Китай - транзитно прекосяване на Синдзян


Фабрика край пътя в Синдзян. За мен цял Китай е това - една гигантска фабрика, обслужваща зверското консуматорство на света

Започвам тази крива публикация
с една прекрасна песен като компенсация.
Срещу държавата, в която няма дом за РАЗЛИЧНИТЕ, в която всички трябва да са еднакви, а всичко, което се отличава, трябва да бъде обезличено. Песента всеки път ме разплаква, филмът ми е любим, а поздравът е за всички, които харесват (или презират) различните/изродите/странните хора около тях. В случая с Китай - уйгурите, тибетците и т.н. Дано тези хора надживеят и надмогнат геноцида на партията, дано Китай потъне за доброто на всички ни...
https://www.youtube.com/watch?v=5_WzSbi8aR8

Ето, че дойде ред на едни от най-тегавите публикации, писани някога на този блог - тези за Китай. И това е само първата, която макар и да обхваща два дни, никак не ми се пишеше, честно казано. За да стане по-ясно какво е за мен Китай, ще го сравня с Ада за християните. Чувството, което изпитах там, вероятно може да се сравни с онова, което вярващите фанатици си представят, че е Ада - разруха, мъки, страдания, грозота... пълен ужас. Китай за мен е това - една зловеща, унищожена, осакатена, смазана земя с обезличена култура на древен народ, който понастоящем е нищо повече от милиарди безмозъчни същества. Навсякъде пушат огньовете на безброй гигантски фабрики. Навсякъде китайците ми приличат на абсолютни роботи - празни, кухи, безлични и бездушни. Никакъв елемент на свободна мисъл не протича през главиците им. Никаква алтернативна постъпка или идея няма място в животите им. Сякаш всичко е програмирано. От режима, от партията, от безмозъчието им и слабата воля. Това са моите впечатления от престоя ми там. Подчертавам дебело - моите лични впечатления. Надявам се никога повече да не ми се налага да припарвам в тази страна. Лошото е, че тя ще припари в моята и вече е. Защото Китай е зараза, която е плъзнала по цял свят и не виждам никакво спасение от нея, освен пълен бойкот на всичко китайско.

