ползване от туристите и успях най-после да пиша на близките си, че съм в Япония. И тук, както в Корея, телефонът ми не работеше на роуминг, може би заради мрежата, или защото операторът няма споразумение с японски такъв... така и не разбрах, но вече много време бях без каквато и да е възможност да "клипвам" вкъщи и да получавам вести от дома. Добре, че поне все още имаше пощи в тези технологично извратени държави и можех да пиша дълги писма на хартия :)  
Тръгнах си от инфоцентъра с натежала от карти раница, жената на едното гише дори ми даде карти, които не бяха изложени - на магистралите около Токио и на пешеходния маршрут през остров Шикоку, понеже я питах за точно тези две неща. Запътих се към императорския дворец, за посещението на който има специални изисквания, мисля че трябваше предварително да се резервира, така че само отвън го обиколих. Време беше да отида до най-близкия изход към първата магистрала от плетеницата около мегаполиса и да тествам успеха на левия си палец. Още дори не подозирах в какво фиаско ще се обърне първият ми опит за стоп в Япония след измъкването от Фукуока...
Мястото, водещо към магистралата, беше кошмарно за стопиране. Нямаше никаква отбивка и трябваше да махам до пешеходна пътека, по която често минаваха хора, тъй като няколко метра нататък имаше каси за плащане на магистралата и бе абсолютно забранено да се върви. Лошо! Първо застанах на няколко метра след пешеходната пътека, в посока касите, но от едната веднага излезе зъл чичко с мегафон, който ми се развика и почна да ръкомаха разпалено. Не спираше да крещи по мегафона, а аз и дума не разбирах, но знаех, че се опитва да ме изгони. Очевидно бе забранено дори да се стои тук и след като се преместих съвсем близо до пешеходната пътека, чичката продължи да крещи. Нарекох го "жив изрод" заради агресивния тон и ръкомахането и реших, че няма да отстъпя нито метър повече! Да вика куките ако иска, доброволно няма да се поместя от това място. Винатих се и надделях. Продължих да стопирам, играейки ролята на малоумен турист. Злото човече се прибра в кабинката си, а аз виснах да чакам някой да спре на това ужасно място, където изхождайки от мисълта, че японците винаги се съобразяват с правилата, бързо ми стана ясно, че никой няма да спре... нито след час, нито след два, даже и след три - доказано!
Светофарът се смени милион пъти, пешеходците идваха и си отиваха, а аз все така си бях там, почнах да ожаднявам, огладнявам и да се отчайвам. Осъзнах колко е безсмислено да правя подобно нещо в страна с роботи, където шансът да мине някой алтернативен тип, който би нарушил правилата, е твърде нищожен. Освен това стопирах, за да се кача на най-вътрешния кръг от магистрали в мегаполиса, след него имаше още много въртележки, а тук освен градски трафик едва ли изобщо имаше друг. И дори някой да ме вземеше, нямаше да отива далеч, а ако решеше да  ме откара където аз отивам - лошо, това е в разрез с идеята ми за стоп и става по-неекологичен начин за придвижване от ползването на метрото. След всичките тези размисли постъпих умно като се отказах след третия час. Върнах се на гарата с подвита опашка и затърсих някоя линия, водеща към Камакура - най-далечното от Токио място, което се обслужва от градските линии, предполагайки че нататък стопът ще е по-лесен, или поне възможен. Освен това в Камакура се намира една интересна статуя на Буда, която много исках да посетя. Докато открия правилната линия и си купя билет от една странна машина, свят ми се зави. Платих 8,36 долара за билет в обикновено метро, водещо до покрайнините на мегаполиса. Направо ме заболя сърцето. Тъй като директният влак за Камакура бе спрян по неизвестни за мен причини, смених два различни докато стигна. Това много ме забави, вторият го чаках над половин час.
