Панама - куни, небостъргачи и молове

едно от децата на куните в село Армила

Това ще е последната публикация, която ще сложа на блога преди да се приберем вкъщи (следващо включване ще е за Коста Рика, което вече ще пиша от удобния диван у дома, с чаша мляко с какао в ръка :)))
В момента сме доста напрегнати, защото остават по-малко от две седмици до прибирането ни. Ако случайно самолетът не падне, ще успея да доразкажа пътуването, имам да пиша за още 7 държави :) И ако не измръзнем по европейските пътища, разбира се. Използвам възможността да призова ако някой се прибира с кола от Западна Европа и му се вземат на стоп двама ни живи, ни умрели от студ, добре препечени с цигански тен пътешественици, да пише, защото както сме свикнали последните месеци на изпепеляваща тропическа жега и както ще ни изтърси самолета в зимна Европа, разболяването ще ни е най-малкия кахър. Нямаме почти никакви сносни дрехи, за обувки да не говорим :)) Също ако има хора по маршрута от Бон към България, които да четат писанията ми и случайно да искат да ни подслонят за една нощ, ще е от голяма помощ, но гарантирано ще дойдем и ще си тръгнем болни :) Поне ще се наслушате на истории от пътя, сега в Мексико си прекарваме много интересно! Бяхме на гости на българи, сега сме при майка мексиканка, чийто син съвсем наскоро е стопирал в България и е минал на 3 км от Хасково. Колко е малък вече света!!!
Приятно четене за Панама :)



Досега не бяхме виждали друга държава, толкова приличаща на САЩ и в същото време все още съхранила до известна степен култура на древни индиански племена. Говоря за куните - островен народ в най-южната част на Панама, с които ние най-напред се сблъскахме, още преди да стигнем до огромните небостъргачи и стотиците молове и шопинг центрове.
Островите Сан Блас или Куна Яла (второто е името, дадено им от обитателите им - куните) са архипелаг от много на брой острови и миниатюрни островчета с по една-две палми и нищо друго. Някои от островите са големи и населени, имат множество къщи, магазини, хотели, докато други са напълно нецивилизовани и необитаеми. Никой от нас не предполагаше, че ще имаме възможността да посетим островите, докато търсехме просто лодка да ни откара до Карти - първото малко пристанище, свързано с път към Панамериканата.
В Пуерто Обалдия навалицата бе голяма. Селото бе пълно с кубинци, всички от които искаха да влязат нелегално в САЩ. Бягаха от Куба и адския си живот там в търсене на по-щастлива съдба в некомунистическа държава. Това, което бяха предприели, бе къде по-опасно и трудно от нашето измъчено пътешествие. Схемата била следната - летят от Куба до Еквадор, защото за там не им искат виза при кацане. После по суша и с лодки се замъкват до Пуерто Обалдия и тук ако ги хванат, се опитват да си оправят документите, за да влязат уж легално в Панама и да продължат все нагоре до Мексико, където щурмуват границата нелегално. Ако успеят да влязат в САЩ, нямат право да ги депортират, защото тяхната страна се води негодна за живеене според САЩ. Така остават там и започват нов живот. Като пристигнахме в Обалдия, дочухме че в някои дни военните прибирали по 200-300 нелегални кубинци, опитващи се да минат нагоре. В Обалдия имаше военна база и малко градче, където преобладаващото население в момента бяха кубинците. Всички бяха заклещени там и оправяха документи, за да ги пуснат в Панама. Говорихме с една рускиня с кубински паспорт, която ни проговори на руски като чу да си говорим на български. Едно девойче с лъскав телефон и лачени обувки разправяше как вървяли през джунглата не знам си колко дни, за да стигнат до тук и ни беше трудно да си представим тези нормални хора, а не хайкъри и авантюристи като нас, колко трябва да са мотивирани и отчаяни, за да вършат такива подвизи в борба за нов живот. Запознахме се и с един перуанец, бил женен за американка, живял в САЩ много години, имал две деца там, но един ден дошли властите да го депортират, защото жена му забравила да подпише някакъв документ. Оттогава насам опитал веднъж да мине границата, платил 8000 долара за да го вкарат нелегално, вървял 6 дни през пустинята в Мексико и накрая охраняващите границата го хванали и депортирали обратно в Перу. Сега му предстоеше втори опит, беше заклещен в Обалдия както и кубинците. Искаше да се върне в САЩ при семейството си. Жена му му пращала пари, за да плати отново на човек да го вкара нелегално. Беше много добър човек и се опитваше да помогне на всички.

Отначало като пристигнахме при военните, се почнаха проверките на багажа. Панамците са известни с брутални проверки за наркотици и веднага ни отвориха раниците да тършуват. След това ни пратиха при миграционните, които се намираха в една малка стаичка в селото. Беше едва 14:00 и човекът на служба бързаше да затвори. Трябваше да ходя до близките копирни услуги за две копия на паспортите, след като не одобри тези, които имахме и които не бяха на цял лист А4. Докато копирам мина сума време, защото имаше опашка и служителят толкова се изнервил, че искал да накара другарчето да ходи да ме търси. Върнах се и за късмет ни подпечата паспортите без да ни иска нито билети за излизане, нито да покажем 500 долара кеш или кредитна карта - това са правилата за влизане в Панама. За щастие обаче чичето бързаше да заседне под една сянка и да си говори с една жена, така че само ни удари печатите и заключи вратата на стаичката пред отчаяните молби на две току що появили се момичета да минат и те през миграционните.
Веднага след като взехме печатите, тръгнахме да разпитваме за лодка за Карти. Тази лодка беше третата и последна, за да се доберем до път като беше и най-дълго продължаващата, според някои 8 часа, според други 4. От Пуерто Обалдия има и малко самолетче, което лети до Панама сити и струва по-малко от лодката, само че трябва да се резервира дни по-рано. Другарчето попита за кога има свободни места и му казаха, че чак след 5 дни са първите. Самолетчето е 106 долара, а лодката 110. Самолетчето продължава час и каца право в Панама Сити, а лодката е 4 часово брутално лашкане с гарантирано увреждане на бъбреците и електрониката в багажа, и те стоварва в Карти, където ако не искаш да вървиш пеш, трябва да платиш на джипка 25 долара да те извози до града. Реално самолетът излиза много по-евтин и приятен.

