Коста Рика - маймуни, денге и дрога

любимите ми обитатели на костариканските реки :)

Пристигнахме в Коста Рика с очакванията да ни стане любимата страна в Централна Америка, защото бяхме чували, че има много животни и е спокойна, с ниско ниво на престъпност. В действителност се оказа, че има много животни, но страната хич не ни се стори чак толкова спокойна, пък и преживяхме някои доста неприятни моменти... Природата обаче е прекрасна, или поне това, което е останало от нея. Доста от земите са за продан и се купуват от американци или европейци пред пенсия, които искат да живеят тук, основно заради топлия климат.

На границата ни пуснаха да минаваме бързо, беше доста оживено и пълно с бекпекъри. От панамската страна имаше молове и магазини, успях да направя почерпка за рождения ден на баща ми, който беше точно този ден. Другарчето беше разстроено, защото телефона, на който ползваме Интернет и който си беше купило в Перу втора ръка, се развали предния ден и сега нямахме Интернет. Даже мислеше да си купува нов от мола, но не му се харчеха пари за подобна макар и необходима глупост, и се чудеше как ще изкараме до края на пътуването без Интернет на телефона. Интернет кафетата са много скъпи, а този мобилният ни излизаше адски евтино и беше удобен.  

Застанахме да стопираме след границата и ни взе джип, шофиран от сириец. За пореден път се сетих за Сирия и ми стана много мъчно. Проклех на ум Израел и САЩ и си пожелах тези две държави да не съществуват, просто да ги няма. Сириецът отиваше в близкото градче Нейли, където слязохме да разгледаме и да се аклиматизираме към новата държава. Обстановката в центъра изглеждаше спокойна и приятелска, много хора ни поздравяваха и то на английски, очевидно всички мислеха, че сме от САЩ и дори не допускаха, че има и други държави по света. Като кажехме "България", почваше голямото чудене. Явно никой нямаше идея къде е това, а неведнъж хората в тази страна ни питаха дали не е щат от САЩ, което събуди голяма ярост у мен, да бяха ни пратили в Азия или Африка хич нямаше да се ядосвам, но в САЩ! Географията явно не им беше силна. Понеже всички тоалетни в градчето се плащаха като тарифата за уриниране беше половин долар, нямаше къде да се ходи по нужда и това ни принуди да побързаме с излизането от града. Стопирахме нататък и ни взе кола до следващия град Рио Кларо. Бяха трима човека в колата и шофьорът заяви, че е от Панама и е болен от рак, и заговори някакви неща за Бог. Стана ни криво, а като слязохме от колата, почна и дъжда като по програма. Скрихме се под навеса на един магазин и зачакахме. Хората минаваха, зяпаха ни, но никой не ни заговори. Хапнахме и след като спря дъжда се отправихме към изхода на града да търсим място за спане. Минахме голяма река и продължихме да вървим. Подминахме фабрика, разположена сред гората и намерихме хубаво място в джунглата на около 300 метра след фабриката. Установихме се преди отново да завали.

На сутринта разбрахме жестоката истина - стопът в Коста Рика не върви. Предния ден ни бяха взели сириец и панамец, а занапред се оказа, че костариканци хич даже не обичат да вземат стопаджии. Вървяхме ли вървяхме по пътя и никой не спря, стигнахме до едно водопадче с вир, удобен за пране и останахме там да си изперем дрехите и да се изкъпем. Наблизо имаше няколко къщи и училище, но нямаше никакви хора. Прекарахме доста време там, докато изперем всичко и после продължихме пеш по пътя. Отново никой не спря, така че като стана късно се настанихме в джунглата край пътя. Имаше къщи наблизо, но гледахме никой да не ни види, а и не вярвахме някой да тръгне в труднопроходимата джунгла по това време.

Сутринта като излязохме на пътя, видяхме катастрофирал камион на около 50 метра от нас. Другарчето каза, че през нощта го чуло как опитал да спре и после излязъл от пътя. Ремаркето беше бая разбито и товарът вече изнесен, явно доста са работили през нощта. Снимахме го и продължихме. Пътят беше толкова тесен, както и повечето пътища в Коста Рика, че не беше чудно да излезеш от него. А и камионите бързаха, гонеха график и злоупотребяваха със скоростта.
Стопът отново не беше лек, но за късмет ни взе кола с приятен човек за Пуерто Хименез - последния град преди национален парк Корковадо, където ние искахме да отидем. По пътя спряхме за снимки на една красива гледка и макар да не спираше да вали, успяхме да се насладим на разкошната природа в този район на страната, всичко беше зелено. В Пуерто Хименез също валеше, така че се настанихме под един навес да чакаме да спре. Купихме си храна за следващите дни от супермаркета в града, не се знаеше колко време ще ни отнеме да стигнем до парка. Оставаха още 40 километра по труднопроходим за коли път до началото му. Отидох до офиса на една туристическа агенция, който ми се стори като офис за туристическа информация, а не агенция (още не знаехме, че такова нещо в Коста Рика няма). Там чичето ми разясни как стоят нещата с парка - ако искаш да влезеш може само с гид, задължителен е, а само таксата за влизане е 15 долара на ден и естествено отделно за гида. Има един преход от 6 часа, който е най-популярен и всички туристи него правят. Има и друг доста по-дълъг и рядко посещаван, но сега не можело да се мине, защото трябвало да се преминават много реки и с тези дъждове те ставали огромни, затова само в сухия сезон се ходело по тази пътека. Стана ми ясно, че няма да влизаме в парка, обаче се оказа че по пътя до него има немалко яки за посещение места, при това безплатни. Плажовете и джунглата изобилстват още преди парка и което е най-хубаво - пълни са с животни и никой не може да те спре да ги видиш. Решихме да тръгнем по пътя за парка, да извървим 40-те километра и да спраме на хубавите места, а като стигнем парка, да видим дали може човек да се промъкне нелегално. За съжаление това се оказа невъзможно, защото по пътеката непрекъснато щъкат туристи с гидовете си и когато някой от гидовете ни види сами, ни чакат големи проблеми и разправии. На никой от нас не му се занимаваше с още гадни хора след всичко, което преживяхме досега в пътуването, така че се задоволихме с района преди парка и хич даже не съжаляваме...

Веднага щом дъжда спря тръгнахме от Хименез, вървяхме няколко километра по черния път и отстрани се редяха ограждения, където пасяха крави. Доста време мина преди да хванем стоп - първи и последен, с един таксиджия, който реши да ни помогне с няколко километра. Той беше от онези, които карат туристи срещу заплащане, но ни взе за без пари и каза, че надали някой друг ще ни вземе по-нататък. И беше прав - повече стоп не хванахме до края. С него стигнахме до един чуден плаж на име Матапало, до него се стигаше по малък път встрани от главния. Там разпънахме палатката в мангровата гора на метри от пясъка и се молехме да не вали, защото щяхме да се наводним. На сутринта ни посетиха десетки маймуни! Бяха от два различни вида, цяла сутрин ги гонех да ги снимам, а видях и един хамелеон, който мигновено изчезна и не успях да го увековеча, както и един голям тлъст гущер, и множество малки. Папагалите червени ара бяха навсякъде и огласяваха всичко с мощни крясъци. Беше чудно красиво на плажа, огромните вълни на Тихия океан се разбиваха със страшен грохот в брега. Не ми се тръгваше от това вълшебно място, нямаше никакви хора, само една богаташка къща наблизо. Чак по обед събрахме багажа и тръгнахме нататък по пътя. Доста рядко минаваха коли, но никой не спираше. Прекосихме планината, видяхме огромни групи маймуни като до края на деня бяхме видели и четирите вида, които живеят в Коста Рика, така че бяхме страшно доволни. Капуцините крадяха нещо от една нива и бяха страшно добре организирани - няколко гледаха от дървото да не дойде стопанина, а другите шетаха долу :)

