Венецуела - болната държава и болните й хора



водопад Арапена

Преди да започна тази частично негативна публикация (предпочитам да споделя моята горчива истина, отколкото да пиша само сладки приказки), искам да изкажа ОГРОМНАТА си искрена благодарност към хората, които ме подкрепят в последно време. Благодаря на Надежда за голямата финансова помощ и морална подкрепа, на Владо за страхотния обектив за апарата ми и новата карта-памет, които ми донесе в Колумбия, специални поздрави на баба Надя (надявам се чух името правилно по телефона, беше доста шумно наоколо) от Италия, която ми се обади докато още бяхме в Тринидад и имахме телефон, поздрави и на нейните внук и внучка! Благодаря на всички, които ми пишат по имейл и на блога (съжалявам, че се бавя с отговорите). От все сърце благодаря и на най-прекрасните родители на света - моите, за всевъзможната тотална подкрепа особено сега, когато никак не ни е лесно, защото държавите станаха доста негостоприемни за пътешественици като нас.
Също така искам да обърна внимание на нещо изключително важно, което трябва да се знае преди да прочетете следващите публикации за Венецуела и Колумбия. Ако пътувате като така наречените бекпекъри (backpackers) - с ограничен бюджет, спите по хостели, ползвате автобуси... Южна Америка е перфектна за вас! Тук всичко е уредено като за бекпекъри, дори Венецуела, която не е изобщо туристическа, ще ви хареса, защото лесно ще намерите евтин транспорт, хостели за по 3-4 долара и т.н.
Ние с другарчето обаче не само не сме бекпекъри, но и изобщо не харесваме този начин на пътуване. Не спим по хостели и не ползваме рейсове и не бихме го правили дори да имаме всичките пари на света. Не желаем да оставяме отпечатък върху страните чрез туристическата индустрия, или поне тотално да го минимизираме като се ограничим само с храненето си и някой вход за музеи или друга забележителност. Според мен хората в двете южноамерикански страни, които до момента посетихме, са мили и мазни само и единствено ако имат полза, тоест финансова изгода от вас. Намирам хората тук за изключително груби, студени, в голямата си част апатични и крайно незаинтересовани от това кои сте и какви сте, а друга част от тях идващи към вас само с идеята да ви се карат или изгонят. Установих, че тук стопът не е стоп, защото никой не ви взема от интерес към вас и за да си говори с вас. Ако изобщо някой тук ви спре на стоп, то ще е само от съжаление и почти винаги ще е камион. За един месец във Венецуела ни взеха само няколко коли, броят се на пръстите на едната ми ръка, всичко друго бяха камиони и три таксита. Дори да е празна кабината до шофьора, той ще ви каже да се качвате отзад в каросерията, което в тези държави е много опасно. Но за това по-натам... кратко и ясно - ако сте бекпекър това е вашия континент, тук има хиляди като вас. Ако обаче търсите човещина, комуникация без изгода, опознаване на културата и живота на местните, отидете в Африка или Азия и просто ЗАБРАВЕТЕ за Южна Америка! Аз лично цял живот мечтаех да дойда тук, представях си изумителна природа, готини и интересни местни хора индианци, но където е минал испанския колонизатор, никаква човещинка не е останала. Тук е точно една Испания, та не е чудно, че стопът не върви, в Испания е най-лошия стоп в Европа (да е жив и здрав немеца, който ме измъкна от там след няколко дни агония, ако не беше тоя човек може би още щях да вървя някъде между Валенсия и Барселона). Дори индианци почти няма в Колумбия, а малкото които още са живи, са толкова покварени, че ще искат да ви набият ако ви видят да вдигнете апарат към дрънкулките на сергията им. Ако им дадете пари гарантирано ще млъкнат и станат мили и мазни. Такива са и потомците на испанците, които съставляват огромната част от населението. Ако искате да им отседнете в хостела или да си купите нещо от тях, са най-най-милите, слънчеви и усмихнати хора. 24 каратовата усмивка не слиза от личицата им. Само гледайте обаче какво става като разберат, че не сте дошли да давате пари, а само минавате :)