Седнахме на площада под покривчето на една беседка да чакаме денят да мине, защото местните кебици ни казаха, че чак сутринта щяло да има лодка за Карти. Обиколих магазинчетата из селото и не намерих абсолютно нищо, ставащо за ядене и на прилична цена. Имаше само една хлебарница, която отваряше в определено време от деня и откъдето си купихме хляб, с който се изхранвахме през цялото време, прекарано в това не особено приятно село. На игрището до парка течеше мач, а музиката дънеше на макс от гигантските тонколони на близкото заведение. По земята се търкаляха стотици празни кенчета бира, а селските лентяй бяха седнали пред голям плазмен телевизор да гледат друг мач, не този, който се играеше на игрището наблизо. Къщите из селото бяха по-скоро скромни и бедни, но всичките имаха големи телевизори и тонколони. Все едно си бяхме в Колумбия... Поне не беше чак толкова мръсно и мизерно, а околните зелени планини и цветята навсякъде, правеха мястото да изглежда даже прекрасно. Разходих се добре из селото, видях летището, по което се разхождаха крави и открих една пътека през гората право нагоре към планините, която обещаваше да ни отведе до добро за спане място. Имаше и река край селото, където кубинците ходеха да се къпят. Те всичките бяха отседнали в селски къщи на дюшеци по земята, защото нямаше място за всички, изглеждаше сякаш сме в бежански лагер. Всички бяха добре облечени, пиеха бири и имаха скъпи телефони. Другарчето прецени, че това са хора от по-високата класа в Куба, които не желаят да живеят в режима и се опитват да се махнат. Защо обаче всички са се насочили точно към САЩ, остава загадка за мен. Могат да отидат в Чили, Бразилия и къде ли още не, там също биха имали нормален живот, но явно "американската мечта" беше завладяла всички. Или може би има много други, мигриращи към Чили или Бразилия, просто ние виждаме тези, които са се насочили към САЩ.

Докато седяхме в парка и чакахме да мине остатъка от деня, се появи Маркос - моторист от Парагвай, пътуващ през Южна Америка и сега Централна Америка с мотора си. Намерихме общ език с него и ни беше много приятно да си говорим. Той беше от Суидад дел Есте, където ние прекарахме една нощ на път за границата с Аржентина. Също като нас и той спеше на палатка, само че палатката му бе останала на мотора, който бе пратил с карго кораб от Колумбия до Панама, а той самият бе принуден да мине през цялата одисея с лодките, през която и ние. Също като нас се чувстваше заклещен и безсилен да се движи без мотора си и копнееше да стигне до пътя. Носеше си хамак и се канеше да спи някъде в селото като помоли местните за малко място за хамака си. Говорихме надълго и нашироко за пътуванията си, а като стана късно с другарчето поехме нагоре по стръмната пътека през планината в търсене на далечно място за спане. В селото имаше фиеста, музиката кънтеше, пияните бяха безчет, а ние такива работи не обичаме, така че сериозно се напънахме да се отдалечим колкото можем. Скрихме се в джунглата и прекарахме спокойна, макар и много дъждовна нощ. Пристигнахме в Централна Америка тъкмо навреме за дъждовния сезон. Досега все успявах да уцеля правилното време за посещение на държавите, но все някога работата щеше да се издъни и да се натресем на лошото време. И не само бе дъждовния сезон, но и за държавите нагоре от Коста Рика - сезонът на ураганите :) Честито на печелившите.
Нощта мина спокойно, но на сутринта не спираше да вали, а с Маркос се бяхме разбрали да сме в центъра на селото рано, за да търсим лодката заедно. Веднага щом спря да вали събрахме всичко мокро и тръгнахме надолу по пътеката, която в този момент бе буквално като пързалка. Червената кал бе толкова хлъзгава, а наклонът така голям, че едва пристъпвахме надолу в стремеж да не се хлъзнем и паднем. Веднага щом отидохме на площада, видяхме Маркос да говори с един потенциален лодкар. Още нищо не беше сигурно и човекът каза да чакаме, а цената отсече, че е 110 долара на човек.

Седнахме на една пейка под покрив, дъждът отново започна този път си беше истински порой. Дойдоха други двама да ни уговарят за лодка като и тяхната цена бе 110. Казаха обаче, че днес няма да се пътува, защото няма достатъчно хора. Трябвало да се съберат минимум 10 човека, а ние бяхме трима. Разбрахме се да минат по-късно следобед да видят дали сме събрали още пътници. Заседнахме под покрива в парка и цял ден седяхме там, криейки се от дъжда. По едно време се появи чилиец с колело. И той отиваше в Карти и търсеше лодка. Седна при нас да си говорим и така станахме 4 отчаяни за придвижване. По някое време видяхме двойка бекпекъри да се мотаят край парка и другарчето отиде да ги пита дали и те търсят лодка. Без да говори много с тях, другарчето безспорно позна от кои държави са - момичето бе французойка, а момчето от Аржентина. Толкова типични дръпнати криви и безлични хора, че просто нямаше как да им объркаме националностите. От всички народи на света аз си имам най-неприятни на всеки континент - в Европа французите, в Южна Америка аржентинците, в Азия израелците, в Северна Америка американците, а в Африка етиопците :) Това е моят списък с "черни овце". Австралийците и пингвините на Антарктика са вън от списъка, те са ми любимци :))
Та тази двойка първо надменно отблъснали желанието на другарчето да ги ориентира, защото те щели да си намерят нещо по-евтино, нямали нужда от помощ. След час се появиха на беседката и закебичиха с нас. Станахме 6, останаха 4. По-късно следобед се появи русо девойче и странен тип, които изглежда пътуваха заедно само временно. Момичето бе германка на тежки наркотици, а мъжът бе испанец и беше пълно куку. Седна при нас и твърдеше, че раницата му тежала над 30 килограма. Попитах го дали може да я вдигна и я метнах на гръб с една ръка като прихнах да се смея, както и всички наоколо. Моята раница в момента без обичайните 4 литра вода тежеше точно 20 кг и не ми беше особено лесно да я сложа на гръб с една ръка, а неговата бе като перце. Той явно се засегна и продължаваше да твърди, че раницата била над 30 кг. Момичето пък беше толкова надрусано, че лежеше в несвяст на една пейка под вече напеклото следобедно жарко слънце и не можеше дума да обели. Испанецът също потвърди, че тя е на наркотици. Много европейци и американци идват в тази част на света на нарко туризъм, защото кокаинът и другите стоки са много по-евтини от където и да било другаде по света. За никого не е тайна пътят на наркотиците: от Колумбия през Дариен гап до Панама и нагоре до Мексико и право към САЩ, след което Европа. Път в Дариен гап не се прави не защото не може, а защото ако се направи, дрогата трудно ще пътува нагоре към САЩ, а там интересите са такива, че дрогата трябва да стига лесно :) Шибаните американци, които заляха света с помията си, имат най-голям интерес да не се направи шосе и граница в Дариен гап. Тук няма да се впускам в пледоарии колко много мразя американците, че тази тема ми е много болна особено след войните в арабския свят (който свят аз напълно подкрепям!).