Следобед спряхме до една река да се къпем, след което хванахме малка пътека, отвеждаща до друг невероятен плаж на име Пиро. Беше обозначен като плаж за размножаване на костенурки и имаше програма за опазването им, навсякъде по плажа бяха маркирани гнездата на снеслите преди дни костенурки, а на едно място имаше и къщички и заслони на хората, грижещи се за опазването на костенурките. Нямаше жив човек на плажа и понеже ставаше късно, тръгнахме да търсим място за палатка. На самия плаж бе опасно, защото океанът имаше брутални приливи и водата щеше да ни достигне, а навътре мангровите гори бяха като блато и никъде нямаше възвишение. Имаше и голяма река от другата страна на плажа, така че нямахме избор освен да се настаним между морето и реката. Това беше най-великата глупост, която сме правили досега! По-малко от десет минути след разпъването на палатката ни връхлетя брутална тропическа буря, светкавиците осветяваха цялото небе, гръмотевиците трещяха застрашително, морето бучеше, дъждът ни заля и палатката протече... изобщо ужас. Около час се опитвахме да заспим и добре, че не успяхме, защото кошмарът тепърва започваше. По едно време усетихме, че палатката се надига заедно с нас вътре и чухме бълбукане. Отворих ципа и що да видя - под нас река! Вече дълбока до глезен и покачваща се скоростно! Палатката с дебелото си дъно не бе пуснала и капка отдолу, само се носехме отгоре като на надуваем дюшек, но понеже беше вързана на околните клонки, а и ние си тежахме на място, още не бяхме се понесли към морето. Видяхме, че реката е придошла и то със страшна сила, най-лошото бе, че влачеше големи дървета и всеки момент някое от тях можеше да се блъсне в палатката, която в момента попадаше в средата на реката. Другарчето веднага излезе, а аз седях в палатката, за да не я отнесе водата. Валеше брутално, другарчето сложи мушамата на пясъчната дюна наблизо и изнесе всичкия багаж, докато аз държах палатката да не отплава. След това успяхме и с много усилия да спасим палатката и да я извлечем на пясъка, нивото на водата вече бе до коленете. Всички тези процедури много се усложниха, понеже не спираше да вали. Завихме багажа с найлони и мушама и тръгнахме обратно по плажа да търсим място за палатката. Докато вървяхме, видяхме една морска костенурка, излязала да снася яйца. Побърках се от кеф, а нея изобщо не я беше страх от нас. Ползвах червената светлина на челника както инструктират хората, занимаващи се с програмата за защита на тези животни, явно изобщо не ги дразни. Направих и няколко снимки набързо, но гледахме да не я притесняваме повече и се махнахме, макар да ми се искаше да я гледам часове. Установихме се на самата дюна между реката и морето, понеже всичко друго бе наводнено. Бяхме като на малко островче в океана и само стискахме палци морската вода да не ни достигне. Едва разпънахме подгизналата и покрита с пясък палатка и си легнахме чисто мокри.

Сутринта всичко беше утихнало, нямаше и следа от гръмотевичната буря. Изсушихме всичко на плажа, а аз се разходих по дължината му като отново видях много папагали ара и маймуни в горичката. Край реката на пътя пък се къпеха няколко прасета. Първо излизаха на брега да се отъркалят в калта и после се накисваха в реката :) Беше голямо забавление да ги гледаме и успях да почеша зад ушите почти всички от тях. Продължихме да вървим по пътя и навлязохме в район, където горите с маймуни отстъпиха на пасища с крави. Заиграх се с едно голямо биче, което обожаваше да го чешат по рогата. Беше доста горещо и след известна доза ходене стигнахме друга отбивка за плаж. Последвахме черния път и стигнахме до малко училище в нищото, което очевидно бе съвсем пусто за уикенда. Голяма река делеше училището от плажа и трябваше да заобиколя и премина през доста заблатен район, за да стигна до плажа. Отново имаше стотици маркери, бележещи наличието на яйца на костенурки. Папагалите ара се бяха раздивяли съвсем по това време и снимах два как се бият. Върнах се при другарчето почти по тъмно и разпънахме палатката под навеса пред вратата на училището. Тази нощ щеше да се спи на сухо, колкото и да вали. По ирония на съдбата не капна и капка дъжд :) През нощта минаха занимаващите се със защита на костенурките, сутринта също ги видяхме. Най-хубавото нещо в Коста Рика е защитата на животните, което е и причината да има животни само в тази центроамериканска страна. Навсякъде другаде всичко е избито и изядено. В Коста Рика единствено могат да се видят животни дори без да се ходи в национален парк.

Продължихме пеш и не след дълго стигнахме населеното място Карате, където пътят свършва и малко след него е къщичката на рейнджърите за влизане в парк Корковадо. Плажът на Карате бе разкошен, времето бе слънчево и навсякъде по дърветата бяха накацали папагали. Тлъста игуана се печеше на голям камък. Стигнахме до паркинга за коли, докъдето карат туристите и там веднага почна тормоза. Някакъв лунатик таксиджия почна да ни се предлага и понеже седнахме на плажа, идваше няколко пъти да ни тормози. Оставих другарчето с раниците и тръгнах по пътеката за плаж Ла Леона, на който се намира къщичката на рейнджърите. Исках да стигна поне до входа, защото имаше час и половина преход, който обещаваше джунгла и плаж. Минаваше се през бананови насаждения, намерих си на земята един отрязан почти суров банан и го изядох. Пътеката вървеше през гората, но можеше да се мине и само по плажа, така че на отиване минах през гората, а на връщане по плажа, за да видя всичко. В къщичката на рейнджърите имаше човек, който ми обясни колко струва посещението и какви животни има в парка. За жалост не можахме да видим тапир, който се среща и извън парка. Човекът каза, че предния ден видял един да се мотае на ливадата пред къщичката. Разказа, че за 16 години откакто работи в парка, само два пъти е виждал ягуар, а постоянно е обикалял по пътеките. Каза, че ягуарите излизали на някакъв див плаж, за да атакуват и ядат костенурките, когато снасят яйцата си. А реките в парка били пълни с крокодили и преди имало някакъв преход по плажа, който налагал пресичането на много реки, но го затворили за посетители, понеже крокодилите били доста и навсякъде. Изобщо паркът изглеждаше адски привлекателно за мен място, но нито исках да плащам на машината за пари, превърнала природата в привилегия за богатите, нито исках да се разправям със злите и неприятни гидове, когато ме видят по пътеката. Много на брой туристи с гидове тъкмо се връщаха от парка, обикновено бяха по двама с един гид, но имаше някои и по четири-пет човека.

Върнах се обратно при другарчето и тръгнахме назад по пътя. Храната ни беше свършила нацяло и се надявахме някой да ни вземе на стоп, макар да виждахме, че стопът е отчайващо зле и никой не ни ще. За късмет докато снимах поредната група маймуни, минаха двойка туристи испанци и кой знае защо решиха да спрат. Казаха, че ходили в парка за половин ден, бяха видели само маймуни и папагали, които могат да се видят навсякъде наоколо без да се плаща за гид и вход. Оставиха ни пред супермаркета в Пуерто Хименез, където осмъртели от глад напазарувахме обичайното. Единствените храни, които можехме да си позволим в Коста Рика и което ядохме през цялото време, бяха питки от царевично брашно, наречени тортияс, паста от смлян боб и банани. Това бяха трите неща, с които основно се изхранвахме. Докато напазаруваме се изсипа порой и не спираше да вали, стъмни се и не успяхме да излезем от града по светло. Добре, че беше повече село, отколкото град и попитахме в полицейския участък дали можем да спим на игрището, което бе на двадесетина метра от ченгетата. Казаха, че може и се настанихме там под една лампа. Надявахме се да нямаме проблеми, беше събота вечер и всички пиянки и купонджии бяха по улиците. Все пак всичко мина добре и сутринта поехме по пътя обратно към Панамерикана.