Два пъти посетих Китай - през 2008-ма и през 2018-та. При първото ми посещение ме ограничаваше кратката 20 дневна виза, но все пак успях да видя това-онова. При сегашното посещение имах 6 месечна виза, а издържах едва седмица в страната преди да се евакуирам. Още през 2008-ма в Пекин очите ми щипеха от смога, но в дълбоката провинция все още беше нормално, поне така изглеждаше на пръв поглед. Хората не бяха толкова забогатели колкото са сега, караха колелета, а не модерни скъпи коли. Изглеждаха по-нормални, така да се каже. Сега, през 2018-та, видях множество китайци, които са се замогнали поради това, че страната е превърната в една огромна фабрика. Самите хора непрекъснато възхваляват страната си, отричат всичко лошо, случващо се в нея, идеализират я, както и управляващия ненормалник. Не ги интересува нищо, освен това, че Китай е много силен вече, като САЩ, та дори и повече, че вече могат дори на война да излязат и ще победят, че всичко в страната им се контролира и това е много добре за тях, понеже е безопасно. С когото и да говорех, разговорите винаги бяха едни и същи, мнението - едно и също. Критика липсва, нищо не подлежи на оспорване, те са съгласни с всичко, което им се казва. Не можеш да видиш небето от смога, но от други пътешественици зная, че като кажеш на някой китаец, че въздухът е много мръсен, той ще ти заяви гордо: "ние в Китай имаме чудесен чист въздух". Всичко са заучени фрази, които се повтарят нонстоп по медиите им най-вероятно. Китайците оставиха у мен такова отвращение и разочарование, каквото не мога да сравня с нищо, с което се сблъсках в пътуванията си досега. Тази страна безапелационно спечели първото място за най-омразната ми държава в света. Няма конкуренция просто... никоя от латино перлите не може да се сравнява с нея. Както я нарекоха други български пътешественици - Мордор (който е гледал "Властелинът на пръстените", ще разбере). 
Китай според мен е едно чудовище, което всички ние - хората от западния "цивилизован" свят, храним. То расте с всяка минута, а няма да е далеч и времето, когато ще ни погълне. Завзел е почти цяла Азия, цяла Африка, плъзнал е жестоко и в Европа. Преди това пътуване все си мислех, че САЩ и Израел ще видят сметката на Земята. Сега знам - Китай ще е! Докато тъпите американци правят войни и вдигат много шум за нищо, насочвайки глобална омраза към себе си, то тихият завоевател превзема не чрез сила, а чрез изкушения и зависимости, които дава на света.
Вече почти няма животно на планетата, което да не е избивано системно и застрашено от изчезване заради китайците и техните традиционни "медицински" и кулинарни извращения. Безкрайни площи джунгла се изсичат заради Китай. Стотици племена и културите им са застрашени от обезличаване заради Китай. Дори не мога да изброя всички злини, случващи се по света заради тази болна държава... Именно тази публикация е за преминаването ми през Синдзян - най-западната провинция на Китай, населена с уйгури, които нямат нищо общо с китайския народ и които в момента са подложени на истински геноцид от партията. И светът си трае по този въпрос, докато фабриките си произвеждат тоновете боклуци, които материалистично настроените нации купуват ли купуват...