Станахме 8 и късно следобед се появиха лодкарите да ни информират, че ще се пътува на другата сутрин. Собственикът на лодката, с която щяхме да пътуваме, се казваше Игнасио, но всички му викаха Начо. Бе дребно човече от народа на куните. Дойде със сина си и ние всички се организирахме да ги натиснем да свалят цената на 100 долара, защото и без това всички протестираха за безумно високата цена за 4 часа пътуване с лодка. Начо твърдеше, че бензинът го купували страшно скъпо тук, но колкото и скъпо да го купуват, бе повече от ясно, че са монополисти и правят голяма печалба. Начо предложи бонус за всички - да ни настани безплатно в кабаните си в село Армила, което се намираше на 15 минути с лодка. Предложи и да ни храни, но срещу някакво заплащане. Спането обаче било напълно безплатно. Ако обаче отидем до това село сега, трябваше да се връщаме отново в Обалдия на сутринта за проверка на багажа от миграционните, които проверяваха не само като пристигаш, но и като си отиваш. Идеята на Начо бе, че ако ни вземе с него в Армила, ни печели за клиенти и ни прави недостъпни за другия лодкар, който оперира същия маршрут. За нас така или иначе разлика нямаше, защото никой нямаше да свали под 100 долара, така че беше все тая дали ще пътуваме с Начо или с някакъв друг алчен чичко куна. Преди да се качим на лодката на Начо и да тръгнем за Армила, другачето пита военните дали познават Начо и дали е легален, което предизвика всеобщ смут и военният се разговори, че не може нищо да ни гарантира и трябва да сме внимателни все пак. Натоварихме се всички с раниците и колелото на чилиеца, лодката бе малка моторница за макс 16 човека. Докато стигнем селото, шофьорът ни караше добре, но накрая трябваше да вкара лодката в един залив и за целта трябваше да минем участък, близък до разбиващите се в брега вълни. Там една вълна така жестоко изпръска мен и Маркос, които бяхме от откритата към морето страна, че от глава до пети бяхме мокри. За късмет реагирах бързо и вдигнах високо в ръка апарата преди и той да бъде изпръскан.
Село Армила сякаш бе кътче от рая, в него живееха само куни в традиционните си къщи и облечени с традиционните си дрехи. Сякаш попаднахме в съвсем друг свят... нямаше нищо общо с Обалдия, кубинците и негрите там. Тук цялото население бе куни и къщите бяха страшно готини и интересни. Толкова се изкефих от възможността да посетим такова място, че почти спрях да се ядосвам за парите. Другарчето също бе заинтригувано и доволно. Навсякъде по селските улички, които по-скоро бяха пътеки, имаше жени в характерните си дрехи и деца, намазани от глава до пети с нещо като кал, която предположихме помага да не ги хапят насекомите и особено маларийните и денге носещите комари.

Начо първоначално ни настани на столчета край къщата си, докато жена му приготви бунглата за нас. Говорехме си много време като той ни разказа историята на куните, някои от обичаите и културата им. Куните имали свои представители дори във върховната власт на Панама, защото когато дошли испанците, куните разбрали, че те притежават няколко оръжия, които ако самите куни овладеят, ще могат да надделеят. Образованието и владеенето на езици било най-важното оръжие. Затова много от тях имали добро образование, например синът на Начо учил за инженер в Чили, Начо пък е пътувал в много държави в Европа и освен английски говори и малко немски и руски, другите му деца също били пръснати по земното кълбо с цел добро образование. Начо разчупи един кокосов орех и ни даде да хапнем, почерпи ни и хляб, правен от семейството му. Кокосовите орехи са основното нещо, което куните "произвеждат" и изнасят, тоест важна част от препитанието им, както и риболова. Бунгалата, в които Начо ни настани, бяха много хубави и на нас с другарчето ни се падна най-хубавото - отделно от всички други. Не надникнахме в другите, но видимо бяха по-големи и вероятно за повече хора. Нашето имаше и хамак на верандата. Оставих другарчето да си почива сред тишината и спокойствието на това райско кътче и излязох да опозная селото. Къщите бяха на колци и от естествени материали, хората по улиците често поздравяха, а някои от децата искаха да ги снимам. За жалост не можах да снимам жените в традиционните им дрехи и не посмях да ги моля за снимка, защото предположих, че ще искат пари. Куните като цяло са станали доста комерсиално племе и виждат туриста единствено като подвижен банкомат. Все пак никой не ме тормозеше за нищо в това село, а другите чужденци също се разходиха и останаха доволни. Вечерта Начо ни извика на приказки, всички отидохме освен другарчето, което естествено остана да пази багажа. Не сме толкова вярващи в райските места и райските хора, че да си оставим компютъра и хард диска, както и другите багажи на волята на всеки желаещ. Така че един от нас трябваше да остане. Целта на вечерното събиране бе Начо да навие всички да резервират чрез него джипове, които да ги извозят от забутания в нищото порт на Карти до Панама сити. Когто чу, че ние с другарчето сме пеш, Начо веднага взе да обяснява как било 80 километра и пътя бил черен, че и бил само по нагорнище. Като видя, че мен това никак не ме тревожи, започна да навива другите да му кажат, че ще вземат джип, за да телефонира на шофьорите си и съответно да си вземе комисионната от уреждането на клиенти. Всички обаче уклончиво отговаряха, че като идат на място, ще си вземат джип, а той ги убеждаваше, че това не може да стане, защото трябва предварително да се резервират. Естествено всичко това бе лъжа и бе част от една по-голяма кунска порнография, целяща да завлече чужденците с още пари. Ако Начо се съгласи да се облажи само с по 100 долара на калпак, вместо със 110, то той изобщо нямаше намерение да ни остави да си идем без да платим не само тия десет отгоре, ами един Бог знае още колко.
Тъй като никой не резервира предварително джип, Начо се отказа и разговорът отиде в съвсем друга насока. Като стана въпрос за наркотиците и аз се обявих ЗА смъртното наказание за употреба и притежание на каквито и да са наркотици, някои от присъстващите едва ли не щяха да ме линчуват, а на мен ми стана ясно защо навсякъде се опитват да ни продават дрога - ами защото има туристи, които купуват, при това са много! Към 22:00 след като германката Мириам първа се бе оттеглила, аз също реших да ходя да се къпя и да си лягам. Тя тази вечер явно бе взела свръх доза, защото бе окупирала тоалетната като отвътре се чуваше смъркане и кашляне, както и други звуци, неподхождащи на нормален човек. Трябваше да я чакам, за да се изкъпя. Понеже на другия ден предстоеше нова проверка на раниците за дрога, тя трябваше да изконсумира всичко, което си бе купила, така че съвсем се беше отсвирила. На масата докато говорехме, очите й бяха кръв червени и говореше напълно неадекватно и бързо. Най-вероятно кокаин.