Стопът продължи да е все така зле, чакахме много, взе ни една французойка до близко село и чакането там продължи дори повече. Интересното бе, че костариканци изобщо не ни вземаха на стоп, очевидно им бяхме напълно безразлични или неприятни. Все пак по едно време спря един пикап и ни откара до следващото градче Ла Палма, където си направихме лимонада от киселите портокали, които намерихме край пътя по-назад. Продължихме пеш след града, никой не ни взе до тъмно и се разположихме край едно изоставено заведение, на поляната отзад. В тъмното не се виждахме от пътя и спахме спокойно. Сутринта докато събирахме палатката, хората минаващи по пътя ни виждаха и по едно време дойде един човек с кола и спря до нас. Почна да се заяжда, че земята била негова. Нямаше нито огради, нито нищо, което да обозначава, че е частен имот. Седя до нас, докато не събрахме всичко и не се махнахме. Неприятен човек, неприятно начало на деня. Стопът отново не потръгна, но след известно чакане ни взе един човек, отиващ до Палмар Норте, което бе на Панамериканата. Не спираше да вали докато пътувахме, нашият човек караше бързо по шосето, пълно със завои. Сподели, че негов близък приятел умрял в катастрофа миналата година и ни показа точното място, брат му също умрял в катастрофа. А той самият караше като камикадзе, нямаше явно никакъв респект към скоростта. Ясно защо мрат като мухи, ама като им е толкова акъла - да мрат, аман от идиоти!

В Палмар Норте само притичахме под един навес на китайски ресторант и зачакахме дъжда да спре. Всеки ден времето бе кошмарно за пътуване и особено за стопиране и ходене, така че не ни беше лесно. Решихме да потърсим библиотека в града, за да ползваме интернет ако имат или просто да седим на сухо и четем книги. Колкото човека питахме, никой не бе чувал за библиотека и май се оказа, че в Коста Рика такива неща няма. Един продавач на въпроса ни за библиотека отговори: "библиотека нямам, но имам панталони, тениски..." Бяхме потресени от хорската простотия. Лилипути-ландия. Докато вървяхме по улиците, имах чувстото, че сме някъде в Дивия Запад от американските филми. Седнахме под покрива на автогарата да чакаме дъжда да спре. После застанахме да стопираме към крайбрежния път, избрахме него пред този за столицата, защото там не искахме да ходим. Решихме да стопираме за Куепос - град преди друг национален парк на име Мануел Антонио. След мнооооого чакане ни взе камион. Бяхме направо шокирани, много отдавна не беше ни вземал камион. Шофьорът бе от Ел Салвадор и беше много готин. Предупреди ни страшно да внимаваме в Салвадор, Хондурас и Гватемала и общо взето през цялото време разказваше какви драми като във филм са се случвали на него и негови колеги. В тези страни масово бивали нападани камиони и веднъж и него го нападнали. Докато шофирал в страната си Ел Салвадор, пикап застанал успоредно на камиона в движение и към него бил насочен автомат. Той кривнал и успял да удари пикапа леко. Не след дълго пикапа го настигнал отново и този път го изпреварил и стрелецът насочил оръжие към него фронтално. Нашият човек дал много газ и блъснал пикапа и го изкарал от пътя. Трета атака не последвала, той успял да се измъкне, но като стигнал границата, изоставил камиона и избягал с автобус по най-бързия начин, защото знаел, че съвсем скоро ще дойдат да го търсят, ще го намерят и убият. Звучи като екшън филм, нали? Когато по-късно посетихме Ел Салвадор, разбрахме че е напълно възможно, а и често се случва...

Слязохме от камиона 20-тина километра преди Куепос и се настанихме да спим на малко хълмче в наводнени палмови плантации. Наблизо имаше села и къщи, но по-добро място не бяхме видели по целия път. Спахме спокойно и за късмет никой не дойде да ни тормози. Засега нямахме добри впечатления от народа на Коста Рика, така че трябваше да избягваме срещи, особено вечер.
Сутринта за късмет по пътя минаха канадски туристи и ни взеха, че иначе кой знае колко щяхме да чакаме. Още не подозирахме, че занапред ще ни вземат все туристи. Откараха ни до отбивката за Мануел Антонио, там имаше супермаркет и купихме храна, след което застанахме да стопираме оставащите 9 километра. Местните таксиджии, дебнещи жертвите си на отбивката, не спираха да ни тормозят. След доста чакане ни взеха отново туристи, двойка французи. Разделихме се на паркинга до плажа преди парка, там беше пълно с тормозители. Оставих другарчето с багажа и отидох да се разходя по плажа, знаех че в парка няма да влизам, защото се плаща. Това е най-туристическия парк на страната и дори не исках да си представям колко е входната тарифа. Хората идват тук, защото е по-близо до столицата от Корковадо и могат да се видят същите животни, но доста по-малко като количество. Само докато минах веднъж по неголемия плаж, два пъти ми предлагаха марихуана, редом с всякакви други боклуци. На единия изрод с марихуаната му се изкрещях в лицето, че отивам право в полицията, а той се оцъкли изненадан и взе да ми вика "спокойно, спокойно". Идеше ми да му откъсна главата! Всички, които ме заговориха на това място, бяха с червени очи и явно доста надрусани.

Търпението ми се изчерпа за 15 минути и няколко снимки на пейзажа, след което с другарчето тръгнахме пеш нагоре по стръмния път обратно. Стопът естествено не проработи, вървяхме много, накрая седнахме на една спирка отчаяни и се зачудихме какво да правим занапред. Хората в минаващите коли ни гледаха лошо, сякаш бяхме някакви отрепки. Бяхме и сериозно позатънали в проблеми: трябваше да кандидатстваме за визи за САЩ докато сме в Коста Рика, защото изглеждаше да е най-спокойната държава и най-свързана със САЩ, тоест щеше да е по-удобно да се подават документи тук, отколкото в низгвернати държави като Хондурас и Ел Салвадор например. Проблемът бе, че за визата за САЩ трябваше да чакаме неясен период от време, в рамките на 2 месеца. Беше невъзможно да стоим толкова време, защото храната беше страшно скъпа, нямахме интернет, за да попълваме формуляра, нямаше добри условия за живот за нас и не искахме да стоим толкова време в такава малка и туристическа страна, в която всичко се въртеше около парите. Докато обсъждахме какво ще правим, се появи един дядо с бастун, който ни заговори. Отначало като дойде се правеше, че говори по телефона за програмата за защита на костенурки, по която работел. Още не подозирахме, че си имаме работа с пълно куку, а кой знае - може би и опасно куку. Представи се като Анхел и ни пита дали искаме да работим при него. Ние пък точно това си мислехме тези дни - да търсим доброволчество в страната, за да можем да останем докато чакаме за визи и да не сме бездомни. Бяхме толкова отчаяни, че проявихме любопитство към офертата на Анхел. Каза, че работата била в джунглата и на лодка с туристи, изобщо водене на туристи по разни атракции от типа на гмуркане, горещи извори и разходки в джунглата. Всичко добре, но не предлагаше нито настаняване, нито храна, нито каквото и да било и цялата работа звучеше доста несериозно. Говореше и, че сме щяли да изкарваме пари, което ни най-малко не ми се вярваше. Той предложи да отидем с него до някакъв плаж наблизо, където щял да ходи за вечерта да чака да се появи ягуар. Заяви, че бил виждал ягуар там и сега щял цяла нощ да дебне, беше сигурен че ще дойде. На мен това ми се стори меко казано небивалица, ягуарите винаги избягват хора и това място, пълно с луксозни вили и хотели, ни най-малко не ми се струва приятелско за ягуар. Все пак тръгнахме към плажа с Анхел, защото каза че може да се къмпира там и не е собственост на никого, а беше късно и наоколо изобщо нямаше къде да се спи, всичко бе застроено. Плажът се падаше встрани от пътя, стигнахме до там по стръмна пътека надолу по хълма. Беше съвсем малък, каменист и изобщо акълът не ми побираше какво би правил там един ягуар :) Анхел още като пристигнахме на плажа почна да говори небивалици и ни стана ясно, че не е по реда си. Първо почна да тормози другарчето и искаше да му "прочете" характера по две листа и ходилото на крака му :) Всичко това беше толкова нелепо и смешно, но по-късно като почна да обяснява, че преди няколко дни го нападнали на пътя, докато карал туристи насам, обрали ги и той, видиш ли, доброволно дал парите си и крадците понеже били много доволни, че им съдейства, му върнали ресто :)) Демек опитваше се да обясни колко е добре ако те нападнат да си дадеш нещата без бой. По едно време започна да се прави, че говори по телефона и понеже вече беше тъмно, се виждаше, че телефонът му не свети, а той говори на него. Дойде близо до нас точно като разпъвахме палатката, за да му "слушаме разговорите" и започна с типичното "ало, да, добре," След което ни съобщи, че му се обадил някой да му каже, че някаква негова приятелка умряла току що в катастрофа. Естесвено лъжеше и се правеше, а ние доста взехме да се тревожим за ситуацията, бяхме на пуст плаж с един хахо и не се знаеше дали няма да доведе и приятелчета. Когато рече, че си тръгва, почна да ни обяснява къде да сме разпънели палатката за по-сигурно (или за по-лесно на другарчетата му евентуални нападатели). Веднага щом взе да се отдалечава, събрахме всичко и тръгнахме по стръмния склон в търсене на друго място за спане, което Анхел нямаше да знае. Бяхме много напрегнати, защото знаехме, че шансът някой да дойде не е малък. Бяхме му казали, че имаме оръжия и това много го стресна и май го отказа от първоначалните му намерения. Пита дали имаме ножове и аз му казах, че имаме "нещо доста по-добро", това доста го притесни. Не спахме никак спокойно на хълма, защото очаквахме посещение от Анхел и компания, но никой не дойде до сутринта.