В Камакура пейзажът тотално се смени... около всичките гари назад по трасето се виждаха само огромни сгради, бетон навсякъде, а тук се появиха кипри къщички и най-важното - гора! Камък ми падна от сърцето - бях извън Токио, а щом имаше и гора, имаше живот за мен. От гарата веднага поех към храма с големия Буда, за да стигна преди да затвори. Градчето беше супер приятно и много се радвах на малките улички и къщури. В храма платих 2 долара за билет, за съжаление вече бяха затворили вътрешността на статуята, където по принцип се влиза по-рано през деня. Статуята е бронзова, сътворена е през далечната 1252 г. и тогава е била покрита със злато, от което в днешно време е останало съвсем мъничко около ушите. Статуята се е помещавала в храм, който обаче е бил унищожен от цунами през 1492 г и от тогава е на открито, изложена на всякакви атмосферни условия, поради което златото вече го няма. Втора по височина статуя на Буда в Япония, висока е 13 метра и тежи около 120 тона.
Седнах недалеч от Будата да хапна безвкусни овесени ядки за обяд и вечеря, минаваше 17:00 и вече доста огладнях след всичките емоции за днес. Беше пълно с туристи около статуята, а след като приключих посещението, се отбих до още два храма - Hasedera, който бе затворен и се плащаше вход, както и Kosokuji, който бе безплатен и с чудна градина. Започна да се стъмнява и се насочих към пътеката, обозначена на картата ми като hiking trail. Поех по Kuzuharaoka-Daibutsu trail, надявайки се не само да направя разходката, но и да си намеря място за палатката. По стълбички се добрах до гората и хванах пътеката. Доста време не попадах на равно място, а склоновете встрани от пътеката бяха стръмни, но в крайна сметка си харесах едно местенце до самата пътека и се установих, използвайки факта, че е тъмно вече и едва ли някой ще мине от тук по това време. Духаше силен вятър, но в гората не се усещаше. Заспах с леко неспокойни мисли как ще се измъкна от Камакура утре, понеже беше на брега на морето и всичко беше застроено, градовете нататък бяха съединени. Щеше да ми е нужен много късмет и два пъти повече инат :) Япония ме научи на свръхчовешко стопаджийско търпение (което след това Тайван ми отне, разглезвайки ме до крайност със супер лесен и бърз стоп). Нощта в гората мина прекрасно и още преди изгрев бях на крак, както обикновено.
гарата в Токио
големият Буда в Камакура
02.10.2018 
Посрещнах слънцето някъде по пътеката, която ме отведе до прекрасната Zeniaraibenzaiten shrine - храм, в който се влиза през тунел, а в двора му има готина пещера. Задържа ми вниманието доста време. Следващата ми спирка бе Kuzaharaoka shrine, откъдето се откриваше чудна гледка към зеленината на Камакура. Понеже целият преход беше през гора, рядко се откриваха такива гледки. А в гората бе пълно с безстрашни катерици, сиви и с рунтави опашки :) На моменти гората ми се струваше направо тропическа - с лиани, папрати и всякакви шарени паяци.
Стигнах до храма Jochiji, който е с билет, но беше затворен толкова рано и си продължих. Отбих се до още много платени храмове без да влизам, само отвън ги видях - Tokeji, Engakuji, Meigetsun, Chojuji, Kenchijo, Ennoji. Така и не проумях защо им е на японците да събират пари от туристите за посещение на храмове?! Стори ми се ужасна цигания, чак ми беше трудно да повярвам, че е истина в такава богата страна. Подминах ги всичките, виждайки ги само отвън и стигнах до безплатната Tsurugaoka Hachimangu shrine, която успях да разгледам добре. Вътре бе забранено да се снима, но успях да щракна няколко кадъра, докато пазачът не гледаше. Продължих с "лова на храмове" като посетих Hokaji (само отвън), Myoryuji - безплатен, както и Daigyoji, Hongakuji (този обезателно го препоръчвам), Joeiji, Yagumo shrine, Betsuganji, Anyonin (платен), Jogyoji, Honkoji, Enmeiji, Yuiwakamiya shrine - всичките изброени са безплатни. С други думи ако на някой му се разглеждат японски храмове и посети Камакура, с моя списък няма да скучае, мисля че обхваща почти всичките налични :) И за един ден сериозно темпо може да се обиколят, аз приключих ранния следобед и се отправих към плажа (мда, Камакура освен храмове и гора има и плаж).