Сутринта всички се събрахме до къщата на Начо, натоварихме се на лодката и тръгнахме обратно към Обалдия. Там свалихме раниците и военните ни накараха да ги наредим на земята, на около метър разстояние една от друга. Изобщо не включих защо е това, но военният беше страшно надъхан и агресивен, а ние гледахме нашите раници да са колкото се може по-далеч от тази на германката. Когато всички раници бяха на линия, военният отвори врата на една клетка, от която излезе куче от смесена порода, явно тренирано да души за наркотици. Кучето тръгна по всички раници, не обърна почти никакво внимание на нашите, но страшно се концентрира върху водоустойчивите дисаги на Маркос като успя да измъкне една пластмасова кутия отвътре и започна да си играе с нея като я влачеше по земята. Очевидно играта му се стори адски забавна, а Маркос не спираше да се чуди. Всички други се посмяхме, а военният се ядоса. Накара Маркос да си занесе багажа при него за обстойна проверка, а кучето бе прибрано в къщичката си. Цялото нещо бе голяма смехория, само не ми е ясно колко се е старала германката да заличи следите, за да не ги надуши кучето. Интересното е, че след проверката с кучето, дойде друг военен, който ни провери отново раниците една по една като неговите сетива явно бяха по-добри от кучешките. На нашите раници не изкара и половината багаж и се държеше много приятелски, докато чантите на германката една по една бяха разпарчосани до основи. Явно се знае кой какво взема, но нищо не може да се направи ако не те хванат на място. Наскоро хванали бекпекър с пълна раница с кокаин, интересно какво ли си е мислел, може би че ще мине незабелязан :) Двойка аржентинци също се присъединиха към нашата лодка, те също пътуваха за Обалдия и изглеждаха направо страшно - целите в пиърсинги и татуировки, както и расти. В техния багаж също не бе открито нищо, за наша изненада.

След проверката на багажа военните дойдоха да претъсят цялата лодка. После се започнаха формалностите с документите по вписване на пътниците, тоест нас. Това продължи часове като паспортите ни се разнасяха напред - назад и накрая явно някой плати на някого, за да ни пуснат. Тръгнахме чак на обед, а планът бе за рано сутринта. Лодката щеше да пътува 4 часа до Карти като щяха да спират да зареждат гориво по пътя. Багажът бе натоварен отпред, както и колелото на чилиеца. Всичко бе покрито с дебел найлон, а нашите чанти допълнително бяхме сложили в големи черни чували. Не спираше да вали и небето обещаваше буря. Возенето бе кошмарно, маймуната (визирам шофьора) караше като маймуна, поради което ние отново се сдобихме с болки в бъбреците. Лашкането бе страшно, очевидно си плащахме, за да страдаме или за да ни обърнат. Пътувах в голям стрес за багажа като правех какви ли не технически и стратегически планове как ще си спасявам раницата и съответно електрониката ако лодката се обърне. Вълните хич не бяха малки и дори за миг не успях да се насладя на красивата панорама към джунглите на Дариен гап вляво. Няколко пъти видяхме делфини, но маймуната само профуча покрай тях. Начо го нямаше на борда, само маймуната и сина му бяха с нас, както и още един трети помощник. Към средата на пътуването, тъкмо след като избягахме от някаква заканваща се да връхлети буря, спряхме на един остров за зареждане на гориво и за ядене. Аз се разходих по уличките на острова, който бе населен само с куни и къщи на колци. На някои места беше доста мръсно и напомни плажа на Армила. Там селото бе чисто, но плажът бе заринат с боклуци. Тук дори и между къщите имаше мизерия и мръсотия на места.

Останалата част от возенето бе по-приятна, защото минахме в по-прикрити води. Имаше много острови откъм открито море и те ни прикриваха от вълните, което направи пътуването почти удоволствие. Като стана късен следобед и наближихме Карти, синът на Начо пусна мухата, че сега не бивало да ходим в Карти, защото било много късно и там нямало нищо освен пристанище. Сега трябвало да отидем на някой от малките островчета наблизо и да къмпингуваме там, а на другия ден той щял да се върне с лодката да ни вземе и закара в Карти. Трябвало само да платим на общността куни, живеещи на острова, по 5 долара на човек за къмпинг и можело да си купим храна и вода от тях. Всички начело с татуираните аржентинци приветстваха идеята като дори другарчето се замисли за момент, докато аз отсякох, че ние двамата отиваме право на порта. Платили сме да ни откарат до порт Карти, а не до някакви измислени острови! Другарчето за късмет бързо се приземи и се съгласи с мен, че искаме само да ни откарат до брега, а аржентинката с расти и татуировки възмутена изтъкна, че никога не можело да се стигне до общо решение, защото винаги имало такива като нас, дето не са съгласни с останалите. Идеята за спане на китно островче с пет палми и други гринговци на палатки очевидно бе атрактивна за повечето хора на борда, но не и за мен. Схемата веднага ми стана ясна - да се съдерат още парици за спане, вода и храна като няма никаква гаранция, че синът на Начо ще се върне да ни вземе и после ще се плаща по 10 долара на лодкар да ни кара до Карти. Нещо май ни мислят за вчерашни! То навсякъде тук битува мнението, че белите са тъпи, могат да ги лъжат как си щат и затова значи се образовали куните - не да са интелигентни и начетени, а за да лъжат белите! Синът нямаше какво да направи след като аз заявих, че сме платили до порта и там искаме да отидем, така че поехме натам. Като видях порт Карти, където бяха паркирани няколко джипки и пикапи, че и един камион, в мен се събуди небивала радост - край на лодките, край на мъките, има път и ние можем да вървим по него!!!!!!