Продължихме по пътя към Куепос, оставаха само 4 километра до града. Обсъждахме оживено случилото се с Анхел, всички глупости и лъжи, които изприказва и се чудехме как може хората в тая държава да са толкова зле. Не стига, че зли и алчни, но и психясали. Досега не бяхме срещнали почти нито един приятен човек, а вече доста дни пътувахме. Като стигнахме Куепос, другарчето отиде да търси ток и безжичен интернет, но не намери нищо. Очевидно в тази страна щеше да ни е трудно с тока. Докато го чаках около мен обикаляха страшни отрепки и друсалки. По крайбрежната улица пък щъкаха проститутки, които се предлагаха на всеки появил се турист. Изглеждаше сякаш целият град е пълен с хора на наркотици. Почти не видяхме нормален човек, всички бяха с червени очи. Другарчето отначало си мислеше, че това е някаква заразна болест на очите като конюктивит, обаче стигнахме до категоричния извод, че са наркомани. Този град бе най-пълен с отрепки, вероятно само столицата беше по-зле, но ние за щастие се въздържахме от посещаването й. Единствения интернет, който намерихме в Куепос, беше в прескъпо интернет кафе, където седях два часа да попълвам формуляра за виза за САЩ. Дадох 7 лв за престоя, не успях да попълня и 1/5-та от формуляра и за пореден път се убедих, че не искам да ходя в САЩ изобщо. Формулярът бе толкова безумен, толкова обиден и изобщо не ми се занимаваше с държава, която още преди да си я посетил, се опитва да те прогони и отврати от себе си. Писах един мейл на посолството в Коста Рика, за да зная дали изобщо да си губя времето и парите. Попитах ги дали можем да кандидатстваме като българи от Коста Рика и колко време ще отнеме процедурата, защото ние имаме право на 3 месеца престой. Отговорът бе груб, хладен и показваше пълна апатия. Писаха ми, че по закон можело, но да сме си ходели вкъщи да кандидатстваме, защото ако подадем документи в Коста Рика, трябва да доказваме, че имаме здрави връзки в страната. Единствените ни връзки в тая държава са тези с маймуните и папагалите в Корковадо, други "връзки" с никого не сме направили :))) А таксата за визата е 160 долара на човек, които естествено не ти връщат при отхвърляне. Нищо не ми отговориха и за периода за чакане, на сайта им пише месец-два. Изобщо цялото нещо е такава порнография и буди такова отвращение у мен, че моментално и лесно взех решението да приключим пътуването до Мексико и да се откажем от САЩ. Нямах никакво намерение да хвърля 320 долара на вятъра и да пълня хазната на държава, която толкова мразя, за да си води войните и да убива хора в страните, които толкова обичам! САЩ вече бе вън от коментар за мен. Исках да видя Канада, но какво да се прави - не може всичко.

Върнах се при другарчето, седнахме на крайбрежната улица и около нас постоянно обикаляха отвратителни типове. По едно време полицията дойде и претърси двама за дрога. До нас пък седна един човек, който говореше английски и ни заприказва. За пръв път в Коста Рика говорехме с човек, който не иска да ни продава нещо или да ни похищава. Пита ни какво мислим за страната и хората, казахме му истината, защото вече бяхме толкова изнервени от непрекъснатия тормоз и проблеми. Жалко за прекрасната природа при наличието на толкова много друсани и ненормалници. Отидохме до главния път пеш и подхванахме стопа нагоре, посока Ла Фортуна - град в подножието на красив вулкан. Взе ни кола до Парита - не особено приятно градче, в което валеше и докато чакахме дъжда да спре, другарчето отиде да погледне какви телефони се продават. Вече доста дни бяхме без мобилен интернет заради разваления телефон и другарчето искаше да си купува друг. Докато разглеждало един магазин, човек отвън го предупредил, че в момента го следят някакви гамени и ако продължи да обикаля по магазините за техника, крадците си мислят, че има много пари.
По най-бързия начин се изнесохме до края на града и застанахме да стопираме точно пред полицията, за да откажем гамените и да им избягаме като ни вземе някой. След доста време спря човек, който отиваше в Каняс, град по пътя за Ла Фортуна. Взе ни, но каза, че няма пукната пара и ще спира преди пеахето (където се плаща за магистралата), защото не може да плати 150-те колона за минаване и няма пари да зареди бензин. Заплатата му щяла да излезе в 22:00 вечерта и не можел да си я изтегли по-рано. Беше останал без пукната стотинка. Беше и доста приятен човек и през целия път си говорехме. От дума на дума стана въпрос, че нямаме телефон и не можем да ползваме мобилен интернет, а интернет кафетата са супер скъпи и не можем да пишем на семействата си. Човекът ни показа телефона си и сподели, че има друг и този не му е чак толкова нужен. Предложи да ни го даде в замяна на един резервоар бензин и таксата за магистралата, която бе около 50 стотинки. Отначало идеята ми се стори нелепа, понеже телефонът бе от онези извращения без копчета, с така наречения touch screen, тоест еднодневки, които нямат никакъв шанс да изкарат дори година. Беше Самсунг Галакси, а другарчето не искаше и да чува за друг телефон, освен Нокия N95, така че и на него хич не му се хареса предложението, поне първоначално. После обаче и двамата се замислихме - малко ползван телефон с интернет и GPS за 35 долара... при положение, че бяхме отчаяни за интернет. Разбрахме се да си поделим сумата и после телефонът да е и на двамата. Рядко явление, защото и двамата сме маниаци на тема лична собственост и ако аз пипам нещата на другарчето, или то моите, става нечовешки скандал със замерване с предмети. Ние нямаме общи вещи, освен едно малко фотоапаратче, което ползваме за видеоклипчета и то апаратчето е на другарчето, а картата-памет е моя, така че го делим. Сега обаче щеше да е изпитание да имаме обща вещ и всичко това гарантирано щеше да свърши зле в някакъв момент. Пробвахме на място всички възможни функции на телефона, след което човекът ни го даде, заедно с 4 гб карта памет, а ние прекарахме едната от дебитните си карти в машината на една бензиностанция и напълнихме колата с бензин. Платихме пеахето, а като дойде време за слизане, спряхме в една гора в нищото, или поне така се надявахме, защото беше абсолютно тъмно.

