Иран - част 1 - страната на масовата лудост

иранска картинка - мъжете уговарят такси, а чаршафът без самоличност и мнение стърчи отстрани и си крие лицето даже, че да не вземе някой да я види тая хубост неземна и да я хареса...

Не се сещам за по-подходяща песен, с която да започна този пост, още повече, че имах щастието да гледам филма на кино. След като свърши, се замислих за пореден път за съдбата на иранките, която е също като тази на принцесата, само че няма happy end.
https://www.youtube.com/watch?v=tfJntocV3HE

I won't be silenced
You can't keep me quiet
Won't tremble when you try it
All I know is I won't go speechless

'Cause I'll breathe
When they try to suffocate me
Don't you underestimate me
'Cause I know that I won't go speechless


Стомахът ми беше свит на топка, когато влизах в Иран - нямах идея как ще изляза от него без да извърша или кажа нещо, което противоречи на шариата и съответно - да ме приберат в затвора или депортират. Свободно същество като мен не би могло нито да си трае, нито да се прави, че не вижда случващото се наоколо... както в Мианмар месеци по-късно се бих за справедливост, ами ако се беше случило в Иран... дали моралната полиция щеше да ме прибере ако ме хванат да пребивам зверски някой брадат и мустакат шебек на улицата... Ей такива мисли ми се въртяха в главицата, докато пресичах още границата... и хич не горях от нетърпение да преживея шариата! Всъщност огромната разлика между едно посещение като турист в Мароко/Египет/Йордания, или в Иран например, се състои в следното - в Йордания и другите страни ти си посетител, страничен наблюдател на исляма, той не те засяга по почти никакъв начин и няма как да се намеси в свободата ти и да те кара да се чувстваш дискомфортно. Докато в Иран, както ми каза един иранец, който бе пътувал извън страната си - "В момента, в който влезеш в Иран, оставяш свободата си от другата страна на границата..." А аз едно едничко нещо имам в този живот, от което за нищо и никого не се отказвам - СВОБОДАТА!!! Затова Иран ме заболя, отврати, натъжи, вбеси, потресе.... но не заради мен - аз само минавам, след 19 дни Свободата ми ме чакаше на границата с Туркменистан и отново я прегърнах... но за всички тези хора, същества, жени, а и мъже, които са принудени от собственото си безхаберие и мълчание, да живеят и отглеждат децата си в един пълен абсурд, който никой, ама никой Бог, дори да съществуваше, не би одобрил!

Турция - в началото бе чаят... с две бучки захар :)

джамия в Анкара

 I see fire... https://www.youtube.com/watch?v=2fngvQS_PmQ&list=RDLfIZcvxpFR8&index=9

25.06.2018 - начало на пътуването

 Всяко дълго пътешествие започва с една малка стъпка... в моя случай тази от прага на вратата към стълбището :) Чувството отново бе сякаш за първи път потеглям на скитничество. Съмнения, че няма никога повече да видя близките си, ме натъжаваха и разплакваха по пътя към изхода на Хасково. Раздялата беше мъчителна, включваше много сълзи, тежки думи и празни обещания, които нямаше никаква гаранция, че ще бъдат спазени. Защото единственото сигурно нещо на тоя свят е, че всички го напускат. А аз се надявах да го напусна възможно най-скоро, защо не и по време на това пътуване. Сърцето ми беше тежко и трудно за носене дори до края на града, а какво оставаше за нататък по пътя. Добре, че имам чифт много здрави крака, които компенсират и успяват да се справят с тежестта на сърцето ми и цялата мъка по света.

След кратко ходене и още по-кратко чакане, се возех в кола за Димитровград, а когато слязох на разклона за магистралата към Турция, човекът ми набута 20 лева като толкова настояваше да ги взема, че не успях да се преборя. "Да са ти кадем!" - това ми каза и после с мръсна газ си замина, а аз дори нямах сили да се съпротивлявам, още бях в транс заради раздялата и новото начало, животът ми започваше от нулата отново :) Всичко, което притежавах, бе полупразната ми раница на гръб, тежеше едва 14 кг, нямах дори яке или обувки в нея. Всяко ново пътешествие ми е като първо, но всъщност не е точно така - в празната половина от раницата си нося вече солидния си опит от 10 години обикаляне по света. Той не тежи, а спомага за облекчаване на останалия товар. Затова и раницата в първото ми пътешествие бе 37 кг, а в това е 14, защото опитът измести килограмите ненужни предмети. Може би след още 10 години ще нося раница с тежест 5 кг, а след още 10 - никаква раница изобщо. Колко е лесно да стартираш пътешествие или живота си отначало като знаеш, че абсолютно нищо материално не ти е нужно.