Като слязохме на брега бяхме толкова щастливи, изнесохме си раниците от лодката, моментално казахме чао на всички, които продължаваха да се чудят как ще вървим 80 км до града, и тръгнахме да излизаме от порта. В това време обаче синът на Начо бе отишъл до входа на порта, който бе заграден с голяма порта и мрежа, бе платил на портиера да стои на вратата и да я държи затворена и ни пресрещна да ни каже, че портът е затворен, защото е след 17:00 и никой повече няма право да излиза от него. Лелеее как се вкиснах, как се развилнях! Другарчето му заяви, че щом е така, сега той трябва да ни осигури спане и храна, понеже не ни пуска да излезем от порта, а ние искаме незабавно да си ходим. Докато се карахме, дойде германката, която искаше да излезе от порта, за да си купи вода и нещо за ядене. Лъжливият представител на куните й заяви, че няма абсолютно нищо извън порта и единствената храна и вода е на островите на куните. Веднага след входа имаше отворено ресторантче, но изродът излъга момичето и понеже тя е глупавичка, си остана жадна и гладна. Ние обаче не сме от тези и колкото и нещастникът да се опитваше да ни придума, че портът е затворен като сочеше стоящия пред вратата портиер, който уж не пускал никого да излезе, само разбуди гняв и отвращение у нас. Взехме си багажа и погнусени тръгнахме към вратата. Портиерът естествено нямаше правомощия да спре хората да излизат от порта и да се прибират по домовете си независимо кога са им пристигнали лодките, така че само ни отвори вратата и дори не я затвори след нас. Номерът на Начо и компания не мина! Куните паднаха на дъното на моята класация по морални ценности. Бяхме бесни от опитите да ни лъжат и ни се искаше да бяхме взели самолетчето, за да си спестим целия този отврат. Стана ни жал за другите, които сега щяха да бъдат отведени на самотен остров и принудени да плащат маса пари за живота си там и връщането си до Карти. Всеки се оправя както може обаче и ние се бяхме измъкнали от противните куни. Сега оставаше да си намерим място да спим. Имаше полицейски участък нагоре по пътя, където отначало казаха, че не можело да вървим по пътя нощем, защото било опасно, но после размислиха и ни пуснаха. Посъветваха ни да къмпираме под покрива на строяща се къща нагоре по пътя, за да се опазим от дъжда. Така и направихме, къщата бе идеална за спане и макар да нямаше стени, покривът вършеше чудесна работа.

На сутринта поехме пеш по пътя, който бе нацяло асфалтиран от 6 години насам (Начо каза, че бил черен път) и по който също така имаше и нормален трафик от камиони и фирмени коли, освен джипове-таксита. Най-хубавото бе, че изобилстваше от животни! Вървяхме пеш през джунглите на Дариен и беше пълно с тукани и папагали, цялата гора пееше. От местните разбрахме, че има и ягуари, но те за съжаление са почти невъзможни за виждане, защото се покриват като усетят човек. Вървяхме доста и обсъждахме съдбата на останалите от лодката и гадорията на куните, докато по едно време заваля много проливно и трябваше да се скрием в гората и покрием с мушами и дъждобрани. Като излязохме отново на пътя и не спираше да вали, мина един от пикапите-таксита и човекът ни предложи да ни вземе до главния път. Отиваше до Панама сити, но си мислеше, че ако ни помогне до Панамериканата, после ще вземем автобус. Пътувахме в дъжда и по едно време стигнахме пункт за вход (или в нашия случай изход) от националния парк Куна Яла, демек островите на куните. Цялото това нещо се води национален парк и трябва да се плаща входна такса за посещение. В случая лошо чиче дойде до колата да ни иска да платим таксата от 6 долара, защото сме минали през парка, въпреки че излизаме, при което моите и без това обтегнати нервички вече не издържаха и му заявих, че няма да платим и стотинка, не искаме да виждаме никакви острови и искаме час по-скоро да се махаме от района. Другарчето също избухна, тотално отвратено от всички кунски схеми за цокане на парички. Нещастникът се повъртя, помрънка и нямаше какво да направи, освен да ни пусне, обаче не ни пусна да продължим в пикапа, а накара човека да ни свали, защото иначе отказваше да пусне него. Слязохме отвратени още повече от тези хора и тръгнахме пеш в дъжда. На 30 метра след лошите имаше други лоши - полицейско-военен пост за проверка на багажи и хора. За три дни престой на територията на Панама вече два пъти ни бяха тършували раниците, ако не броим кучешката проверка, така че това щеше да е трети път. Като ни видяха колко сме мокри и ядосани и като ни питаха къде отиваме и защо пеш, военните се потресоха от категоричните ни и дори нагли твърдения, че ще вървим пеш до Панама сити и ни оставиха на мира като дори не ни провериха багажа. Но преди това не ги досрамя да ни държат на дъжда да чакаме тъпия проверяващ да се накани да ни обърне внимание, което само ни вкисна още повече. Очевидно си е личало в какво настроение се намираме.