На сутринта се оказа, че сме спали на километър от село Аризона, състоящо се от няколко къщи и едно магазинче. Другарчето си купи сим карта в магазинчето и зареди интернет, така че вече можеше да комуникираме с близките. Поехме по пътя и след цял ден стопиране, не успяхме да минем дори 20 км. Ако бяхме вървяли, щяхме да минем повече :) За пореден път се убедихме, че стопът в Коста Рика не върви. Вечерта замръкнахме край несвършващи къщи и ниви и се установихме в една нива, осъзнавайки че шансът да ни хванат е огромен. Къщите бяха навсякъде наоколо, но имахме луд късмет и никой не дойде. На сутринта се изнесохме по тъмно и продължихме към Каняс. Когато слязохме от колата на човека с телефона по-предната вечер, не предполагахме, че се прецакваме толкова и че целия следващ ден няма да можем да стигнем града. Тогава просто искахме да спим далеч от града, но самото му достигане се оказа мисия. Започнахме от рано със стопа и този път след около час чакане, ни взе един човек за Каняс. Цялата главна улица бе разкопана, а градът правеше впечатление на доста зловещ и пълен с отрепки на наркотици. Докато влезем в супермаркета за храна, поне 5 различни агресивни просяци дойдоха да ни тормозят. По най-бързия начин тръгнахме към изхода на града в посока Ла Фортуна, където искахме да отидем. Доколкото знаех това градче е хубаво и спокойно, защото е в планините и в подножието на впечатляващия вулкан Аренал.

В края на Каняс спряхме на една пейка да си направим шопска салата, която лакомо погълнахме, борейки се с неприятния вятър, донасящ пясък от прашните улици.
Пътуването до Ла Фортуна обаче бая се проточи. Първо ни взе кола с младо семейство, хората бяха учудващо приятни и не бяха надрусани, което страшно ни впечатли, имайки предвид, че всички предни дни бяхме срещали основно друсани хора с червени очи. На тези хора очите им бяха нормални и се държаха съвсем адекватно. Те ни оставиха в  градчето Тиларан, където отвисяхме поне час-два, докато ни взе един пикап до следващото село. Човекът караше цимент, който не бе покрит с нищо, а бе нахвърлян в хартиени чували в багажника... в дъждовния сезон на Коста Рика. И двамата с другарчето загубихме дар слово пред тъпотията човешка, а когато заваля проливен дъжд и човекът се паникьоса, че циментът му отива по дяволите, даже взехме да му съчувстваме. Остави ни в малко село край пътя и продължи по някакъв черен път, бързайки да спаси цимента. Ние пък продължихме да вървим и стопираме по пълния със завои планински път и не след дълго ни взе огромен ТИР, чието присъствие на този страшно тесен и завоест път, нямаше логично обяснение. Шофирането на камион с тези размери бе като руска рулетка и този път излязохме късметлии и не се блъснахме в нищо, макар принудително да навлизахме изцяло в насрещното при всеки завои. Дъждът си валеше, а времето си минаваше и всичко щеше да бъде на ред ако не бяха нашите две заблуди - Ла Фортуна е малко градче, а шофьорът ще ни остави преди или след него, защото отива на 7 км от другата му страна. Две фатални грешки - Ла Фортуна се оказа бая голям град, който дори имаше фавели, а на нашия шофьор внезапно му хрумна да ни остави в града почти по тъмно, за да не ни видел някой негов шеф в камиона, било забранено да вози хора. Бяхме изсипани в единия край на града по тъмно и бая се притеснихме, миришеше ни на второ ограбване след еквадорското. Веднага тръгнахме да вървим нататък по пътя в стремеж да се отдалечим максимално от града. След много километри къщите не свършваха, беше отвратително да се върви по тъмно по тясното шосе, а тревистата канавка бе наквасена от дъжда. За кой ли път се почувствахме мизерни и нещастни. Накрая просто се предадохме и легнахме в една нива, на около 50 метра от къща, в която живееха хора. От другата страна на същото разстояние имаше друга къща. Бяхме отчаяни, много тихо разпънахме палатката и за късмет никой не дойде до сутринта, изнесохме се в 5:00 още по тъмно. Поредната гадна нощ в дъждовния сезон в Коста Рика.

Тръгнахме да се връщаме към града и знаейки, че на стопа не може да се разчита, най-чинно си извървяхме всичките километри обратно. В центъра се натъкнахме на готина беседка с контакти с работещ ток и чудна гледка към централния площад с парк и вулкана, който тамън се показваше над обградилите го мъгли и облаци. Настанихме се там и реших да си пиша блога и да записвам снимки. Другарчето се разходи из града, а аз прекарах деня на компютъра. Следобед заваля отново и имахме големи трудности, докато стигнем края на града. Стопирахме до тъмно и се отказахме, за кой ли път се отчаяхме от стопа в Коста Рика. Тръгнахме да вървим в дъжда с цел да се отдалечим от града, ставахме все по-мокри и ядосани. Внезапно до нас спря кола и баща и син ни попитаха къде се опитваме да отидем. Докато се обяснявахме с тях, опитвайки се да слезем няколко нива в словесното общуване и да накараме лилипутите да разберат какво искаме, дъждът се лееше като из ведро, а те си говореха и не ни пускаха да влезем в колата, докато разберат, че се опитваме само да се отдалечим от града и не гоним никаква дестинация. За лилипутите, които спират за нас, винаги е важно да има точно конкретна дестинация. Ако например отиват до следващото село, което е на 10 км и ти им кажеш, че отиваш в по-следващото, което е на още 2 км, ще те оставят на дъжда и ще ти кажат: "оо, ама аз не отивам там". Затова най-трудно ни беше да им обясняваме, че всеки километър ни е важен и че не искаме да стигнем до точно определено село. Изхождайки от правилото, че не е тъп този, който не разбира, а този, който не може да обясни така, че отсрещния да го разбира дори да е на по-ниско интелектуално ниво, ние се борехме със зъби и нокти да внесем поне малко яснота по въпроса, че искаме просто да ни откарат малко по-натам по пътя. След премного приказки и още повече капки вода, все пак ни взеха в колата. Започнаха да се чудят и маят къде да ни оставят, защото било забранено да се къмпира, понеже всичко нататък по пътя е частна собственост. Не ни казваха нищо ново, а ние само се молехме да ни откарат по-далеч от града. Не щеш ли, на сина му хрумна да ни остави на възможно най-неподходящото място - пред някакъв супер гъзарски хотелски комплекс с ливади, прилежащи към собствеността му. Каза ни да къмпираме на тревата пред хотела. Нямаше какво повече да направим, бе очевидно, че не сме толкова умни, че да успеем да накараме двама лилипути да разберат какво искаме. Слязохме си и съкрушени тръгнахме нататък по пътя пеш. След доста ходене стигнахме до нива, която бе на около 100 метра от най-близката къща, така че решихме да разпъваме палатката, бе тъмно и валеше, не вярвахме някой да дойде. Легнахме на мократа трева и дълго не успяхме да заспим, мислейки по въпроси като човешката глупост и междукултурната пропаст.