Уйгурите са тюркска народност, набедени са от китайците в краен ислям и тероризъм, а в действителност са миролюбиви и скромни хорица, живеещи в далечната западна провинция. В Синдзян китайското правителство прилага абсолютно същата тактика, каквато и в Тибет - смазване и асимилиране на местното население, "превъзпитаването" им, а при евентуален отказ на индивида да се поддаде - изчезване от лицето на земята. В момента Синдзян е пълен с така наречените "превъзпитателни лагери/ училища", които реално са затвори и концлагери. През последните години зад стените им са изчезнали милиони мюсюлмани. Хората биват насилствено отвеждани от семействата им, затваряни, измъчвани и мозъците им биват промивани в полза на партията. Учат ги да забравят религията и езика си. Ислямът е забранен, както и говоренето на различен от мандарин език. При отказ за подчинение, хората просто изчезват. При подчинение и след съответната пълна промивка, уж ги връщат при семействата им. Всичко нонстоп се наблюдава, контролира, шпионира, снима... от правителството. В последните години извън Китай явно се е заговорило за тези лагери и в един от тях китайците са пуснали журналисти, за да замажат всичко за пред света. Ето в това видео можете да видите за каква илюзия по-точно иде реч (на английски е) - https://www.youtube.com/watch?v=WmId2ZP3h0c
И още едно видео, опитващо се да изясни какво се случва и защо, препоръчвам да се гледа цялото - https://www.youtube.com/watch?v=GRBcP5BrffI
Споделям история на двама велопътешественици, които ми бяха на гости в Хасково наскоро... Някъде в Синдзян местни хора уйгури ги поканили в дома си за през нощта. Били много мили и гостоприемни, всичко било прекрасно, но по някое време се сетили, че трябва да уведомят полицията за присъствието на чужденците и се обадили да съобщят за тях, за да получат разрешение за гостоприемството си директно от властите. Уж всичко било на ред и никой от полицаите не дошъл да ги инспектира, а на сутринта колоездачите си тръгнали по живо по здраво. След като покарали известно време, единият се усетил, че си е забравил телефона в дома на хората и тръгнали да се връщат. Когато стигнали къщата, тя буквално била изтърбушена, всичко било обърнато с главата надолу, а хората - адски разстроени. За капак дядото липсвал, бил насилствено отведен от китайците...
Моят престой в Синдзян беше възможно най-кратък, бързах да се махна, тъй като други пътешественици ми разказаха куп неща, които никак не ми допаднаха. Нямах желание китайската полиция да ме мисли за шпионин и да ми изтърбушва багажа на всеки чекпойнт, нито пък да вкарам в беля всеки уйгур, който ме е взел на стоп (стават големи проблеми ако ги хванат да помагат на чужденци). Така че нищо не ме задържаше в Синдзян, а и бързах с огромно нетърпение към свободната Монголия - пълната противоположност на Китай във всички аспекти. Идеята ми беше да правя транзитен стоп от граница до граница без да спирам никъде като не влизам в никакъв случай в град Урумчи - столицата на провинцията, където бях през 2008-ма и където сега положението никак не било розово и навсякъде имало полиция и безчет постове за проверка. И така, колкото и да не ми се влизаше на територията на Мордор, трябваше да стисна зъби и да го прекося. Представих си, че съм Фродо и нося пръстена у себе си, трябва да го опазя от злите китайци (орки) и да достигна границата на Монголия, където орлите се реят в най-синьото небе на тази планета, а полудиви коне препускат в безкрайната нереално красива степ.... Вече предполагам си личи колко много не ми се пише за Китай и колко много ми се пише за Монголия - новата ми голяма любов, за която имам още по-големи планове занапред :)