Отбих се до супермаркет и установих, че в Япония има и нескъпа храна. Сдобих се с пакетче сурови нарязани зеленчуци и още едно пакетче с някакви кълнове, както и с кофичка българско кисело мляко (беше ми голям мерак да го опитам, от години слушам за нашето кисело мляко в Япония и трябваше да пробвам дали е автентично). Истина е, че японците ни знаят с киселото мляко, като кажа че съм от България, винаги това е асоциацията. Млякото беше много добро и веднага го изядох, а зеленчуците и кълновете посипах с шарена сол и ставаха за ядене. Успокоих се, че все пак ще има какво да ям в Япония, общо за всичките неща похарчих около 3-4 долара, което не беше чак толкова зле, макар да нямаше никакви калории в тая храна и стигаше едва едва за две хапвания, а след цял ден пешеходстване можеше спокойно да се изяде наведнъж.
Добавих малко ядки от тези, които ми беше дал Иво в Бусан, Корея, за да вкарам малко енергия в системата и поех пеш по плажа, който бе успореден на шосето, в търсене на място за стоп към следващата ми мечтана дестинация - великана Фуджи! В морето бе пълно със сърфисти, а на плажа - с гларуси. Събрах си няколко миди за вкъщи и така се отплеснах в разглеждането на всичките изхвърлени по плажа, че мина над час, докато се освестя. Дълго ходих и все не си харесвах място за стоп на шосето. Никъде нямаше отбивка, градът нямаше край, съединяваше се със следващите и така до безкрай. За капак имаше ограда между шосето и тротоара, която ужасно ми усложняваше плановете и направо в чудо се видях къде да стопирам. В крайна сметка застанах на едно място, където доста време си почаках, а хората от колите не ме отразяваха, дори нарочно поглеждаха на другата страна като ме видеха, все едно не съществувах. Имаше някои екземпляри, на които им увисваха ченетата щом ме зърнеха, а други се пулеха.
За късмет обаче една кола спря. Прекрасни мъж и жена за Одавара. Толкова бяха мили, че ми беше трудно да осмисля какво се случва - първо ме черпиха сладки питки и бонбони, дадоха ми бутилка вода, а после спряха на един супермаркет да купят тетрадка и маркер. Жената ми написа на японски "планината Фуджи" и ми заръча да стопирам с тази табела. Обясниха ми, че в Япония задължително трябва да стопирам с табела. След всичко това ме и откараха до края на Одавара, сетиха се да не ме оставят в огромния град, а да ме свалят на идеално за стоп място в края му. През целия път в колата звучеше и страхотна музика :) Изобщо нямаше как да имам по-як първи стоп след провала в Токио.
Вече си имах табела, написана на японски като жената дори съобрази да ме попита къде ще ходя след Фуджи и като казах, че отивам в Мацумото, тя ми написа и името на този град на японски. Сега имах две табели в готовност :) Взе ме един 73 годишен дядо като два пъти мина покрай мен преди да спре, явно за да ме огледа и да прецени дали го е страх или не. На третия път спря и ме качи, отиваше до Готенба, но реши, че ще ме кара до езерото Yamanakako и ме остави на брега на езерото точно на смрачаване. Какъв прекрасен ден, завършил с идеалното място за палатка! Намирах се в подножието на Фуджи сан :) Езерото беше магическо и нощувах на брега му, в центъра на самото градче. Имаше паркче с беседки, тоалетни на метри от палатката и цареше пълно спокойствие. Черният пясък на плажа ми се стори като памук, спах отлично на него като заспивах с мислите колко е яко да пътуваш в държава, където можеш да си легнеш да спиш почти навсякъде и можеш да спиш спокойно, знаейки че никой няма да се занимава да те краде и тормози. Япония много вдигна летвата, нямаше да е лесно да си тръгна от нея...
вътре в двора на храма
гледка от пътеката
храм Hongakuji
сърфисти
на стоп към Фуджи с табела :)
03.10.2018 
Сутринта палатката беше подгизнала от конденза, така че два часа я суших на слънце, докато зареждах батериите на фотоапарата в тоалетната, бяха паднали от студ и от много снимане най-вече :) Нощта беше вледеняваща и като се събудих, ме болеше гърлото. Изгревът беше приказен с мъглите над езерото и огромния лебед-кораб отсреща. Връх Фуджи стърчеше над облаците и денят изглеждаше като да е чудесен за планина. Докато чаках батериите и палатката, се порадвах на лебедите, дошли на брега и нямащи никакъв страх от мен. След като събрах всичко, минах през инфоцентъра в градчето, откъдето взех карта на района и поех на стоп към 5-та станция на Фуджи, до там има път. След три стопа и около два часа чакане и ходене, успях да се придвижа, но вече беше следобед. Последният стоп беше с момче и момиче, които първо ме подминаха, а после се върнаха. Споделиха, че живеят в Холандия в момента и там са виждали стопаджии, та знаеха какво правя. Явно в Япония никак не е популярен стопът. Като се издигахме във височина, забелязах че тук гората е доста жълта, за разлика от ниските части на страната. Изкачването на Фуджи се осъществяваше до края на август, а днес бе вече октомври и бях там тотално извън сезона. Хората ходеха с колите си само до 5-та станция и никой не се качваше нагоре, в същинската планина, понеже вече всички заслони по трасето бяха затворени и нямаше никакви хора, реално планината беше "затворена" за сезона.