Вече вбесени до краен предел продължихме да вървим и един пикап спря като шофьорът адски злобно ни подвикна като на говеда да се качваме отзад. Вътре естествено бе абсолютно празен и още по-естествено ни взе, за да ни махне от пътя, защото другите туристи виждат, че може да се върви пеш и току някой разгласил слуха и бизнеса на дерящите по 25 пикапи и джипки вземе, че умре. Повозихме се на пикапа в дъжда и ни остави на главния път като естествено отиваше в Панама сити, но и през ум не би му минало да ни кара до там. За щастие веднъж стигнали Панамериканата, можехме да разчитаме на нормални коли с нормални хора и веднага ни взе едно чиче до близък разклон. След него спря един пикап за Панама сити и човекът бе много приятен и разговорлив. Навлязохме в огромния град, намиращ се на границата между Южна и Северна Америка. Панама сити ни посрещна с редици от небостъргачи, кой от кой по-лъскави и високи. Градът явно се опитва да бъде копие на големите щатски мегаполиси. Някои от небостъргачите са бизнес сгради, а други, които тук наричат "едифисио", са за живеене, само че сякаш са празни и вечер са тъмни. Дали са строени за пране на пари или пък апартаментите са много скъпи и хората не могат да си купят, не зная, но пък заедно със стотиците шопинг молове, дават ясна представа за манталитета на хората, за адмирациите им към САЩ и американския модел на живот. Веригите фаст фууд са навсякъде, а моловете са толкова много и някои от тях толкова големи, че спокойно можеш да се загубиш вътре и да не се намериш час-два. Хората изглеждат забързани и ангажирани в правенето на пари, а по крайбрежната улица тип парк има и характерните за всяка латиноамериканска държава кебици, които очевидно си падат по живот в стил "хакуна матата." Нашият шофьор ни остави на входа за стария град Панама Ла Виеха, който всъщност е по-старият от двата стари града. Каско Виехо е колониално стария град, а Панама Ла Виеха е съвкупност от красиви и интересни руини от времето, когато градът е основан за първи път. Посещението на руините обаче се оказа платено и струващо 4 долара, така че си тръгнахме разочаровани към центъра на града и Каско Виехо. Вървяхме пеш няколко часа, докато стигнем центъра, градът се оказа доста голям. Минахме покрай молове, всякакви странни по форма архитектурни измислици във вид на небостъргачи и няколко супермаркета, в един от които влязохме да купим храна. Излязохме с няколко пакета авена (овесени ядки), понеже всичко друго бе безумно скъпо. Няма храна, която с другарчето да мразим толкова силно. Във всички държави досега, където нищо друго не ни е по джоба, си купувахме авена и до такава степен я мразим, че ако някой ми покаже пакет авена, когато се прибера вкъщи, сигурно ще предизвика рефлекс на повръщане у мен. Нашата единствена рецепта за консумация вследствие невъзможността да си купим сирене или кисело мляко, е авена със сол и вода. Това сме го яли най-много в цялото пътуване, мисля че няма друго, което да ни е писнало до такава степен.

Като стигнахме центъра бе вече късен следобед. Взех карта на града от един лъскав хотел, понеже никъде не видяхме инфо център или нещо подобно. Тук явно концепцията на информационните центрове с безплатни карти и брошури бе непозната, за разлика от цяла Южна Америка. Тръгнахме да се разходим по крайбрежната улица, която е направена като парк и се нарича Синта Костанера. От нея се откриват чудни гледки към цялата купчина небостъргачи, към Тихия океан и към Каско Виехо, което се намира в края на Синта костанера. Когато стигнахме до края й, се натъкнахме на голям комплекс от ресторанти тип пазар с лоша миризма, който се наричаше "пазарът мариско" и където явно вървяха рибните и всякакви морски храни. Край този пазар видяхме двама полицаи и решихме да ги питаме за евентуално къмпиране. Те ни препратиха към двама униформени охранители наблизо, които ни казаха, че можело да къмпираме в някакъв парк, който се намираше в посоката, от която идвахме. Преди време имало и други туристи, които къмпирали там. Зачудихме се как тъй ни насочиха да къмпираме в центъра на града, защото и ние самите не си вярвахме като ги питахме и мислехме, че ще ни кажат да си ходим на хотел и че не може да се къмпира в града. Явно обаче безумните закони на болната Европа и още по-болната САЩ не бяха още навлезли в тези държави, в цяла Южна Америка реално можеше да се къмпира по бензиностанции, полиции и къде ли не. Явно все още нямаха подобни забрани, никой не се е сетил да отнеме правото на всеки човек да спи където пожелае на обществена територия.

Отидохме до парка, който ни беше казал униформения и потърсихме там двамата униформени охранители, които щяха да пазят през нощта. Във всички паркове и по цялата Костанера имаше денонощна охрана и изглеждаше много спокойно. Охранителите първо се обадиха по радиостанцията да се консултират и после ни дадоха разрешение да опънем палатката баш на пъпа на центъра, в голям парк между небостъргачите и на метри от Синта Костанера. Хората още си разхождаха кучетата и спортуваха, докато ние се настанявахме на поляната и се чудехме как може да ни оставят да спим на това място. Двамата охранители дойдоха да си говорим и разговорът продължи два часа, разпитваха какво ли не за пътуването, за държавите по света... Беше им страшно интересно и чак като стана късно се оттеглиха да пазят, а ние легнахме да спим.
Сутринта станахме и събрахме рано, за да не ни гледат хората, излезли на разходка в парка и да не оставяме лошо впечатление. След като предната вечер охранителите ни бяха казали за някакви германци, които къмпирали в парка 8 дни, бяхме тотално потресени и си дадохме сметка, че тия забрани и правила идват точно заради такива идиоти и изцепките им! Едно е да помолиш за място за нощта, защото си закъсал и не можеш да си позволиш хотел или да се махнеш от града, съвсем друго е да си направиш циганския лагер в центъра и да седиш 8 дни хората да ти гледат простотиите. Ако бяха казали, че тая дивотия са я правили аржентинци-артезани, които правят мизерии в цяла Латинска Америка, нямаше хич да се учудя, но германци...

Оставих другарчето на една беседка с ток на Синта Костанера и поех към Каско Виехо с голям интерес да го разгледам. За да се стигне до стария град, трябва да се мине през част от най-изглеждащата като гето и опасна зона на града. Очукани улици и бедняци, хиляди китайски магазинчета и кебици по парковете... след което стигаш до чисти калдаръмени улички със спретнати и перфектно измазани къщи, а от някой ъгъл наднича изумително красива църква. Каско Виехо ме очарова, разходих се максимално добре като посетих всички възможни църкви и руини. Старият град е от 1673 година и има впечатляващи запазени постройки. Като приключих с разходката, отново минах през китайско-гетовския квартал и засякох германката Мириам (надрусаната девойка от прехода с лодката на Начо до Карти). Беше толкова друсана, очите й кръв червени. Много ми се зарадва и разказа, че след като ние сме си тръгнали от порта, синът на Начо се опитвал да ги накара да се качат в лодката и да ги води до остров за нощувка, но им поискал още пари за превоза, при което всички разбрали, че се намират в схема и отказали. Настанили се заедно на палатки на порта и изкарали нощта там.  
Върнах се при другарчето и седнах на компютъра да си записвам снимките на дискове, че паметта ми беше много пълна. По едно време покрай нас мина и чилиецът с колело, пак от лодката на Начо. Той се оплака, че при транспорта с лодката една от рамките на колелото му се счупила и сега беше отчаян в търсене на място, където да му я оправят. Аз даже се чудя как при това зверско блъскане и лашкане по вълните, не се счупи нашия компютър и още повече външния харддиск, но явно имахме късмет. Стана ми много криво за колелото и още повече се ядосах - не стига, че плащаш 100 долара на въшливите куни, ами ти повреждат и бъбреците, и вещите!