27.08.2018
Още със събуждането си в палатката имах нещо като буца, заседнала в гърлото... дойде време за Китай, не можех повече да го отлагам и избягвам. Направо не ми се ставаше, не ми се излизаше от храсталаците край пътя... исках да се скрия дълбоко, да потъна в степите на Казахстан и там да си остана... Всичко ме теглеше назад, но същевременно горях от нетърпение да стигна най-сетне до толкова дълго бленуваната Монголия и мислите за нея ми даваха сили да вляза в Мордор. Бях на тази същата граница точно преди 10 години, беше първото ми дълго пътешествие, нямах никакъв опит в нищо и до ден днешен ясно помня грубите лица на митничарите, озверелите таксиджии след граничния пункт, които сякаш крещяха в лицето ми и плюеха докато говореха... Така ми се е запечатал Китай от предното посещение, че никак не горях от мераци пак да се озова тук. Все пак тогава имах огромен късмет, направо гигантски. Минах сравнително леко, с директни, дълги и бързи стопове, и не усетих чак толкова "душата" на Мордор, а и тогава нещата далеч не бяха толкова изтървани... Сега обаче не се очертаваше да имам отново късмета на начинаещия. Макар че в крайна сметка Синдзян го минах доста безаварийно, всъщност истинските ми проблеми започнаха при следващото влизане в Китай, не при това... но за това по-нататък.
Станах и събрах рано, хванах стоп с камион директно до границата. Още от страната на Казахстан започнаха проблемите - не можело да се мине пеш, трябвало задължително с транспорт. Гадните военни на пост ме принудиха да чакам някакъв автобус, който щял да мине по-късно. Добре, че малко преди въпросния автобус мина един човек с джип и се поинтересува защо чакам на това ужасно прашно място, та военните се съгласиха да ме пуснат с джипа до границата. Там миграционните още не бяха почнали работа. Започнаха да прииждат хора с таксита и чак когато дойде въпросният дългоочакван автобус, гишето на миграционните отвори. След кратка проверка на паспорта, се започна чакане от другата страна. Трябваше да минат всички хора от автобуса, а аз - да се кача в него, понеже пеша не можело нататък. Ставаше въпрос за няколко стотин метра, а автобусът се пукаше по шевовете заради придошлите с таксита хора, които също като мен трябваше да се натъпчат в него. Аз отказах да плащам билет и хората се застъпиха за мен пред гадната леличка, която се опита да ме таксува за никаква дистанция, а автобусът май пътуваше чак за Урумчи.
Следващият абсурд започна на китайската граница - не ни пускаха да слезем от рейса и ни държаха вътре натъпкани като говеда, докато някой от миграционните най-после благоволеше да си застане на поста. Това се случи след 30 минути, минахме един по един като освен, че те снимат и ти вземат пръстови отпечатъци, на тази граница се минава и през x-ray машина като тези за багажа, само че теб целия те сканират. Потресох се! Не знам доколко е безобидно това облъчване, при това два пъти в рамките на 2 дни... на излизане също се минава през такава! Дори не се усетих каква е била тая машина на границата, чак по-късно разбрах.
Един полицай след машината поиска да му дам телефона си. Подадох му Нокиата, при което той се изсмя злобно и ми каза "другия". Отвърнах, че друг телефон нямам. Попита дали имам лаптоп и пак получи отрицателен отговор. Зачуди се и ми махна да продължавам. Ако имах смартфон, щяха да инсталират шпионска програма при влизане в страната, правят го с всички туристи на тази граница. Доколкото зная после е супер трудно въпросният софтуер да се махне от телефона, а и през цялото време изпраща данни на правителството, тоест шпионират те нонстоп и съвсем легално.
След като ми удариха печат и не ми провериха багажа, ме пуснаха да си ходя. След границата вече можеше и пеша. Поех през огромния граничен град в търсене на изхода му и изпаднах в някаква тежка форма на отчаяние... Навсякъде наоколо имаше полиция и заграждения, високи огради с бодлива тел, камери... На входа на абсолютно всяко нещо - институция, магазинче и въобще каквото и да е, имаше полицейски пост с машина за проверка на багаж. Приходи ми се до една безплатна тоалетна в двора на подобие на шопинг комплекс и за да стигна до нея, трябваше да мина през сканиране на багажа от ченгета с бронирани жилетки, каски и автомати.