Ние преживяхме много трудни времена във Венецуела и после Колумбия, сблъскахме се с лоши хора, хиляди проблеми и неудобства. НО Южна Америка няма да ни пречупи! Напротив - ще се борим до край, независимо дали края на пътешествието или нашия собствен край. Решили сме да се отървем от голяма част от багажа си и да тръгваме пеша през континента, тъй като стопът е изключително тежък. Решили сме и да игнорираме доколкото можем лошотията на хората и нещата, които досега ни шокираха, да спрат да ни правят впечатление, защото съсипват пътуването ни. Другарчето учудващо за мен понася нещата стоически, на мен обаче ми е изключително тъжно, че първото му истинско пътуване (ако не броим Нова Зеландия, където пътувахме заедно и малко от Австралия) е толкова злополучно, вместо да го заведа във вълшебната Африка или цветната Индия, аз го заведох на най-безличния, скучен и празен откъм човещина континент. То е било в САЩ преди години и ми е казвало, че там изобщо не било така, американците били любезни и заинтересовани от теб, също така стопът си вървял нормално и хората, които те вземат, желаели да комуникират и били любопитни кой си и какъв си. Така че ако наистина е вярно, ще излезе че Южна Америка е най-негостоприемното за пътешественици място. Подчертавам отново - не и за бекпекъри, тук просто е перфектно за такива. Сещам се и за блоговете на други пътешественици, които първо тръгваха да пътуват на стоп, след което смениха на автобуси. Напълно ама напълно ги разбирам сега, човек трябва да има изключително здрави нерви и да е гигантски инат, за да продължи да се бори за каузата на стопа на този континент. Че той си изглежда направо невъзможен. Ние обаче не се отказваме от стопа, а го комбинираме с ходене пеш, защото не си струва да седим на едно място и махаме 12 часа като за това време можем да извъвим немалко километри. Багажът обаче ни е тежък, затова ще се откажем от много удобства и ще станем още по хард-кор пътешественици. Така ми харесва на мен, така започна да му харесва и на другарчето. По-добре да вървим, отколкото да се надяваме на някакви апатични хорица да спрат за нас. Ще я преборим тази Америка, след Етиопия нищо не може да ме сломи вече, тук поне с камъни не ни целят, но пък Колумбия ни посрещна със среден пръст :) Култура.... не може да се опише.
Та нека се съсредоточа изцяло към Венецуела сега...
След 87 посетени различни държави по света, след държави като Сомалия, Нигерия, Конго и други подобни военно медиини "звезди", мога с ръка на сърцето да кажа, че Венецуела е най-отвратителната в доста аспекти държава, в която краката ми са стъпвали някога. Противният богаташки остров Сейнт Мартин, смърдящ на тоалетна и мърша, както се казва "ряпа да яде" в сравнение с този южноамерикански "бисер". Толкова ужасна държава очите ми не са виждали, сетивата ми не са изстрадвали никога никъде по света, макар че наскоро отстъпи първото място на съседната "перла" Колумбия. Само като си спомня нигерийските гнусни градове, което сякаш бе най-ужасното нещо в Африка и ги сравня с "чаровните" венецуелски мегаполиси, потънали в гъст смог, боклук, зверски шум и завидно количество лоши хора... та си правя заключение колко по-поносими, пък макар и много гадни бяха безкрайните градове в Нигерия. Ако искате да усетите Ада с цялото си същество, отидете в град Пуерто ла Круз. Там получих толкова силни и жестоки болки в дробовете си, че ми трябваха седмици да се възстановя поне горе-долу. Никой град никъде по света не ми е докарвал белодробни проблеми, помня че в Пекин очите ми щипеха от смога, но не ме боляха дробовете. В Пуерто ла Круз усетих как се разпадам и ми беше толкова лошо, че не знаех къде се намирам...
Ние обаче не започнахме опознаването на страната с този град, ние пристигнахме в Тукупита - град в делтата на река Ориноко. Преди да стигнем Тукупита корабчето спря за половин часова пауза в едно градче на остров в делтата на реката. Разходих се набързо по уличките и най-силно ме впечатли факта, че нито един човек не ми каза "здравей". Идвайки от Тринидад, където почти всички ни поздравяха на улицата, това много ме учуди, усмихвах се и кимах на всички, но никой не отвърна. След още малко километри нагоре по реката стигнахме Тукупита. Корабчето спря до един кей, разтоварихме си раниците и се запътихме към имиграционните и проверяващите багажа, които нямаха никаква сграда или офис за тази работа, а идваха специално като пристигне корабчето и цялото нещо се случваше на улицата. Бяха си донесли масичка и два стола и пишеха данните на хората в