На сутринта се изнесохме от нивата по тъмно и решихме да се върнем в Ла Фортуна, за да прекарам още един ден в писане на блог, надали скоро отново щяхме да намерим място с ток и толкова удобни условия. Градът бе много туристически, но седейки втори ден на площада, вече никой не ни тормозеше, защото знаеха, че не сме дошли за турове и хотели, а сме прошляци според техните критерии. Това бе добре дошло за нас, защото надали някой щеше да тръгне да ни ограбва. Никой не проявяваше интерес към нас като човек, така че се радвахме, че сме извън обсега на тормозителите на туристи. Така успях да си напиша блога спокойно и следобед отново се отправихме към изхода на града. Този път не валеше и като по чудо стопът проработи без чакане, естествено взеха ни туристи германци. Как пък и секунда не се налагаше да им обясняваме какво искаме и идеално ни разбраха като избрахме да слезем насред джунглата в нищото. Разпънахме палатката на не особено прекрасно място край реката и се молехме да не придойде, защото по-добро място от това нямаше.
За съжаление през нощта започна да ми става много лошо и вдигнах температура. Не успях да спя добре. На сутринта другарчето отиде до реката да пере, а аз лежах в палатката и ми беше страшно лошо. Имах чувство, че главата ми ще се пръсне. Обливаха ме ту студени, ту горещи вълни и страшно ми се виеше свят като ставам. Зачудих се какво ми става и първата ми мисъл беше малария. Другарчето се чувстваше отлично, изпра си дрехите и когато дойде моя ред да пера, едва се завлякох до реката. Помолих другарчето да ми изпере дрехите, то естествено отказа и се захванах с прането, което този път ми се стори като изключително тежка задача. Непрекъснато ми прималяваше и ми се струваше като че всеки момент ще припадна в реката и ще се удавя. Докато изпера всичко минаха поне два часа, след които изпаднах в тотално физическо изтощение и едва успях да ги простра и да се завлека до палатката. Сетих се за главния герой в Into the wild и се замислих, че може да имам някакво подобно натравяне и да умра съвсем скоро като дори си пожелах да е скоро, за да не се мъча много, защото високата температура просто ме смазваше, имах чувството, че главата ми гори. Цяла нощ се въртях от страшни болки в костите, особено гърба и кръста. Болката бе толкова непоносима, че ми избиваха сълзи на очите. Другарчето здраво се притесни и отсече, че следващия ден няма да ходим никъде, а ще почивам в палатката. Подобрение от почивката не последва, само еднодневна страшна агония с явно много висока температура, защото имах чувство, че мозъкът ми се вари в тенджера с ориз. Болките в кръста и гърба не ми позволяваха да се обърна на другата страна докато лежа и при всяко движение ми идеше да викам. Цялото нещо беше някакъв ужас! По едно време другарчето се сети, че има свалени на телефона разни блогове на други пътешественици, които или ме караше аз да му чета, когато нямаше какво да правим вечер в палатката, лягайки си в 18:00, или пък си ги пускаше на аудио робот да му ги чете. Сети се, че в блога на пътешественика Юри Варошанов има списък от болести по тропиците и отворихме да ги четем. Моите симптоми можеха да бъдат за почти всички от тях, но маларията автоматично отпадаше, понеже знаехме, че в Коста Рика няма малария. Обаче можеше евентуално да ме е хванала преди няколко месеца в Бразилия или Венецуела и сега да се проявява. Така че не я отхвърлихме съвсем. Твърде непасващи бяха симптомите на денге, които включваха червени петна по кожата и повръщане, тези двете напълно липсваха при мен. Така и не стигнахме до извод какво може да ми има, така че зарязахме болестите и си останах с надеждата, че на сутринта ще съм по-добре.

Подобрение на следващия ден напълно липсваше като не спираше да ми е страшно лошо и да имам брутални болки в костите. Другарчето предложи да останем още един ден, но това нямаше да понесе на психиката ми, която искаше да вижда нови места, да трупа нови впечатления, а не да лежи в палатката. Колкото тялото отказваше, толкова духът напираше. И надделя. Настоях да продължаваме сякаш нищо не се е случило, другарчето събра всичкия багаж, понеже аз нямах сили дори моя да събера в раницата. Не успях да си изнеса раницата до пътя, който бе на 50 метра, така че другарчето се връща два пъти. Тръгнахме пеш по шосето и установих, че на всеки двайсетина метра капвам от умора, задъхвам се зверски и почвам да припадам. На пук и на инат продължих! Даже изминахме поне километър и повече, когато ни взеха на стоп двама туристи от Израел. Бяха възрастна двойка и отиваха в Монтеверде - точно където и ние искахме да отидем. В колата ми беше адски лошо, но стисках зъби и се правех все едно нищо ми няма, никой не разбра какво ми е. Имах страшни киселини в стомаха и ги задържах, за да не се оригвам, което страшно ме измори. След много часове по черния живописен път, по който само туристи минават, стигнахме градчето Санта Елена. Самото градче Монтеверде се намираше съвсем наблизо, но ние нямаше какво да правим там, понеже гората и съответно атракциите бяха частни и се плащаха високи такси за така наречения "приключенски туризъм". Посетителите идваха тук, за да пробват канопи, нощни турове в джунглата и какви ли не щуротии. За нас посещението се изчерпваше с красивите пейзажи по пътя. В Санта Елена отидохме в супермаркета и другарчето ми купи шоколад и други вкуснотии с надеждата да се оправя. Сетих се за катастрофата в Намибия, след която вместо да се лекувам като почивам, си купих шоколад и сок, и продължих по пътя сякаш нищо не се е случило. Сега правех същото нещо - хапнах шоколада и си представих, че съм по-добре. На пук на всичко наистина се почувствах малко по-добре! Докато хапвахме на улицата, дойде да ни тормози надрусан и агресивен гид на туристи, отпратихме го грубиански и той остана възмутен. Вече толкова мразехме населението на Коста Рика, че нямахме търпение да се оправя, за да се махнем от тази държава и никога повече да не стъпим в нея! Всеки ни заговаряше единствено с цел да ни продава услуги или стоки. Беше отвратително, още повече, че всички бяха с червени очи, нали отначало мислехме, че има някаква епидемия от конюктивит, а то се оказа епидемия от кокаинозависими. Жалко за хубавата им природа!