Преди да поема нагоре, обиколих наоколо. Тълпите бяха огромни, навсякъде имаше магазини, големи сгради, даже и коне за езда. Малко на увеселителен парк ми приличаше тая 5-та станция. Имаше информационен център, в който горчиво съжалих, че изобщо влязох. Попитах за карта на планината и чичката на пост като разбра намеренията ми да изкачвам Фуджи сега, само дето не почна да ми се кара. Заяви, че е затворена планината и сега не може да се изкачва. Питах го дали е незаконно да се кача сега, каза че не е, просто не се препоръчвало, а и пътеката била преградена с табели, предупреждаващи че планината е затворена?! Накрая ме накара да попълня един формуляр, че тръгвам на своя отговорност и да съм наясно, че той не може да ме спре, но не ми е дал разрешение?! Японска му работа... поне не се наложи да чакам да се стъмни и да се промъквам като престъпник. Естествено чичето ми каза, че е абсолютно забранено къмпирането в планината и трябвало да сляза днес, както и че нямало тоалетни нагоре, всички били затворени и това щяло да е голям проблем. Е, не само, че не беше никакъв проблем, но и оставането на палатка ми беше гарантирано, понеже тръгнах доста късно нагоре и за да стигна върха и да сляза, трябваше да бягам с пълна газ до горе и обратно. Изобщо не възнамерявах да бързам, за мен изкачването в планините е кеф, несравним с нищо и никога не го претупвам, защото някой ми бил казал, че трябвало да сляза. Майната им на правилата :)
Тръгнах нагоре като преди това скътах до една постройка тежката торба с карти и брошури, които събрах до момента и които тежаха 4-5 кг. Знаех, че никой няма да ги открадне и ги зарязах на скришно местенце. До 6-та станция беше гора, а нататък склоновете бяха съвсем голи. По пътеката през гората имаше и други хора, тръгнали на разходка. Една корейка ми се лепна да си говорим и заяви, че много ми завижда, че ще се качвам горе. Тя се страхувала. От какво - така и не разбрах. Един от Хонг Конг пък дойде да се снима с мен и ме разпитваше за пътуването. Всички тези разговори още повече ме забавиха и тръгнах по същинската пътека късния следобед. Времето беше страхотно, а гледките - убийствени. Бях над море от облаци и не можех да отделя очи от панорамата, постоянно спирах да снимам.
Фуджи е най-високата планина в Япония - 3776 метра. Вулкан е, но отдавна не е активен. За голяма моя изненада, нямаше сняг на върха, а вече беше октомври. За японците Фуджи е свещена планина и портал към отвъдния свят. Те казват, че е недопустимо да не го изкачиш веднъж в живота си, както и че е нелепо да го изкачиш повече от веднъж. Води се за най-посещаваната планина в света.
По пътеката нагоре беше пълно с къщички - заслони, които бяха запечатани, всичко беше закрито за сезона. След като минах 8-ма станция, залезът ме зашемети с красотата си и започна да се стъмнява. Имах два варианта - да ходя в тъмното до върха, до който оставаше около час и половина, а после да слизам някъде по на завет да си търся място за палатката, или пък да разпъна лагера на първото равно местенце след 8-ма и да се кача сутринта за изгрева. Избрах втория вариант, защото в тъмното нямаше какво да правя на върха, а утре щях да стана в 3-4 и да се кача преди изгрева. Жалко само, че си правех сметките без кръчмаря, в случая - времето. Нямаше никакви признаци за влошаването му, небето беше чисто, не подухваше ни най-малък ветрец. Кой да предположи какъв ужас предстои...
палатката ми с тази приказна гледка :)
обитатели на езерото
населени места в ниското
море от облаци
гледка към върха и следващите станции - къщички, всички от които запечатани след сезона
по залез