една тетрадка. Ние очаквахме проверяващите багаж да ни претърсят сериозно, защото страната е в специално положение, цялата суматоха с режима, протестите, кризата... Трябваше още на корабчето да попълним декларация с въпроси от типа колко броя дрехи внасяте в страна, колко чорапи, гащи, колко телефона, колко лаптопа и въобще всичко в багажа трябваше да се опише подробно. Проверяващите обаче само надникнаха в раниците ни и не ни караха да вадим нищо. Взеха ни декларациите и си заминаха, останаха само двама от имиграционните. Ние бяхме последни, преди нас се изредиха всички други пътници. Като ни дойде реда мислехме, че ще ни искат изходните самолетни билети, но не ни питаха за това. Обаче попитаха къде ще отседнем, така че им дадох адреса на хостела в Каракас, който намерих в интернет. За тях е важно да имаш адрес, който да попълнят във формуляра, така че винаги трябва да сте подготвени с някакъв хотел за пред тях. Съобщиха ни, че имаме 30 дни във Венецуела, след което трябва да напуснем, дори го пишеше на допълнителните листове, които ни дадоха. С другарчето се притеснихме, че 30 дни за такава огромна държава въобще няма да ни стигнат, та ние изкарахме 2 месеца в Тринидад, дето е 100 км от край до край. Пуснаха ни да си ходим след приключване на формалностите и самите имиграционни се разотидоха. Беше късно следобед и тръгнахме да разглеждаме града като едновременно с това излизаме от него, за да си намерим място за палатка. Информацията ни за Венецуела до този момент бе, че пари трябва да се обменят само на черния пазар и курса е около 50-70 боливарес за 1 долар, докато официалният е 6 боливарес, просто убиец. Ако обменяте по официалния или теглите пари от банкомат, ще сте най-големите бедняци и ще ви се стори най-скъпата страна в света. Ако обаче обменяте незаконно, ще сте буквално богаташи и всичко ще ви се види евтино. Докато вървяхме по улиците, другарчето реши да се пробва да обмени за първи път, влезе в няколко различни магазина и навсякъде му даваха различен курс, докато накрая намери човек, който му ги обмени за 58 боливарес. Бяхме много доволни от успеха на мисията и започнахме да оглеждаме цените по магазините с идеята да се ориентираме и да си купим нещо за ядене. Магазините бяха доста заредени, имаше си магазини за всичко и не изглеждаха никак празни. Дори видяхме една жена с торба тоалетна хартия и започнахме да се смеем на глупостта си да си купим цял пакет, защото ни бяха казали, че нямало. В последствие установихме, че наистина няма и за да се сдобиеш с нея, както и с някои други основни продукти, трябва да се редиш на огромни опашки.
Докато вървяхме към изхода на града в посока Каракас, обсъждахме как ли ще е стопа на новия континент. Бяхме много развълнувани да разберем. Доста походихме, но градът не свършваше, а беше вече тъмно, така че спряхме под една лампа и поставихме начало на стопа в Южна Америка. Отвисяхме сигурно към 3 часа и никой не спря. Минаваха десетки коли, отначало се кефехме на уникалните автомобили във Венецуела - супер яки ретро коли, огромни американски шевролети, додж и какви ли още не наистина интересно изглеждащи коли. С времето обаче все повече осъзнавахме, че тези коли няма да ни вземат на стоп и ще си седим цяла нощ под лампата. Абсолютно никой не проявяваше интерес към нас, дори пешеходците. Като стопирахме в Тринидад в Порт оф Спейн, десетки хора дойдоха да ни кажат да не стопираме на това място, защото е опасно, а полицията искаше да ни дава пари само за да не стопираме. Съвсем различен свят... Вървенето бе безсмислено, защото градът беше сякаш безкраен и щяхме да излезем вероятно на сутринта. Тъкмо започнахме да се отчайваме, когато бял пикап спря за нас. Мъжът вътре ни заговори първо на испански, но като усети, че не разбираме, пробва на английски. Изглеждаше точно като американец визуално, а се оказа местен. Само че английският му бе перфектен, както и този на дъщеря му в колата. Жена му също бе там, той ни попита къде искаме да отидем и като казахме, че искаме да излезем от града и да си намерим място за палатка, те направо ни поканиха в дома си да я разпънем в тяхната градина. Освен това споделиха, че на следващата сутрин ще пътуват за Матурин и могат да ни оставят на отбивката за Пуерто Ордаз. Ние бяхме решили, че първо ще