Тръгнахме надолу по пътя след Санта Елена в стремеж да се отдалечим от града и да намерим място за спане, понеже вече беше късно. Стопирахме няколко минаващи коли и никой не спря. Сбутахме палатката в едни храсталаци, наблизо имаше къщи, но то целия път до долу беше населен, така че нямахме избор. Добре, че костариканци се оказаха мързеливи и не ходеха никъде пеш. Изкарах доста тежка нощ с висока температура, добре че поне бяхме в планините и не беше чак толкова жега, както в другите части на страната. На сутринта реших, че и днес ще пътуваме и ще се отправим обратно към една река, която бяхме подминали по пътя между Куепос и Пунтааренас. Тогава пътувахме по тъмно с шофьора, който ни продаде новия телефон, той спря на моста, за да видим крокодилите в реката отдолу, но в тъмното видяхме само светещите им очи. Реших, че непременно ще се върнем до там да ги видим през деня. За луд късмет по пътя мина кола с туристи, две испанки отиващи в Мануел Антонио. С тях пътувахме много време, докато стигнем моста. Пак ми беше много лошо в колата, но си траях като с нетърпение очаквах да видя крокодилите. На отбивката преди моста ни посрещнаха няколко агресивни тормозители на туристи, които приканваха всички да влязат в заведенията и магазините им. Бяха толкова противни и нагли, че съвсем ми се доповръща от тази държава и хората й. Някои дори вървяха с туристите по моста в стремеж да им продадат някой сувенир. Крокодилите се бяха настанили по бреговете и във водата, припичаха се с отворени усти и мързелуваха. Докато ги гледах от моста, съвсем ми се зави свят и ха да падна долу в реката. Направих много снимки като едва държах апарата с ръце. След като вече съвсем взе да ми прималява, се върнах при другарчето и багажа, и седнах под една сянка. Жегата и влагата бяха смазващи и хич не правеха болестта ми по-леко поносима, особено високата температура. Бяхме останали и без вода, нямаше откъде да напълним и другарчето с неохота купи студено безалкохолно от търгашите, което поне малко ме освести. Застанахме да стопираме отново обратно - този път право към границата с Никарагуа, която бе далеч и със сигурност нямаше да я стигнем днес. След половин час махане се изля порой и трябваше да се скрием под покрива на едното заведение. След като преваля тръгнахме пеш по пътя и продължихме да стопираме отчаяни. Смятахме да търсим място за спане, защото вече ми беше съвсем лошо. Съвсем неочаквано един човек спря и ни откара до кръстовище напред, откъдето една двойка ни взе за Пунтааренас. Там взехме градски автобус, за да излезем от града, понеже за мен беше невъзможно да го вървя. Стопирахме на главния път и след като взе да става късно и никой не спираше, тръгнахме пеш. Макар и извън града, индустриалната зона не свършваше и точно когато съвсем се отчаяхме, един младеж взе, че спря и ни взе. Отиваше чак за Либерия, но тъмното ни хвана по пътя и решихме да слезем отново в познатата ни гора край село Аризонас, за да се наспим спокойно без да се крием по нивите за пореден път. Така и сторихме, легнахме на старото място, до което аз едва се добрах с последни сили. Последва поредната тежка нощ и на сутринта за момент помислих, че съм по-добре. Не беше за дълго обаче, последва най-големия срив. Тъкмо станах и дори се раздвижих малко, когато изведнъж ми стана много лошо, легнах и напълно се парализирах. Усетих, че сърцето ми ту спира, ту започва да бие брутално силно. Много ме болеше сърцето вече от няколко дни. Гледах листата на дърветата отгоре и си помислих - това е края, ще умра в тази тъпа лилипутска държава, в която няма нито една библиотека! Другарчето страшно се паникьоса, взе да се вайка и да реве...  беше зловещо. Горкото, всеки ден гледаше как се мъча и с нищо не можеше да ми помогне...

Следващите часове минаха тежко, трудно, бавно и мъчително за двама ни. По едно време се почувствах малко по-добре. Даже и станах, раздвижих се. Не умрях този път, но бая се помъчих. Не знаех кога пак ще се парализирам и дали следващия път вече няма да е фатален. Този път не можех да мръдна ни крак, ни ръка. Какво ли предстоеше?! Намирах се в пълно физическо изтощение. Температурата ми внезапно спадна, при което направо ми просветна. Не можех да дишам нормално обаче и това ме измъчваше. Много ме болеше сърцето, непрекъснато се задушавах. Нямахме никаква храна и вода, но се придвижихме до едно градче встрани от пътя на име Лас Хунтас. Там прочетохме подробно в Интернет симптомите на всички тропически трески и се спряхме на денге, неслучайно наречено "the break-bone fever" (треската, чупеща кости). Отговарях на всички симптоми без обривите и повръщането, а и не че не ми се гадеше. В парка ни видя едно момче с колело, докато говорехме с двама полицаи, които проявиха интерес към присъствието ни в това категорично нетуристическо градче. Момчето ни заговори и стана въпрос за денгето, оказа се, че в Коста Рика има епидемия от денге в момента. Само в това градче от 4000 души население в момента са болни над 1000. Бяхме потресени, но поне вече знаехме какво ми е. Момчето пък се оказа доста готино, говореше английски и ни покани в къщата, където живее. Обясни ни, че е бивш наркоман, но сега напълно се е променил и иска да подреди живота си. Изглеждаше съвсем адекватен и приятен, прояви голяма добрина към нас да ни покани в дома си. Сподели, че не е от този град, а от столицата, но не желае да живее там и е дошъл да живее при сестрата на майка си, понеже майка му го изгонила от дома отдавна заради проблема с наркотиците. В това градче бил далеч от проблемите и живеел спокойно, без да посяга към дрогата. Къщата на леля му се намираше на брега на реката като една от стените във всекидневната липсваше, понеже някакво наводнения я отнесло. Обстановката беше бедна, но хората страшно добри и приветливи! Момчето ни даде неговата стая, в дома живееха и двете деца на лелята, които бяха по-малки. Тя самата бе страшно усмихнат и свеж човек, много ни се зарадва, веднага ни нагости и изказа съжаление, че имам денге като препоръча да пия сок от грозде, лимонова вода и вода от накисната авена. Отидохме до супермаркета на градчето, купихме всичко гореизброено, както и доста храна за готвене, която лелята предложи да ни приготви за вечеря и за следващия ден.

Положих всички усилия да се почувствам по-добре, налях се с натурален сок от грозде, който бе безбожно скъп, по 4 долара шишенцето. Пих лимонов сок, отново натурален и скъп, дори се прежалих да погълна немалко вода от накисната авена. Въпреки общата ми слабост младежът ни изведе на разходка вечерта и успях да походя около половин час без да спирам, което бе абсолютен рекорд. Сърцето продължаваше да ме боли, но си представях, че нищо ми няма. Нещото, което най-много ме мотивира да се оправя обаче бе посещението на една зала в центъра, където репетираше градския оркестър, съставен от деца и младежи. Когато видях лилипутите с цигулки, виолончело, тромпети и саксофони, че и пиано, направо ми увисна ченето! Колкото и некоординирано да свиреха и колкото и непрофесионално да звучаха, самият факт, че се бяха насочили към класическа музика и свирене, ме накара да си помисля - може би има надежда... Така се изкефих на този мини-оркестър, че останахме да ги слушаме поне час как репетират. Беше ми най-хубавото преживяване с хора в Коста Рика.
Вечеряхме вкусна манджа, която лелята приготви специално за нас и си легнахме доволни и спокойни. Този напрегнат ден свърши по възможно най-добрия начин.
Следващия ден прекарахме отново на гости при тези прекрасни хора като аз усетих някакво подобрение и си починах добре. Лелята ни хранеше отлично, така че бързо взех да се оправям. Продължавах упорито с гроздовия сок, който ми действаше страшно добре. Започнах и да се чудя как го хванах това денге, след като то се предава само чрез ухапване от комар, а мен комарите не ме хапеха. И още повече - как другарчето не го хвана при все това, че постоянно го хапят?! В крайна сметка през цялото пътуване полагах нечовешки усилия да опазя другарчето от малария, похарчих стотици левове за репеленти и успях - то не се разболя! Но за всеобща изненада, аз се разболях. В Африка маса хора бяха болни от малария, а мен никога не ме хвана.

След пълноценната почивка в дома на тези чудесни хора, се отправихме към главния път и съответно към границата с Никарагуа. За съжаление обаче след около километър ходене усетих, че далеч не съм толкова добре, че да ходя някъде и когато намерихме чудна гора край пътя, се установихме в нея за целия ден и нощта. Маймуните се бяха настанили на околните дървета и ми създаваха силно положителни емоции, особено когато една падна на метри от палатката и ха да я хвана! Другарчето се бъзикаше, че няма да е лошо да хванем някоя и да я опечем за вечеря :) Всъщност контакта с маймуните, макар и непряк, ми подейства много освежаващо и на сутринта вече поехме право към границата надъхани и мотивирани за следващата държава - Никарагуа. На стопа чакахме повече от час, докато ни взе един учудващо интелигентен младеж, който ни хвърли в положителен шок. Стана въпрос за пренаселеността на латиноамериканските държави и унищожението на природата, и за това по колко чавета имат хората. Когато аз и другарчето споменахме, че никой от нас никога няма да се размножи, младежът също каза, че не иска никакви деца и така стана първият човек в това пътуване, който беше на нашето мнение. Той също смяташе, че Земята е препълнена с народ и няма нужда от повече, с които разсъждения ме накара да мисля, че не може да е костариканец и сигурно има европейски корен или е посещавал малкото съществуващи книжарници в страната като винаги е излизал с книга в ръка, та се е научил и да мисли. За първи път разсъжденията на един лилипут ми харесаха и съвпаднаха с моите. Сетих се за оркестъра от предната вечер и се замислих, че може би подценяваме тези хора и гледаме на тях много повърхностно, и всъщност не са чак толкова прости, колкото ги мислим. Това момче имаше по-напредничаво мислене от повечето европейци.