04.10.2018 
Беше много студена нощ и добре, че преди лягане си облякох всичките дрехи, 2 чифта чорапи на краката и един вместо ръкавици на ръцете. Потресох се от студ, но по някое време заспах, докато в 2 през нощта се появи свиреп вятър и не след дълго заваля. Започна истинска борба за оцеляване и спасяване на палатката, която продължи до сутринта. Рейките така се гънеха под натиска на вятъра, че трябваше през цялото време да ги държа отвътре, за да не се счупят. Наложи се да изляза и събера 5-6 големи камъка, които сложих в четирите ъгъла на палатката, понеже вятърът така се усили, че сякаш щеше да ме вдигне заедно с нея. Нов тайфун? За съжаление да. Хората, които ме качваха на стоп през деня казваха, че тепърва предстои втори тайфун. Изобщо не им обърнах внимание, което се оказа огромна грешка. Нямах абсолютно никаква идея, че ще ме удари такава стихия и преди лягане си правех сметки в колко точно да стана сутринта, за да се кача горе навреме за изгрева. Да не е твърде рано, за да не мръзна.
След началото на стихията дори не подозирах какъв ад предстои... Дъждът бе доста проливен и при свирепия вятър, който го духаше направо хоризонтално, палатката протече отвсякъде за нула време. Най-лошото бе, че отдолу стана локва и водата започна да се процежда през пласта. Трябваше бързо да събера всички багажи, особено фотоапарата, зарядните и телефона, в найлонови торбички, а останалото беше обречено да се намокри. Спалният ми чувал се напи с вода, беше ми много студено седейки на мокро и подпирайки с ръце рейките на палатката. Агонията продължи дълги часове и като прибавим факта, че снощи не вечерях, понеже нямах никаква останала храна, а водата ми бе едва 500 мл и я пазех за критична жажда, положението беше лошо, много лошо. Навън мъглата беше толкова гъста, че дори и след разсъмване не се виждаше нищичко на повече от 4-5 метра. Нямаше следа от гледки и красоти, не можех да позная това място. Силно се надявах времето да се оправи поне малко и седях в палатката, стискайки зъби и тресейки се от студ. Имах мисия - да се кача до върха, но при това положение нямаше никакъв смисъл. Не само щях да подгизна още повече, но и рискувах фотоапарата си, който беше целия увит в торбички, но това не ми се струваше като трайна защита при много часове дъжд. Времето не само не се оправяше, но и ставаше все по-лошо.
Безсънието, студът, гладът и жаждата не ме изнервяха и наполовина толкова, колкото фактът, че до върха нямаше да се кача при това положение. Нещата бяха отчайващи, а когато от палатката шурнаха струи вода върху багажа и главата ми разбрах, че спешно трябва да се евакуирам от това място. Събирането на палатката беше епична мисия, която едва ли някой може да си представи ако не го е преживял. Вятърът всячески се опитваше да ми я изтръгне от ръцете, дъждът идваше на талази и на моменти валеше отдолу нагоре, според порива на вятъра. За нула време и долните ми гащи бяха мокри, раницата бе така напита с вода, че тежеше зверски, а палатката изобщо не успях да я навия добре, ръцете ми се вкочаниха докато опитвах, така че просто я привързах към раницата отвън и се надявах да не изпадне. Стана много напечено, не си чувствах пръстите на ръцете и краката, не виждах нищо около себе си и добре, че помнех накъде е пътеката и по интуиция се оправих. Камъните бяха хлъзгави, но напредвах много бързо, на моменти дори се затичвах с риск да се потроша.