се отправим на юг и ще видим национален парк Гранд Савана, тъй като бяхме получили инфо от хоста ни Флеч в Тринидад, че визите за българи за Колумбия са отпаднали, той имал приятелка работеща в посолството и я попитал заради нас. Така че вместо към Бразилия, бяхме решили да ходим към Колумбия. Там пък щяхме да се срещнем с Владо, който да ми донесе обектива за апарата. Нещата се подредиха и стана нещо като план. Рядко срещано явление за пътешественици като нас :) Поради тази причина решихме да обиколим южната част на страната в посока Бразилия най-първо и после да се придвижим на север и запад към колумбийската граница. Всичко това за един месец време. Хората, които ни прибраха в дома си в Тукупита, бяха едни от най-прекрасните хора, с които съдбата ме е срещала в пътуванията ми. Хуан, жена му и дъщеря му Меган бяха много нестандартно семейство. Хуан и Меган говореха перфектно английски, той сподели, че научил Меган на английски преди да започне да учи испански, което е страшно нетипично имайки предвид, че майка й въобще не говори английски. Той обаче е много напредничав баща, изключително интелигентен и образован, също така маниак радио любител, който има радио-приятели от цял свят, свързва се с тях и си говорят, това му е едно от многото хобита. Освен това е професионалист в областта на компютрите, професионален колоездач, печелил десетки трофеи (цялата къща е пълна с наградите му), така че спокойно може да се каже, че Меган има баща-мечта, много жив и свеж човек! Тя от своя страна е страшно будно и умно дете, веднага прави впечатление, че е възпитавана съвсем различно от връстниците си. Къщата им не е голяма според тях, но е много готина и на нас много ни хареса, имат голям двор и три дребни кучета. Много интересно ни стана, че тока го крадат и не го плащат. Токът във Венецуела не е никаква ценност, както и бензина и на много места има контакти по улиците, по паркчета, лампи и т.н. Положението с бензина е още по-фрапиращо, за 1 американски долар си купуваш 700 литра бензин :) Излишно е да казвам, че хората не си гасят двигателите на колите изобщо като спират за малко, също както в Тринидад. Тъй като колите са много стари, замърсяват брутално и въздухът на повечето места не може да се диша, особено в големите градове положението е нетърпимо. Хората тук обаче имат други проблеми с колите - няма части, няма гуми, няма много неща. Страшно им е притеснено да не се счупи колата, защото няма как да я поправят. Хуан спомена за негов познат, чийто акумулатор спрял да работи и не можел да си кара колата, защото няма нови акумулатори. Той самият пък кара с много стари гуми, защото няма откъде да си купи гуми. Като цяло прави впечатление, че повечето коли са със страшно изтрити гуми.
Цяла вечер си говорехме и разглеждахме снимките им от Гранд Савана, казаха ни къде да отидем, дадоха ни куп безценна информация за хубавите места в страната. Приготвиха ни арепи (или в случая емпанали, когато са прегънати се наричат емпанали, а арепите са плоски и кръгли), така че за първи път ядохме ястие номер едно във Венецуела. Изключително много ни харесаха и ни направи впечатление сиренето - беше истинско! Нищо общо с боклуците във всички други страни, тук можеш навсякъде да си купиш истинско бяло сирене, също като това, което си правим вкъщи. Станахме големи оптимисти по отношение на храната във Венецуела.
Нощувахме идеално в градината заедно с трите звяра - един много лаещ пинчер и два пудела. На сутринта преди да тръгнем с колата към Матурин, ни подариха един куп неща - сувенири, чисто нова тениска за колоездене за мен, всякакви карти и брошури за различните места във Венецуела. Съвсем загубихме ума и дума при щедростта на тези хора, но толкова много си допаднахме и усещахме, че всичко е от сърце, така че не ни стана съвсем неудобно от подаръците. Ние нямахме какво да оставим, бяхме подарили последната пощенска картичка от България на Иза като й я оставихме на бюрото преди да си тръгнем, тя ни писа след това колко много се е зарадвала на изненадата :) Искаше ми се да имам огромна торба, пълна с подаръци за добрите хора по пътя!
Като ни оставиха на отбивката за Пуерто Ордаз, Меган дори се разплака за нас и не можеха да я успокоят. Снимахме се и разменихме контакти, до ден днешен си пишем по и-мейл.