Като свърших с всичките дискове със снимки, вече беше много късен следобед и нямахме други алтернативи, освен да пробваме спане на автогарата, след като вече си изгърмяхме парка. Хванахме метрото от центъра до огромната автогара, намираща се до летището и до най-големия мол в града - Албрук мол. Хващането на метрото не бе лесно, защото трябваше да се купи карта за няколко возения, която бе 2 долара, а ние искахме само еднократно возене, което бе няколко стотинки. Трябваше да платим на един човек, а той да си прекара картата през машината, за да можем да минем. На излизане трябваше пак с карта, та не можехме да излезем, докато не дойде охраната да ни пусне. Странна система, не можеш да си купиш билет за едно пътуване. На автогарата питахме дали работи цяла нощ и след положителен отговор, отидохме в мола да убием няколко часа, докато стане по-късно и можем да се настаним в чакалните да дремем. Молът бе гигантски като за по-добра ориентация, имаше по една голяма статуя на животно на всеки от входовете му. Ние влязохме откъм носорога, така човек ако запомни животното, може ако се загуби да се върне до същото място с питане. Кофти бе, че тоалетните в мола се плащаха, това направо ме потресе, но явно бе заради близостта с автогарата. Влязохме в един магазин "всичко за долар" и си купихме евтини бисквити и турски солети :) Най-много ме впечатли наличието на голяма въртележка в мола, както и безкрайността му, не успях да обиколя дори първия етаж.

Към 21:00 се преместихме на автогарата, седнахме в една от чакалните, включихме лаптопа в тока и аз започнах да се занимавам, докато другарчето спи. То се излегна на столовете до мен и след пет минути довтаса една зла леля от персонала, седяща в чакалнята и проверяваща дали всеки си плаща таксата при излизане към паркинга с автобуси (такса употреба на терминала - 10 цента). Побутна другарчето и му се скара, че спи на два стола. Имаше малко хора в чакалнята и много място, така че терорът й беше напълно неоснователен. Нямаше друг начин да се спи, освен седнал, така че другарчето продължи да се мъчи отчаяно да дремне. Това обаче далеч не бе края на ужаса, той тепърва започваше. Персоналът на тази автогара явно беше специализиран в системен тормоз над пътниците. Който и да се опитваше да полегне или седне на земята встрани от столовете, биваше моментално бутан и тормозен от злите лели и охраната. Едни туристи също бяха възмутени от отношението и се споглеждаха невярващо. Терорът обаче не се изразяваше само в това. По някое време решиха да местят хората. Първо ни накараха да се преместим в съседна чакалня, тамън се настанихме и почна местенето на столове и голямото чистене. Няколко пъти преместиха всички хора ту в предната част на чакалнята, ту в задната като нямаше човек, който да не се възмущава от постояния тормоз. Посред нощ дойдоха група кубинци, които разпознахме от Пуерто Обалдия - всичките нелегални имигранти за САЩ. Бяха стигнали до тук и сега ползваха автогарата за спане също като нас. Нагоре щяха да пътуват точно по нашия маршрут - пътя на нелегалните имигранти и на дрогата. Те бяха по-нагли и легнаха на земята като се завиха с чаршафи. Злата леля веднага дойде да ги разгони, а те запротестираха и не се махнаха. Моментално бе викната охраната, която съвсем безцеремонно почна да заплашва хората с палката. Те си събраха нещата и седнаха до нас, опитвайки се да дремнат поне малко. Към 2 през нощта другарчето седна на компютъра и аз се опитах да спя в седнало положение и върху раницата си, сложена отпред. Не успях дори да дремна, а към сутринта, когато явно заспах леко, охраната ме събуди с вик в ухото ми "добро утро". Толкова противни и зли хора не бяхме виждали скоро, а не, грешка - куните бяха също толкова зли, даже и повече. Тръгнахме си от автогарата погнусени от лошотията, платихме си таксата за употреба, за да се качим на автобуса за първото градче на десетина километра след града. Минахме по моста над панамския канал, който много исках да посетя, но местата, от които можеше да се види добре, се плащаха и посещението струваше по 5-6 долара ако не се лъжа. Така че канала го видяхме само от моста, откъм океана бе пълно с кораби и лодки, чакащи да им дойде реда за преминаване.

Панамският канал е един от най-мащабните архитектурни проекти в историята на света и има интересна хронология. През 1880-та година французите започнали строителството му. След 20 години се отказали вследствие на финансови проблеми и масова смърт на работниците от малария и подобни болести. Донесли много роби от Африка, но хората измирали и работата не вървяла. През 1903-та Панама подписала договор със САЩ за построяването на канала. САЩ купили правата за строеж и собствеността на френската компания за 40 милиона долара и започнали строителство. Каналът според договора станал американска територия на територията на Панама. Двама американски инженери по ред се отказали от строежа поради трудности и президентът Рузвелт решил да даде задачата на военните като назначил Джордж Готалс като шеф инженер. Той успял да завърши работата през 1914-та.
През 1977-ма Панама и САЩ договорили съвместно приятелско управление на канала като подписали и договор, задължаващ САЩ да върне пълното управление на канала на Панама до 31 декември 1999-та. Така и станало и сега Панама разполага с пълната си територия.
  