По едно време настигнах трима германци и техния гид японец, бяха тръгнали към върха рано сутринта, но вече се бяха отказали и поели надолу. Аз се движех по-бързо от тях, но намалих, понеже ме заговориха и се разприказвахме. Предложиха да ме повозят до градчето Fujiyoshida, където те отиваха. Бяха на тур с други германци , които ги чакаха долу на 5-та станция, а тази малка групичка с гида явно бяха нарушили правилата и решили да заобколят забранителната табела в началото на пътеката, също като мен. И те бяха потънали в пълно разочарование от неуспеха на изкачването. Наистина нямаше никакъв смисъл да се ходи на върха при такова време, даже и човек да стигне, няма нищичко да види, а то това му е най-якото. Замислих се дали щях да се ядосвам повече ако стигнех до горе в това ужасно време и нямаше никаква гледки, или стигайки до 8-ма станция и връщайки се. Май и в двата случая еднакво.
Като минахме покрай 6-та станция, се отбих да си взема скритата торбичка с карти и брошури, която като по чудо бе абсолютно суха, понеже беше сложена под навес и под купчина плоскости - двойна защита. Японският гид на германците сподели, че е бил в Бълария и като почна да изрежда къде - Широка Лъка, Велико Търново, че и Хасково, както и много села... направо мед ми капеше на сърцето. Като стигнахме ресторантите и паркинга на 5-та станция, германците издириха главната екскурзоводка на тура, както и другите им сънародници, тя се оказа някаква готина и веднага се съгласи да ме вземат в автобуса им до градчето. Дори ме почерпи мандарина и пържени оризови топки.
Надолу времето изобщо не се променяше, всичко беше в мъгла и нищо не се виждаше от спускането от планината. Тресях се от студ в рейса, всичко по мен беше мокро. Багажът ми бе в ужасяващо състояние. Оставиха ме пред хотела им, който бе на 2 минути пеш от гарата и съответно туристическия инфоцентър. Там взех карта за следващите езера, които исках да посетя, а като разбраха, че слизам от Фуджи, жените зад гишето ми подариха пощенска картичка с върха. Преваляваше слабо с тенденция да намалява. Реших да вървя до езерото Kawaguchi пеш, за да се стопля, а и защото не ми се стопираше кашляйки и с течащ нос. Започвах да се разболявам - гърлото ме болеше, носът ми яко шуртеше, явно Фуджи ме вледени :) Близо час походих до езерото като се отбих в магазин да си купя храна. В инфоцентъра ме бяха предупредили, че пак идва тайфун и скоро може би ще удари. Отново не обърнах особено внимание, за мен тайфунът не само беше дошъл, но и минал и то точно като бях в планината. И това ако не беше тайфун, не знам какво е.
Беше много населено и нямаше къде да търся място за палатка в дъжда (пак заваля), така че се установих до тоалетните, под навеса им. Метнах палатката и всички мокри неща да съхнат, а на раницата ми й отне няколко дни да изсъхне напълно след такова сериозно напояване. Времето беше хладно, но много по-топло от това на Фуджи. Добре, че за тази нощ имах покрив над главата. Тоалетните бяха до шосето и цяла нощ хора си минаваха, но никой не ме обезпокои, сякаш не съществувах. Не спах добре заради запушения си нос, но поне бях на сухо.
храм по пътя към езерото
05.10.2018
Цяла нощ валя без спиране сякаш. Палатката ми беше суха и я събрах рано, преди хората съвсем да започнат да щъкат и някой да се впечатли от палатката до тоалетните. Реших да обиколя езерото пеш и поех по пешеходния маршрут. Времето беше криво, но поне в момента не валеше. Иначе Фуджи изобщо не се виждаше, скрит дълбоко зад облаци и мъгли. Времето горе сигурно бе все така ужасно.