На отбивката почакахме отново доста, но след няколко часа спря едно такси, шофьорът беше страшен веселяк и караше някакво момиче до Сан Феликс, така че ни взе и нас безплатно. През целия път си пееше, почерпи ни напитки, той самият не спираше да пие бира след бира. Километрите до Сан Феликс минаха неусетно, като наближихме града се натоварихме на ферибота за коли, който минава през река Ориноко. Има и мост, но той е за богатите, ферито е за бедните. Плащат се някакви дребни пари за кола, а пешаците нищо не плащат. Пуерто Ордаз и Сан Феликс са два града, залепени един за друг. И двата са огромни, и двата са на бреговете на Ориноко, но имат една съществена разлика. Пуерто Ордаз е градът на богатите, а Сан Феликс - на бедните. Той е нещо като гетото на Пуерто Ордаз. Имахме огромен късмет, че таксито ни остави в края на Сан Феликс. Ако трябваше да го вървим целия, не ми се мисли какъв ужас щеше да е. Купихме си първото сирене от едно магазинче на улицата и го изядохме с голям апетит. Сиренето бе биволско и просто перфектно. В тази страна това е най-хубавото нещо, а аз ако имам сирене, нищо друго не ми трябва да ям! Продължихме стопа към Гранд Савана и отново ни провървя, взеха ни мъж и жена до Упата, почерпиха ни гуава и арепа. Арепата бе от кръглите и пробвахме и този вид. Много са вкусни, основната съставка е царевичното брашно, а пълнежът е от сирене или в повечето случаи разни меса. Ако не искате да налетите на такава с месо трябва предварително да питате преди да си купите. На някои места няма такива със сирене само. От Упата ни взе професор-инженер, който сам учил английски и говореше добре. Живее в планините, синовете му продават сирене в крайпътно заведение, закара ни там и ни почерпи минерална вода, след което не искаше да ни оставя на произвола на съдбата, затова се опита да ни уреди превоз с една лека кола с момче и момиче, която бе спряла до заведението за малко. Говореха си нещо на испански, след което той ни каза да се качваме. Щели да ни закарат до следващия град Каяо (El Callao). Нищо неподозиращи влязохме в колата и точно като да тръгнем професорът-инженер подаде на шофьора някакви пари. Докато включим какво става вече бяхме на пътя, но това не промени факта, че с другарчето страшно се ядосахме. Нашият човек бе платил за нас, за да ни вземат тези младежи, които явно нямаше да ни вземат без пари. Стана ни мнооого гадно и се сдухахме. Тогава за първи път излязохме от "розовия облак" с готини хора, които ни вземаха на стоп до момента и се сблъскахме с действителността. Досега все имахме някакъв късмет, явно като новодошли в държавата, но от тук насетне нещата се промениха. Слязохме на отбивката за Каяо, за да останем на главния път. Имаше готини статуи, с които се снимахме, изчаквайки няколко автобуса венецуелски туристи да се изредят за снимки. Във Венецуела няма никакви туристи, с изключение на местни такива, както и от околните страни. Няма европейци и други подобни. Тук винаги ще сте единствените, всеки знае, че тази страна е твърде опасна, за да я посещава и никой не идва. Какво й е опасното така и не разрахме. Даже напротив - хората са толкова апатични към вас, абсолютно никой не се интересува от вас, така че надали някой ще тръгне да се занимава да ви коли и граби.
Та следващият ни стоп беше уникален. Спря камион от тези, които се ползват масово само във Венецуела и предполагам никъде другаде в света. Каросерията е напълно отворена, няма никаква преграда, нищо за което да се хванеш и реално седиш на една плоскост, ако стане катастрофа не виждам как ще оцелееш, защото ще изхвърчиш на пътя и ще идеш под гумите на следващото возило. Когато камионът спря, отзад вече се бяха вкопчили семейство индианци. Виждайки ги, изпитахме истинско съчувствие. Стискаха се със зъби и нокти за единствената малка решетка, която е точно зад кабината и бяха се наредили буквално един върху друг, за да не се изпуснат. Кабината на шофьора бе напълно празна, а имаше място за още двама души. Той обаче ни направи знак да се качваме отзад. Имаше една вързана с тънко въженце резервна гума, в която пък ние се вкопчихме и преживяхме най-зловещото си возене в живота. Проблемът е, че шофьорът караше толкова бързо и агресивно, че возенето бе истински ад. Индианците слязоха малко след като ние се качихме, а докато се отдалечаваха шофьорът сякаш им се караше за нещо. Ние продължихме още няколко километра до следващия чек-пойнт на гвардия национал, където той ни остави. Чек пойнтовете са горе-долу след всеки град, проверяват на случаен принцип, оглеждат кой минава и общо взето никъде не са ни тормозили, въпреки че чухме ужасни истории за гвардията и по-скоро за полицията, че опирали пищови в лицата на туристи като нас и им вземали лаптопите :) Сигурно се е случило веднъж на някого и край, вече влиза в графа "какво ще ти се случи ако идеш във Венецуела". След чекпойнта вече се стъмняваше, но решихме да стопираме един камион и шофьорът реши да спре. Този път се возехме в кабината, не беше от тези отворените за наш късмет. Шофьорът бе пълен психопат по отношение на шофирането, караше като луд и шансовете за инцидент бяха големи. Естествено той не закъсня, в тъмното видяхме бивол, излязъл на пътя, а шофьорът вместо да намали докато се разминем с него, даваше газ и не спираше да бибитка и мига с фарове. Кретен ама от класа! Биволът се уплаши и вместо да избяга се извъртя в обратната посока, в следствие на което шофьорът трябваше да извърти волана към канавката и удари бивола по дупето. Аз изпаднах в шок и ужас след удара, защото ставаше въпрос за ЖИВОТНО, единственото което ме интересуваше бе дали биволът е добре, а камионът бе здраво очукан отпред и изпуши сериозно преди окончателно да спре. Кретенът бе разбил един от малкото нови камиони, които видяхме във Венецуела. Биволът се опитваше да се промуши през оградата с бодлива тел от другата страна на пътя, явно бе излязъл някъде от там. Накрая успя и изчезна в мрака. Ние си взехе багажа и си тръгнахме, а шофьорът остана да се оправя с дивотията, която направи благодарение на собствената си тъпотия. В случай, че има други подобни малоумни шофьори, които четат този блог - като видите крава или друго животно на пътя, недейте да мигате, свирите и давате газ, а вместо това намалете скоростта и баааавно се разминете с животинката. Не бъдете идиоти, такива има бол във Венецуела. Следващите дни установихме, че пътуването тук е изключително опасно и реално имате огромни шансове за инцидент по какъвто и начин да пътувате. Автобусните шофьори също са пълни изроди и карат като самоубийци. Няма спасение. Тук всеки натиска колкото може максимално да върви колата. Така че гледайте да се возите на възможно най-немощната стара кола, която видите. Поне имате по-добри шансове за оцеляване. След тази случка десетки пъти сме били на косъм от катастрофа, но не ни огря повече да се блъснем.