Слязохме в Либерия, където отиваше младежа, отбихме се за храна в супермаркета и продължихме стопа след като вървяхме до края на града. Очевидно се подобрявах, щом успях да вървя до края на града с раницата. Продължих да се наливам с лимонов и гроздов сок и явно това помагаше в борбата с денгето. В Интернет четох, че след прекарано денге често следва около месец депресия и постоянна умора, но аз бързо се стегнах и дори се зарадвах, когато ни взе на стоп камион и ни остави да спим в красивия национален парк Санта Роса. Макар да не влязохме навътре в парка, преспахме в гората край пътя и се почувствахме спокойни, защото бяхме далеч от населени места и хора, гарантирано никой нямаше да дойде тук през нощта. Спахме спокойно и сутринта се отправихме към границата. Отново ни взе камион, човекът беше много свеж и реши да ни вземе пак след като минем границата пеш, заръча ни да го чакаме от другата страна.

Границата, или по скоро двуногите индивиди там, така ми вдигнаха кръвното, че тогава настъпи обрат в цялото пътуване и точно тогава взех решение да бием шута на всичко и да се прибираме в България със самолет от Мексико, вместо да чакаме април и да минем отново всички държави до Бразилия, за да се качим на кораб. Търпението ми по отношение на латиносите и манталитета им, беше напълно изчерпано и вдигнах страшно кръвно като чух, че за излизане от тъпата държава трябва да платим по 7 долара на човек (плюс банкова такса), а за влизане в следващата лилипутска държава - по 12 долара на човек! Лелее като се разбеснях! Денгето още повече помагаше да вря и кипя! Другарчето категорично заяви, че не иска да ходи в Никарагуа и предложи да хващаме самолет от Коста Рика, защото вече не може да понася тези държави и алчните им хора. Какви глупаци бяхме да си мислим, че щом няма визи за посещение на тези страни, няма да плащаме нищо! Оказа се, че повечето от тях имат входящи и изходящи такси! Не исках и дума да чувам за връщане в Коста Рика, така че платих изходните такси и се отправихме към границата на Никарагуа. Още преди да стигнем гишето на миграционните, ни пресрещна служител с табела, гласяща че всички туристи плащат 12 долара входяща такса. Естествено всички тези такси са за белите туристи, не за местните! Като стигнахме миграционните и се наредихме на опашката, някакви други от съседното гише дойдоха да ни рекетират за по един долар такса. Бяха много настоятелни и аз агресивно ги отсвирих, започнаха да ме заплашват, че няма да ни пуснат ако не платим. Още повече кипнах и като стигнахме до същинските миграционни направо им хвърлих парите на тезгяха, ах как мразех тези хора и тези държави, някакъв пристъп на страшна ярост ме обхвана и много трудно се успокоих!!! Поне се измъкнахме без да платим единия долар на другите мошеници!
След миграционните имаше огромна опашка от хора, чакащи да им проверят багажа, която ние надменно подминахме и си тръгнахме по пътя отвратени и бесни. Другарчето почна да ми се кара, че няма да ми върне и стотинка от платените такси, защото не иска да ходи в такива държави, където те чака подобна изненада на границата, а аз започнах сериозно да се замислям дали да не се възползваме от самолетните билети, които бе намерил от Мексико за Германия. Това бе първия момент, в който съвсем съзнателно и истински пожелах да се махна възможно най-далеч от Латинска Америка и никога повече да не стъпвам тук! На всичко отгоре исках да се махна СЕГА, а не след 7 месеца!

Изчакахме камионджията след границата, тъкмо започна да вали, когато той се появи. Опитах се по всякакъв начин да прикрия гнева си, защото той бе от Никарагуа и не исках по никакъв начин да проличи, че вече сме вдигнали мерника на страната след лошото посрещане. Шофьорът бе толкова ентусиазиран да ни говори колко е прекрасна Никарагуа, че си запушихме устите и залепихме по една гигантска усмивка, опитвайки да си представим, че сме си платили, за да влезем в една напълно различна и нелилипутска държава... и да намерим най-сетне някаква форма на спокойствие.

веднага след границата с Панама, някой май е обърсал табелата

първото градче Нейли

тортияс с паста от боб, наречен тук фрихолес

първа нощ в Коста Рика

така изглежда Пан-американската магистрала в тази й част

странен вид гъби

стара змийска кожа

селско училище

втора нощувка

на 50 метра от палатката...

завалията, от Никарагуа се оказа

по пътя за Пуерто Хименез

в Пуерто Хименез

вкусно!

изгрев на плаж Матапало

първи срещи с маймуните spider monkey

цял плаж само за нас

Squirrel Monkey

този вид е най-малкия от четирите в Коста Рика

по пътя

тропическа буря ни връхлетя на плаж Пиро

най-лошо място за спане в бурята - между морето и реката (зад храстите имаше река)

залез на плаж Пиро

след което ни удари това...

по време на бурята костенурка съвсем спокойно си снасяше яйцата

а на този непукист сигурно му се е наводнила дупката :)

на сутринта нищо не напомняше за бурята...

папагал ара

центъра за защита на костенурките

пътеката към пътя бе наводнена, газихме до коляно

прасета на баня

знак, предупреждаващ за пресичащи пътя маймуни

егати кефа! :)))

Howler monkey - има жесток рев, чува се на километри!

капуцин

училището, където преспахме

идеално за сърф!

плаж Рио Оро

маркирано място, където има яйца от костенурки

пеликани

папагалите ара в този район са като гълъбите в България - навсякъде

плаж Карате

плантациите по пътеката за Ла Леона

плаж Ла Леона

къщичката на лошите на входа на Корковадо

на игрището в Пуерто Хименез

край пътя след Ла Палма

гуава

всичко това събрахме покрай пътя от земята

в Палмар Норте

плаж Мануел Антонио

въже над пътя за преминаване на маймуни, един капуцин се възползва

долу в ниското е плажа, на който ни заведе смахнатият Анхел

преди прилива...

след прилива

наводнения - честа гледка в дъждовния сезон

чистотата е мерило за човешката култура...

край реката с крокодилите по тъмно

костарикански колон

импровизирана шопска салата в Каняс

Тиларан

автобусна спирка

изгрев над Ла Фортуна

църквата на Ла Фортуна

на заден план - вулкан Аренал

сурова леща със сурови (киснали в студена вода) спагети и люто за вкус

и след тази гадост - нещо за повдигане на духа :)

в Ла Фортуна

шосето, което на места е за една кола, а минават ТИРове

другарчето ми купи всичките тези скъпотии като лечение за денгето :)

района на Монтеверде

не е като да не е туристическо?!

реката с крокодилите край Тарколес

обожавам ги!!!

вкусна манджа от лелята на човека, който ни покани в Лас Хунтас

докато имах денге, пиех гроздов сок, сто процента натурален :)

пред супермаркета в Либерия

спирка край национален парк Санта Роса

ето го и ценоразписа, който ни отпрати отвратени

интериора на камиона, който ни вози на влизане в Никарагуа