По-нататък изтеглих 1000 юана от банкомат, от които нищо не похарчих през двудневния си престой, но ми послужиха при следващите влизания в страната. Седнах в едно паркче да хапна и докато предъвквах сух казахски хляб, бях в толкова ошашкано състояние на духа... исках само да се махна, тази страна ми действаше по някакъв смазващо потискащ начин. Дали защото не разбирах нито дума от табелите край пътя, не знаех изобщо накъде отивам, как въобще ще стигна границата на Монголия... имах само бегло подобие на принтирана проста карта на Китай, от която нищо не можеше да се разбере... наистина не знаех как да стигна до "обетованата земя" от другата страна на Китай. Хората около мен изобщо не ме разбираха, когато питах за посоката и как да се измъкна от града, всички ме пращаха на автогарата като кажех "Урумчи". Продължавах да вървя все направо, надявайки се в някакъв момент да стигна шосето за Урумчи. Табели на китайски се редяха край пътя и нищичко не можех да разбера, сочеха в какви ли не посоки. Накрая толкова се отчаях, че застанах да стопирам докато още бях в града. Изкарах луд късмет - взе ме свестен човек, който много искаше да ми помогне и разбра какво се опитвам да направя, та ме закара около 30 км нататък в правилната посока. Обади се и на дъщеря си, която говореше малко английски и тя ми обясни къде ще ме остави баща й и колко остава до Урумчи. На раздяла човекът ме почерпи Пепси и си замина към близкото градче. Почувствах се малко по-добре - направих поне една стъпка напред. Надъхах се, че все пак имам шанс да се измъкна от Мордор преди орките да ме усетят и разкъсат, вдигнах палец и след нищо време се возех в камион. Шофьорът отначало ме взе с ентусиазъм, който много бързо се изпари, щом се усети, че присъствието ми може да му докара беля с властите. На първия чекпойнт ме накара да залягам ниско до седалката, а преди втория, който беше доста нататък по пътя, не му издържаха нервите, уплаши се яко и ме свали на една бензиностанция. Изобщо не му се разсърдих, даже шапка му свалям, че и толкова ме прекара.
Интересни бяха и самите бензиностанции - оградени с високи стени и бодлива тел, влиза се само през пункт с охрана. След посещението си в Китай останах с усещането, че дори и на някой камък на 200 км навътре в пустинята ще има камери за наблюдение и бодлива тел... просто са навсякъде тези двете.
От бензиностанцията изкарах отново голям късмет - взеха ме двама мъже с много скъпа кола. Бяха хан китайци и не бяха съмнителни на чекпойнтовете, така че минавахме светкавично. За съжаление обаче бяха от онези, които наричам "орките" :) Отначало ужасно много се страхувха от мен, дори се зачудих защо са ме качили изобщо. Понеже не говореха никакъв английски, постоянно ми задаваха въпроси чрез преводача на единия телефон. Подложиха ме на брутален разпит като основната тема се въртеше около това дали съм терорист и дали изповядвам исляма. Поискаха да ми разгледат паспорта и го снимаха и прелистваха няколко пъти страница по страница. Уплашиха се много като видяха визата за Иран. И все пак понеже дълго време ме возиха (пътуваха чак за Урумчи) страхът някак си им мина, усмихвах им се и това явно ги убеди, че не съм камикадзе с бомба в раницата.
Спряхме на една бензиностанция с ресторант да вечеряме. Беше страшна мръсотия наоколо, китайците са адски мръсни хора и всичкия боклук се хвърля по земята. Кочината беше невъобразима и съвсем загубих апетит като гледах околната мизерия. Вечерята бе супа от нудъли с разни плуващи вътре месища от кой знае какво. Понеже бяха поръчали три порции, се наложи да ядат третата без мое участие, а аз чрез преводача им обясних що е то вегетарианец. Докато вечеряха бяха минали на нова фаза в общуването си с мен след успокояването на страха - искаха да ми помогнат да се добера до дестинацията си, която аз упорито сочех на картите на телефона им - мистериозния граничен пункт на Монголия, който ми изглеждаше все по-недостижим сега. На картата бе едва обозначен, сума време те самите се чудеха къде точно е този пункт като изобщо не бяха наясно как се стига до него. След много взиране и чудене, ми написаха на едно листче номерата на шосетата, които трябваше да следвам, както и няколко имена на градове по пътя. Обнадеждих се - сега поне имах някаква идея накъде отивам. А и най-важното - разбраха ме след стотици обяснения, че за нищо на света не искам да влизам в Урумчи, а да го заобиколя по страничния път към някакъв град на име Fukong.
Продължихме към Урумчи вече по тъмно. Когато стигнахме мястото за плащане на магистралата, където искаха да ме оставят, за да продължа към Фуконг, заявиха уверено, че от тук полицаите веднага ще ми намерят кола за там. Започнаха да ме убеждават, че в Китай полицията е прекрасна и много помага, та няма да имам грижи. Когато паркираха след полицейския пункт за проверка до толл-а, ледени тръпки ме побиха и започнах да се изнервям, представяйки си как ще ми тършуват целия багаж, ще ми гледат снимките една по една, ще ме разпитват часове наред... Когато единият от благодетелите ми отиде да извика полицаите и да ме покаже, настана голяма суматоха. Първо започнаха да се карат на него, явно защото е минал от другата страна на чекпойнта без да ме свали да мина пеш, както се прави на всеки чекпойнт - пътниците в колите минават отделно и биват проверявани обстойно един по един. Ние обаче бяхме от другата страна на пункта, защото никой не се усъмняваше в лъскавата кола и хан китайците, та и аз минавах тайно през всичките предни чекпойнтове, потъвайки в сянка на задната седалка и леко залягайки без спътниците ми да забележат, понеже за тях полицаите бяха герои. Та след като се накараха на хората и те си тръгнаха, полицаите се заеха с мен. Започнаха да ми снимат паспорта с телефоните си, а после и да записват данните от него. Докато ме разпитваха къде отивам, за колко дни и т.