Колеги стопаджии, от все сърце не ви съветвам да пътувате във Венецуела и Колумбия! Няма да изтървете нищо интересно, останалата част от света има къде-къде повече да предложи. Тук животът няма никаква стойност, ще изпаднете от някой камион и трупът ви ще лежи край пътя дни на ред. Нямаше да го повярвам ако на следващия ден не бяхме видели човешко тяло в канавката край пътя, вероятно ранен или убит човек, докато минавахме с поредния камион и го посочихме шокирани на шофьора, който промърмори нещо на испански и си продължи по пътя. Онемяхме. Осъзнахме реалността във Венецуела. Всеки един ден това можехме да сме ние. Човекът бе проснат до пътя и явно всеки го подминаваше. Нямам думи. В Етиопия видях полицай да събира вътрешностите на премазан човек в найлонова торбичка. Но поне нещо се правеше. Във Венецуела явно не се прави и това.
Та с въпросния камион с безразличен шофьор пропътувахме стотици километри чак до Санта Елена де Уарен - последния град на границата с Бразилия. Прекосихме цялата Гранд Савана и я подминахме, защото идеята ни беше да вземем карта на саваната от инфо центъра в Санта Елена, да обменим пари и да напазаруваме провизии преди да тръгнем да обикаляме по водопадите. Шофьорът на камиона в един момент явно реши, че иска да се почувстваме като гости в страната и започна да спира на някои интересни отбивки със забележителности, които бяха покрай пътя. Видяхме паметника в началото на националния парк, после спряхме на водопада Кама, който е огромен и е точно до шосето. Върви се двайсетина метра встрани от паркинга, но шофьорът явно реши, че не му се върви толкова и когато се върнах в камиона, поиска да види снимки на водопада. Еххх никога не ще ги разбера тия хора, това са 20 метра и предпочита да види водопада на снимка, отколкото на живо?!? Спряхме и на друг голям водопад, набелязахме си и множество други отбивки за следващите дни. Стигнахме Санта Елена само за да установим, че днес е неделя и инфо центъра е затворен. Решихме да чакаме до понеделник, беше важно да имаме карта, а исках и да разпитам за ходенето до водопада Анхел. Да видя този водопад ми е дългогодишна мечта, която явно няма да се осъществи. До там може да се стигне или със самолет, или с ходене по напълно неясни и необозначени пътеки през джунглата, които само единици от местните знаят и трябва да им се плати за да те заведат. Това ще отнеме повече от две седмици ходене. След което трябва да се вземе лодка и да се върви още час до самия водопад. Постижимо ако имаш три месеца престой в страната, но не и при един. Особено ако като нас няма да платиш на местен да те води и няма да искаш да вземеш лодката накрая, ще трябва да се луташ месеци наред в джунглата, за да стинеш до водопада. Което на мен страшно ми се иска, но имиграционните няма да са много доволни. Така че идеята е обречена предварително. Другата ми мечта - планината Рорайма, е толкова комерсиализирана и туристическа, че се плаща яко за да отидеш до нея и не пускат без гид. Две големи разочарования. А аз си мислех, че няма никакъв туризъм в тая страна, докато не видях големите джипове с надписи "Рорайма турс" и не знам си още какво, които возят туристите до планината. Е, поне Гранд Савана бе горе-долу безплатна, освен че по правило се плаща на всеки водопад, но или няма кой да ти събира парите, или можеш да се промъкнеш незабелязано. В Санта Елена обменихме пари на по-добър курс - 60 боливарес. Купихме си храна, вкусна и евтина - домати, краставици, сирене, банани, ядки... Венецуела е първата държава в света, където доматите имат вкус като българските! Това е единствената страна, където доматите ми харесват. Изобщо храната тук е прекрасна ако изключим сладкия хляб, но на кой му трябва хляб като може да си позволи да си купи сирене, краставици и домати! Седнахме на компютъра пред една къща да си освободя картите-памет от апарата, собственикът се оказа готин бразилец и дойде да ни даде паролата за интернета си. Преспахме една нощ в покрайнините на града и на другата сутрин се върнахме до инфо-центъра. Нямаха никакви безплатни карти и брошури или казано другояче - продаваха тези, които по принцип не са предназначени за продажба, а се дават безплатно на посетителите. Купих си една много добра карта, седнахме на едно заведение да хапнем