Слязохме от автобуса на едно пеахе на магистралата, където всички спират да платят. Там доста отвисяхме в чакане някой да спре. Взе ни човек, който отиваше до недалечно градче, а от там ни взеха двама туристи - холандец и виетнамка с кола под наем. Те отиваха в планинско градче на име Ел Вайе де Антон и макар да бе встрани от пътя, ние също отидохме с тях да го посетим. Те се канеха да се отбият за малко и после да се връщат на Панамерикана и да нощуват в следващия по-голям град Сантяго. Пътят нагоре към селото бе много живописен, беше зелено и красиво, на места се откриваха гледки. Спряхме в една ферма за пеперуди, която нашите хора посетиха, входът бе 5 долара, след което поехме по пътя надолу към панамерикана. Той се виеше като змия, беше завой след завой и зашеметяващи надолнища и нагорнища, което много изнерви виетнамката и тя не спираше да прави забележки на холандеца да кара по-бавно. Беше ми много странно как съжителстват двамата, на нея постоянно й бе студено и се завиваше с одеало заради климатика, а на него му беше страшна жега и едва издържаше въпреки пуснатия климатик. И двамата обаче споделиха, че като пътували в Южна Америка, се чувствали много неспокойни и постоянно имали усещане, че някой иска да ги ограби. Общо взето също както и ние. Говорихме си колко е спокойна Азия и въобще целия останал свят в сравнение с Южна Америка. Те бяха бекпекъри, но в Панама наели кола, защото им излизало евтино - по 30 долара на ден. Общо взето всички чужди туристи в Панама и Коста Рика пътуваха с коли под наем поради невисоката цена. Навсякъде имаше реклами, стимулиращи туристите да си наемат кола и явно имаше ефект.

По едно време холандецът се умори да шофира и другарчето само се предложи за следващите километри. Нормално това го правя аз, но имайки предвид, че не бяхме мигнали предната безсънна нощ на автогарата, не ми минаваше и през ум да седна зад волана в полузаспало състояние, колкото и да ми се искаше. Другарчето обаче заяви, че успяло да дремне нощес и веднага се настани на шофьорското място. Не кара дълго обаче, защото наближавахме град Сантяго, където бекпекърите щяха да спят, а ние трябваше да слезем преди него за къмпиране. Беше доста населено и когато видяхме област с повече ниви и гори, другарчето спря колата и слязохме. Оставаха още към 40 км до града, така че холандецът щеше да се справи. Влязохме в една нива и се скрихме в гората зад нея. На сутринта като тръгнахме обратно към пътя, установихме че участъка, през който бяхме минали вечерта, беше наводнен. Очевидно поливаха, защото не беше валяло. Измъкнахме се по едно възвишение встрани от нивата.
Тръгнахме пеш по пътя и веднага влязохме в село. До една къща имаше десетки нападали по земята манго и понеже човекът си беше в двора, а дворът нямаше огради, другарчето отиде да пита дали може да събере малко нападали мангота. Човекът даде разрешение и събрахме цяла торба, а едно чиче от съседната къща ни донесе още една торба с манго, които каза, че са друг сорт. Дадоха ни и да си напълним вода от чешмата на двора, така че си тръгнахме предоволни. Стопът ни отведе в Сантяго, където само продължихме да стопираме нататък. Все още се чудех дали да хващаме пътя към планините и градчето Букете, което доколкото разбрах било китно и приятно, но това че сме в дъждовния сезон и постоянно вали, ме разколеба. В планините вали доста повече, отколкото в останалата част на страната, а на нас и това ни беше много, то почти не спираше. Според местните и туристите имаше още едно уж хубаво за посещение място в Панама - островите Бокас дел Торо. По разбираеми причини ние не искахме и да чуваме за острови, така че през ум не ми минаваше да ходим там. За нас Панама беше изчерпана, така че като стигнахме град Давид, отидохме до супермаркета да заредим с храна и се отправихме към границата. След много чакане ни взеха мъж и жена, отиващи до границата. По пътя валеше страшно и нямаше къде да слезем за къмпиране, така че притеснени стигнахме самата граница. Там имахме около 5 минути преди дъждовните облаци да ни настигнат и да завали. Отидохме на бензиностанцията точно преди границата и попитахме дали може да се къмпира. Разрешиха, но в тоя момент заваля проливно. Оставих другарчето под един навес с раниците, извадих палатката и отидох да я разпъвам на поляната зад камионите. И палатката, и аз станахме вир вода мокри, но поне багажа и другарчето бяха сухи. След като влязохме в палатката, дъждът се усили брутално и горният пласт почна да пропуска малко. Валя часове наред, а на сутринта бързо събрахме и се запътихме към имиграционните за печат. Таксуваха ни по 1 долар изходна такса от страната, което ни издразни. Още не знаехме, че в следващите държави таксите стават доста повече долари.

От Панама като цяло останах със смесени впечатления. Куните и техните лъжливи схеми бяха най-отвратителното нещо, с което си имахме работа, останалите хора бяха горе-долу добре. Природата е хубава, но не видяхме много поради дъждовете. В частта на Дариен гап има страшно много животни и всичко е джунгла, разкошно е! Градовете им са скучни, освен Панама сити, където благодарение на стария град има какво да се види. В останалите градове не видяхме забележителна архитектура. Навсякъде обаче има молове и супермаркети. Общо взето е лесна за пътуване страна, не е и много опасна в сравнение с Колумбия например. Цените не са никак ниски, но не са и толкова високи като в съседната Коста Рика. Определено препоръчвам страната да се посещава в сухия сезон, защото в дъждовния не е никак приятно, особено ако пътувате на стоп и спите навън.      

  

пристигане в Пуерто Обалдия

в селото

по пътека през джунглата

летището

гледка от мястото, където къмпирахме

Пуерто Обалдия от високо

пушенето навсякъде в селото се наказва с глоба

пристигаме в Армила

бунгалото, което Начо ни даде

вътре

къщите из селото

децата на куните...

село Армила

плажът, порит с боклуци

:)

лодката на Начо, с която пътувахме

село на куни на един от многото острови

жена в традиционни дрехи

тоалетна :)

един от милионите острови в Куна Яла

джунглите на Дариен гап

в лодката

островче, на което имаше доста чужденци на палатки

по пътя след Карти

първи тукан  в Панама

папагали

папагал и тукан

жалко за лошата светлина, щеше да е готина снимка :)

пеш по пътя

Панама сити

странна непасваща с обстановката сграда :)

легендарните чикън-бъс

представям си колко щеше да е яка София с това по улиците :)

крайбрежния парк

гора от небостъргачи

спане в парка между небостъргачите

кварталът преди Каско Виехо...

в Каско Виехо

сякаш съм в стария Несебър :)

местни пиянки

Албрук мол

в чикън-бъс

панамски пътища в ремонт

италиански сладолед :)

последна нощувка в Панама