н., една полицайка ме попита на развален английски дали имам нужда от нещо за ядене или пиене. Цял ден бях на къшей хляб и едно пепси, но не чувствах дори и минимален глад. Бях в такъв силен пристъп на мобилизация на всяка частица от мозъка и тялото си, че дори не можех да огладнея. Знаех, че в тази държава нямам право на грешка! Във всеки един момент дишах, за да се измъкна от нея. Така че дори не можех да помисля за храна. Нито пък за вода. При предното ми посещение на Китай преди 10 години не ядох почти нищо 19 дни и когато влязох в Непал, бях неясно с колко килограма по-малко, чувствах се зле и започнах да се храня със супер вкусната непалска кухня по 5-6 пъти на ден. Там направо възкръснах :) Китай явно винаги ми действа по един и същи начин - гладно.
След проверката и след като поне 5 ченгета ми снимаха паспорта с телефоните си като преди това бяха снимали и номера на колата на хората, които ме докараха, един от полицаите ми спря кола за Фуконг и ме настани в нея без оглед на това дали хората вътре са съгласни. Не говореха и дума английски и добре че не знаеха какво да ме правят, та се сетиха да ме оставят на чекпойнта преди града вместо да ме вкарат в него. Беше след полунощ, намирах се извън Урумчи и бяха на добро място за стопиране на сутринта. Сега въпросът бе къде да спя. Имаше полицейски пункт до мястото за плащане на магистралата, който обаче бе затворен в момента и нямаше никого на пост. Реших да се възползвам и се скрих в рехавата горичка зад пункта, където опънах палатката възможно най-тихо, за да не ме види някой, след което си легнах вътре без да мърдам и едва дишайки. Изкарах доста неспокойна нощ и само се надявах никой от куките да не ме открие до сутринта... че кой знае къде щях да свърша - може би в "превъзпитателно училище" с уйгурите?! Тази нощ мечтаех за Монголия по-силно от всякога. Много исках да си ходя от комунистическата лудост на Мордор, такива държави с уеднаквени промити и контролирани хорица ме изнервят до краен предел, а тази - най-много. Излишно да споменавам, че не вечерях. Вълнението не ме пускаше и за минута.
в граничния град
28.08.2018
С тежки от безсъние клепачи събрах лагера на разсъмване и застанах на стопа. Веднага ме взе човек до следващ разклон, а след него - камион с мега тъп шофьор, който очевидно не проумяваше, че не просто не говоря китайски, но и не го чета. Уби се да ми рисува символи на мандарин като се ядосваше, че не ги разбирам. Явно си мислеше, че говоренето няма общо с писането и поне писано слово не може да не разбирам. Беше изключително натрапчив и прост човек, маниерите му бяха ужасни и като говореше сякаш крещеше. Изобщо не разбираше къде се опитвам да отида, затова се отклони километър от главния път въпреки протестите ми и спря да пита някакви случайни хора, ремонтиращи камиони. Те разбраха написаното и му обясниха къде отивам, той каза да се качвам и уж всичко беше на ред, но след няма и минута размисли. Явно се сети, че ще има проблеми с полицията, задето ме е качил, затова грубиянски започна да ми маха да слизам от камиона. Цялостното излъчване на този човек беше точно каквото си представях, че притежава един класически олигофрен.
Остави ме на километър от шосето и се наложи да се върна пеш до там през къра, а пътят бе ограден с мрежи и нямах идея откъде ще се промъквам, за да се върна на него. Бяха ми потънали съвсем гемиите от общуването с такова малоумно същество и полагах неимоверни усилия да се успокоя, повтаряйки си, че това е било "just another bot", а не човек. Докато вървях през полето към пътя, си представях тълпи орки, обграждащи ме от всички страни и имах чувството, че главата ми ще експлодира. Китай ми действаше зле, много много зле. Два дни тук се равняваха на една година ходене на училище в първи клас. Зомбирането беше по-бързо и ефективно, отколкото даскалиците и системата на "образованието" прилагаха върху крехките умове за една календарна година... Напрегнах всяка частица от търпението и волята си, за да се махна по-бързо от Мордор. Изпълзях на пътя през кална канавка, където сандалите ми преляха с гняс. Издрапах по мрежата, прехвърляйки раницата над главата си и хващайки се със зъби и нокти за оградата. Изтърпях малко болка, една дупка в тениската и наранено самочувствие, за да се върна към стопа.