вкусно местно ястие, наречено качапа, заредихме лаптопа на контактите, намиращи се в основата на паметника в парка в центъра и тръгнахме да излизаме от града. Доста отвисяхме на стоп като по едно време се появиха още две стопаджиики венецуелки, които бяха с куфари и се връщаха от Бразилия. На тях също много време никой не им спря. Накрая мина един камион и ни взе всичките. Шофьорът ни позна, няколко часа по-рано се бяхме хранили на същата маса в заведението с качапата, той беше с още някакъв човек, а ние го заговорихме, защото на тениската му с големи букви пишеше "Сейнт Мартин" :) Като я видяхме, просто не можахме да се сдържим да не коментираме, посочихме му надписа, а той явно и идея си нямаше къде е това място, може би някой му я беше подарил. Натоварихме се пак като добитък, този камион поне имаше решетка отстрани и имаше къде да се държим. Ние слязохме на първия водопад на картата откъм Санта Елена - Кебрада де Джаспе. На отбивката имаше сламени къщички на местните, както и голямо циментово стълбище, отвеждащо на хълма преди водопада. Имаше кутия за пускане на пари, но ние си минахме по пътеката и никой не ни спря. Горе имаше още сламени къщички, много чаровни и същите като африканските. Водопадът се оказа много красив, камъните в реката бяха уникален цвят, нещо между оранжево, червено и кафяво. Гранд Савана е място с вълшебни пейзажи, а водопадите я правят още по-атрактивна. Навсякъде е насечена от реки и съответно е пълно с водопади с всякакви размери и форми. Допълнително очарование придават и огромните тепуи (планините Рорайма и всички около нея, планини от типа на Тейбъл в Кейп Таун - плоски отгоре и с отвесни склонове, а растителността и животинския свят са уникални горе)  Тръгнахме да вървим по пътя и да стопираме към следващия водопад. Вървейки стигнахме до голяма постройка с пейки за туристи, където попаднахме на четири малки кученца. Майката я нямаше и те много се развълнуваха като ни видяха. Постройката бе доста встрани от пътя, а недалеч имаше бунгала, така че предположихме, че някой се грижи за тях и имат майка. Изглеждаха здрави и жизнени. Решихме да се установим при тях за нощта и да сготвим ориз за всички. Вечерта по тъмно дойдоха местните от бунгалата да проверят кои сме и какво правим. Нямаха нищо против да къмпингуваме в постройката, попитах ги дали кученцата имат майка и те казаха да. Така и не я видяхме, но дребосъците цяла нощ спяха залепени за палатката, сгушени заедно едно върху друго. На сутринта ги нахранихме и с много мъка ги оставихме. Поне знаехме, че ще са добре, очевидно бе че някой се грижи за тях. След доста вървене по шосето накрая ни взе пикап за следващия водопад Уруе. Другарчето остана под сянката на крайпътно заведение на шосето, а аз тръгнах да вървя 5-те километра по черен път към водопада. Нямаше никакво обозначение накъде е и когато пътят се разделяше, трябваше да гадая, но накрая все пак го намерих. Имаше картонена табела, закачена на дървен навес, че посещението струва 10 долара, но нямаше жива душа, така че отново минах безплатно. Върнах се на пътя при другарчето и тръгнахме да вървим към следващи водопад. Откри се прекрасна гледка към тепуите и започнах да гадая кой от всичките е Рорайма. Стопът изобщо не вървеше, така че доста походихме и стигнахме чек-пойнт на гвардия национал. Вместо да ни проверят (или опрат пищов в лицето с искане за лаптопа), шишкавият чичко, който явно бе главния на пост, извади една студена кока-кола изпод тезгяха и ни напълни две чаши. След като ги изпихме ни пожела успех и приятно пътуване и си тръгнахме. Привечер най-после ни взе камион на стоп за последните километри до водопад Арапена. Много голям и пищен водопад с редица къщички-заслони за къмпинг до него. За щастие нямаше никой да ни иска пари, иначе се плаща навсякъде за къмпинга, но кой знае защо ние бяхме късметлии и беше празно този ден. Сготвихме си боб с ориз и се наядохме завидно добре. На другия ден стопът продължи да е лош, но трябваше да следваме бройката водопади за всеки ден - първия ден успяхме да видим един водопад, втория два, третия трябваше да успеем с три. Взе ни камион за водопада Кама и решихме да отидем първо до там, за да можем да видим и близкия Кави, а после да се върнем обратно към пропуснатия водопад Арапан. Камионът