Ходенето покрай езерото беше много приятно. Първо се отбих до Asama shrine, малко навътре в селцето. Прекрасен храм, заобиколен с вековни дървета. Чудно местенце за разходка и отмора. После стигнах до парк Oishi, където изобилстваше от всякакви цветя и други декоративни растения. Много ми хареса парка, езерото и въобще целия район. За жалост пак заваля и се принудих да стопирам към следващото езеро Saiko. Имах късмет - веднага ме взеха мъж и жена. Оставиха ме до невероятно местенце, за което аз не знаех и щях да го пропусна - традиционното селище Lyashinosato със стари японски къщи. Беше пълно с туристи, а в някои къщи се демонстрираха занаяти и продаваха ръчно изработени неща за посетителите. Естествено всичко беше скъпо, но местенцето бе много приятно и интересно. Една от къщите беше музей и имаше информационни табели и снимки на свлачище, което е погълнало селището преди.
След като разгледах всичко в селото и се разходих по брега на езерото Сайко, поех към следващото езеро Shoji - най-малкото от петте езера в подножието на Фуджи. Първото езеро, което посетих и където спах - Yamanakaka е най-голямото. Мотосу пък е най-дълбокото от петте и девето в Япония със своите 140 м. Всичките езера са вулканични.
На стоп ме качи американецът Крис, който пътуваше с жена си японка и работеше като тур гид. Разказа ми интересни неща за гората, която се падаше вляво от пътя. Нарича се Aokigahara и е много стара, останала непокътната от древността. В нея било изключително лесно да се загубиш, при това много сериозно, понеже била дива, нямало никаква човешка намеса и ако се отклониш от единстената пътека, можело да се луташ с часове или дни. Освен това се вярва, че гората е пълна с духове на мъртви, а за да стане още по-интересно, била наречена "гора на самоубийците", явно поради това, че често била използвана за място за слагане на край на живота от желаещите да умрат. Беше страшно красива и си личеше, че наистина е недокосната. През 2003 г цели 105 трупа на самоубийци били намерени в гората, което надвишило рекорда от 78 през 2002 г. А през 2010 г. общо 200 човека опитали, от които 54 успели да се самоубият. Най-честите методи били обесване или свръхдоза наркотични вещества.
Всъщност мен лично ме изумява това, че отиват в такава приказна гора и се самоубиват. Аз само докато я гледах, започваше да ми се живее, а през цялото останало време нормално ми се мре. Така че не мога да ги разбера японците, градовете много повече би трябвало да предразполагат към подобни действия, отколкото чистата приказна природа.
Крис и жена му ме оставиха до огромно дърво с храм до него, на име Suwa shrine. Крис каза, че дървото е на 1500 години. Беше съвсем близо до брега на езерото Shoji и поех пеш около него с цел да го обиколя цялото. Имаше чудесен плаж, от който при нормално време щеше да има чудна гледка към Фуджи, но тези дни гледки просто нямаше. Много ме доядя, особено за гледките към планината от езерото Kawaguchi, които бяха легендарно красиви, когато ги имаше. До следващото езеро Motosu стигнах пеш и на стоп, качи ме приятен човек, който не говореше английски и ме остави на брега на езерото. Седнах в голямата лъскава сграда на тоалетните да зареждам батерията на фотоапарата и чаках съвсем да се стъмни, за да разпъна палатката, понеже имаше знаци на брега със забрана за палатки. Времето рязко се влоши през нощта като сутринта се обърна в зверски порой. Всичко подгизна, но палатката този път не протече, понеже нямаше силен вятър. Пак не спах добре заради тропането на дъждовните капки по горния пласт, а на сутринта станах много рано и се преместих под навеса на тоалетната да суша палатката. Голяма борба да остане човек сух беше всеки ден, явно отново покрай тайфуна времето беше лошо в продължение на дни. Откакто пристигнах в Япония, не ми върви с тайфуните, или по скоро - върви ми по тайфуни :)
Следва продължение...