Следващото возене беше с кола с мъж и жена, отново нямахме никаква комуникация, а накрая ме оставиха на кръстовище, където имаше пътища във всички възможни посоки. Нямах никаква представа накъде трябва да се отправя, затова просто застанах да стопирам с идеята да се обяснявам със спиращите и да разпитвам по кой път трябва да поема. Отново имах огромен късмет, направо шестица от тотото - спря човек, знаещ няколко думи английски и пътуващ за Алтай. С него изминах много километри до следващия разклон за към границата. От там вече беше лесно - който и да спреше, само повтарях "Монголия" на китайски и хората ме разбираха. Първо се повозих за малко с мъж и жена уйгури, а после един младеж спря и ме откара до граничния град. С него доста си общувахме чрез преводача на телефона му, беше любопитен за света отвън. Като наближихме граничния град, сърцето ми щеше да изскочи от вълнение и нетърпение да получа изходния печат в паспорта си! Момчето искаше да ме кара до самата граница, още десетина километра след града, но не би...
Военните на чекпойнта преди града осуетиха всичките ми мераци да напусна Мордор днес! Жестоко се караха на момчето, че ме е взело и се заядоха страшно с него, докато същевременно извикаха подкрепление от главния участък в града. Дойдоха още шест куки с пикап, разпитаха момчето и го пуснаха да си ходи, а мен ме натовариха в пикапа и ме откараха в един магазин в града, където продавачката говореше доста добър английски и я ползваха като преводач. Чрез нея ми обясниха, че границата е вече затворена за днес и трябва да остана на хотел в града за през нощта, че е много опасно навсякъде навън и че не може да спя на палатка, както аз им заявих, че ще сторя. Не можели да ме оставят заради моята сигурност, а хотелът щял да е безплатен за мен. По-късно разбрах защо толкова настояваха да съм в хотел - за да не видя (и чуя) това, което се случва с уйгурите през нощта. В хотела бях нещо като пленник, бяха ми забранили да излизам до сутринта... А преди да ме настанят в него, ме откараха в главния полицейски участък, където последва нова проверка на багажа, паспорта, снимане, записване... От милата жена в магазина пък получих цяла торба с храни и напитки. Макар да нямах апетит, вечерта в хотелската стая хапнах малко.
Изкъпах се, изпрах няколко вмирисани дрехи и калните сандали. Мъчех се да заспя, слушайки отчаяните вопли на нещастни местни хорица, гонени по улиците сякаш цяла нощ от власт имащите. Гледах през прозореца какво се случва навън, но нищо не се виждаше, само се чуваше... викове, писъци, рев и пак викове. Жената в магазина по-рано толкова настойчиво се опитваше да ми обясни, че навън е много опасно нощем и не трябва да излизам изобщо. Е, аз останах с впечатление, че опасността всъщност са именно полицаите, които се грижеха за моята "безопасност", настанявайки ме на хотел, за да не видя нещо, което не трябва... Излишно да казвам, че изобщо не мигнах в малкия си доброволен затвор, а вратата я подпрях отвътре с всички възможни мебели в стаята, включително и голямото бюро с телевизора, за да може ако ченгетата все пак решат, че съм враг на партията, да имам време да се измъкна през прозореца... Лежах на мекото легло и кроях сценарии за бягства от превъзпитателните лагери, в случай че утре на границата някой служител реши, че съм шпионин и съм против партията. Нарочно забавих записките в тетрадката за Синдзян, писах ги чак в Монголия, за да не ги видят на границата и да се опитат да превеждат нещо от български. Мордор ме побъркваше, броях часовете до утрото и сякаш времето беше спряло. Слушах крясъците отвън и се питах какво ли се случва с тези хора, за да крещят така отчаяно. Намирах се на много по-лошо място от военни зони и бойни полета, намирах се в държава с легален геноцид! Всеки момент някой можеше да реши, че не си изгоден за партията и да бъдеш отведен кой знае къде... Това е къде по-ужасно от края с някой заблуден куршум.
Доживях утрото, когато всичко утихна и по най-светкавичния начин се отправих пеш и на стоп към границата...
Нямам повече снимки от Синдзян. Снимането е не просто забранено на повечето места, но и на границата ти изтриват всички "съмнителни" снимки. Тези горните за щастие не стигнаха до очите на побъркания митничар, който разгледа една по една почти всичките ми 6000 снимки от пътуването до момента като изпита търпението ми до краен предел.За късмет точно като зяпаше последните снимки от Казахстан се умори, писна му и спря до там. Така и не стигна до няколкото от това първо влизане в Мордор.