времето за малко се оправи, съвсем за кратко
Бюджет за Япония:
!!! Япония е страна с много високи цени, така че ако човек иска да пътува там с малък бюджет, трябва добре да го обмисли и да се подготви!!!
Престой - 23 дни, общо похарчени - 22 075 йени или 201 USD
(1 USD = 109 yen)
Подробно:
  • 13 035 (119 USD)- храна и напитки
  • 1560 (14 USD) - транспорт в Токио и Киото
  • 2870 (26 USD)- входни билети за забележителности
  • 4140 (38 USD)- пощенски пакет за БГ
  • 470 (4,30 USD)- магнит и картичка
Всичко това, разделено на 23 дни, излиза по 8,73 USD на ден.


маршрутът ми през Япония

8 коментара:

Анонимен каза...

Това с времето е кофти работа. Първо се опече в Иран, а в Япония подгизна.

Tery каза...

Ами, нормално е :) Като пътуваш пеша, на стоп или с колело, винаги си изложен на капризите на времето. Рядко се случва да е идеално, а няма как при дълъг трип през много страни да уцелиш винаги хубавото време във всяка. Освен това в Азия времето доста се е побъркало в последните години, тайфуните са много повече от преди например. И често пъти минават през Япония. Някакви хора ми бяха казали, че още преди пристигането ми е имало над 20 тайфуна.

Baylinçe каза...

Тери, посрещам 2020та , четейки твоят пътепис! Преживях с теб цялото пътуване
Да си жива и здрава и нека още много пътувания да имаш тази година.

Tery каза...

Благодаря ти! Това е голям комплимент, често се учудвам и приятно се изненадвам, че блогът изобщо се чете от някого. В цялото това виртуално море от информация някой да чете точно моите разкази е доста изненадващо за мен. Значи има смисъл да ги пиша :) Успехи и здраве ти желая, както и много усмивки!

Анонимен каза...

ЧНГ, Тери! Не се учудвай :) Изчела съм всичко открай докрай, на Кервана също. Редовно поглеждам за нов пътепис. Благодаря ти за интересните разкази и снимки. Здрава и успешна 2020 за теб и семейството ти!

Боре каза...

Шегуваш ли се, Тери? Твоите разкази са като един вълшебен остров в морето на посредствеността и суетата!

Честита Нова Година! Желая ти много здраве и вдъхновяващи пътешествия през 2020-а! :)

Tery каза...

Много ви благодаря, хора! :) За прекрасните пожелания и за това, че давате смисъл на съществуването на блога.
Боре, и на теб ти желая много пътешествия и все приятни и интересни! Бъди здрав и много успехи!

Erhi каза...

Здравей,Тери!С голямо възхищение чета всеки твой пътепис и с нетърпение очаквам всеки следващ.Продължавай със същия дух,подкрепям те.Ти си невероятна личност. Пожелавам ти здраве и много пътешествия през новата година.