маршрутът ми през Синдзян
Бюджет за Китай при това влизане:
Престой - 2 пълни дни, похарчени - 0 лв

За да е цветна тази публикация, добавям снимки от Урумчи през 2008-ма - такова, каквото предпочитам да го помня, радвайки се, че не отидох отново там сега. Едва ли има нещо общо с Урумчи отпреди 10 години. Ето няколко кадъра от там :)

10 коментара:

Анонимен каза...

Здравейте, ето още един пътепис за Синдзян:


https://bgmagickervan.com/2018/12/01/provincia-xinjiang-pogulnati-ot-ujasa/#more-11896

Tery каза...

Супер, че го споделихте тук, именно Маги и Цветин са хората, които ме предупреждаваха за ситуацията там и благодарение на тях се отървах леко и безаварийно. Те минаха от там преди мен и доста повече се измъчиха, понеже и останаха по-дълго в тази лудница. Пътеписът им е страшно интересен и информативен!

Dilla каза...

Ами човекът от камиона много правилно се е опитал да общува с теб. Китайската азбука е семантична. Всеки йероглиф има определено значение, но в различните провинции се чете по различен начин.

Tery каза...

Аха, да чудесно би ни се получило общуването, понеже аз само от едната провинция йероглифите не ги разбирам, а от другите - с моя отличен писмен мандарин, всичко разбирам, затова човекът много интелигентно решил, че ако ми пише чертички и кръгчета на хартия, всичко ще ми стане ясно :) Някой път ако кача на стоп чужденец по магистрала Марица, въобще няма да си губя времето да му говоря на английски, а ще му напиша "Пловдив" на кирилица на едно хвърчащо листче и ще почна да му се карам на български, задето не разбира какво му пиша, а ако продължава да не разбира - ще го изхвърля от колата, защото всички чужденци, дошли в майка България, са длъжни да ми четат и пишат на български, какъв е тоя английски, бе?! Та така - и аз в Китай само мандарин чета, пиша, но за жалост - не мога да го говоря още, освен насън (в най-страшните си кошмари :)))

Анонимен каза...

Много интересно Тери нямам никакво влечение нито интерес към Китай ама след твоя пост направо съм потресена и ужасена имаш съдействието на още един човек, няма да купувам нищо ако видя вече че е от Китай!

Dilla каза...

Ако човек пътува по света, без за се опитва да опознае културата на страната, която посещава, какъв е смисъла? Навъртените километри?

Маги каза...

Мислила ли си да направиш подкаст? Би било супер интересно да чуем как разказваш за приключенията си :)

Magic Kervan каза...

Тери, пълен ужас. Направо ми се върнаха всички спомени от там. Ако не си го изпитал, никога не можеш да разбереш какво означава този ужас. Все пак много добър късмет със стоповете. Можеше да е къде къде по-зле.

Tery каза...

Dilla, никой не е казал, че не искам да опозная културата. Просто в случая китайците ми пречат да опозная културата на уйгурите :) А иначе китайски език не желая да науча, просто не ме влече и нямам интерес. Като нямам желание, зная че няма да се получи. А ако някой иска да види китайската култура такава, каквато е била без влиянието на партията, да отиде в Тайван - там ще открие един съвсем друг свят с невероятни хора, които нямат нищо общо със сегашните китайци в Китай. Там можете да видите какви биха били китайците ако бяха родени и живели свободни, без зверския контрол на режима. В днешен Китай са останали малки бели петна култура, които биват заличавани така бързо и успешно, че скоро ще бъдат само по страниците на книгите и по историческите филми...

Маги, не ми е минавало през ума за подкаст, може някой ден да обмисля варианта, но не вярвам да е особено интересно, знам ли. Ще помисля :)

Magic Kervan, стоповете бяха наистина супер, направо не знам как толкова леко се отървах, а и за два дни прекосяването беше супер бързо и гладко! Отчитам го като огромен късмет.

Последните няколко часа пиша за Монголия, гледам снимките, сърцето ми пее, душата ми лети, слушам си любимите песни от "The Greatest Showman" и направо не мога да осмисля щастието от това, че имах възможността да посетя тази изумителна страна! Голяма привилегия за мен бе да се докосна до тези необятни и свободни земи. Май наистина луднах по Монголия, сега само мисля за това как да се върна там в скоро време :))) Утре ще довърша и сложа новия пост за страната на най-синьото небе и милиардите звезди :))))

Unknown каза...

От всички четящи твоят блог:
Забраняваме ти да ходиш повече там, че ще те загубим някой ден!
И да не казваш на никой китаец за това което пишеш, моля те!
Тези са наистина безмозъчни!
Няколко пъти ми се е налагало да прекачвам самолети и да се разхождам за по ден
В Китай, наистина бяха големи перипетии и нерви!
;-)