отново бе с празна кабина и спокойно можехме да се съберем вътре, но шофьорът реши, че ще ни вози отзад при огромните варели бензин, така че през целия път бензинът ни пръскаше и "освежаваше". На Кама другарчето седя под една сянка да учи испански, а аз слязох до водопада и се възхитих на красотата и внушителността му. След Кама започнахме да стопираме и в двете посоки, пък закъдето и да ни вземат все имаше какво да видим. Взе ни друг камион за Кави, там посетихме първо каскадата преди водопада, а после и самия него. Имаше табели, че се плаща, но никой не ни потърси пари. Ако трябваше да плащаме за всеки видян водопад, щяхме да фалираме. Добре, че явно местните си имаха друга работа и не се занимаваха да събират такса от туристите. По едно време дойде един глухоням човек, който беше много приятен и ни даде по една брошура за Гранд Савана. Започнахме да стопираме отново в двете посоки, чакахме повече от час преди на мине пак камиона с варелите бензин, този път в обратната посока. Качихме се до Арапан и слязохме на водопада по залез слънце. Там също имаше къмпинг и къщи на местни, както и заведения. След като видяхме водопада, се установихме под едно от сламените покривчета. Местните дойдоха да ни проверят, но не ни направиха проблеми и не поискаха пари. Установихме, че най-свестните хора във Венецуела са в Гранд Савана, нагоре ставаха все по-лоши. Тук са индианци и не са все още тъй развалени, живеят си по-простичко, перат на реката, готвят на огън. Учудващо някои от тях говорят отличен английски. Някак си са отдалечени от проблемите в страната и живеят по-спокойно.
На следващия четвърти ден трябваше да продължим традицията и да видим цели 4 водопада. Ставаше все по-трудно при така лошия стоп, но беше предизвикателство, а ние обичаме такива. Беше първи май, комунистическия ден на труда, така че би трябвало и тук да е празник, нали е комунистическа страна. Тръгнахме пеш от Арапан по шосето. Тепуите не се виждаха добре, слънцето бе от грешната страна. Хванахме камион на стоп и слязохме на отбивката за водопад Голондрина. Оставих другарчето под един храст на отбивката и тръгнах да вървя два километра по черен път към водопада. Учудих се много, че имаше коли, отиващи натам, но явно са почивни дни и беше пълно с къмпингари. Като стигнах до водопада, на полянката отгоре гъмжеше от коли, палатки, хора... Беше доста пълно. Насочих се към водопада, снимах го отгоре и до мен дойде една жена, която ми съобщи, че се плаща за посещение. Говореше английски и беше много любезна, извиних й се, че не видях знак за съответната сума (на другите водопади имаше табела с цена, на този не видях такава изобщо и помислих, че е безплатен) и понечих да си тръгвам, а тя ме спря и каза, че няма проблем за парите, но ако искам да видя водопада добре, трябва да сляза по пътеката до долу, както и че има втори водопад малко след първия. Благодарих й за указанията и милото отношение и отидох да видя двата водопада. Красиви и внушителни, просто обожавам водопади, те са голяма моя слабост. Имаше много други хора, доста бразилци, за първи път виждах толкова туристи на някои от водопадите, явно заради почивните дни. Като се върнах при другарчето, го видях да дреме под храста, какво ти дремене то направо си спеше. Лелеее как се ядосах и разбеснях, значи така пази багажа като ме няма! Легнало си въру неговата раница, а моята сложена отстрани, та всеки може да я дръпне. То се заоправдава, че току що заспало, тъкмо след като минали последните две коли покрай него, това ще рече преди 5 минути. Тръгнахме отново по шосето, взе ни такси без да го стопираме. Човекът беше много готин и искаше да ни помогне, остави ни на отбивката за три водопада - Сакайка, Анауей и каскада Комик. Другарчето отново остана до шосето на дебела сянка да учи испански, а аз тръгнах пеш по черните пътища към водопадите. Общо навъртях 20 км този ден, утрепах се от ходене. Първо хванах отбивката за Анауей, видях и каскадата, после дългия път към големия водопад Сакайка. До никой от водопадите не видях жива душа, явно защото пътят бе лош за коли. Излязох от черния път надвечер, стопирахме малко и се стъмни, така че си легнахме да спим до стената на една къща, в която никой не живее, за да не ни брули вятъра, беше доста хладно. Успяхме да направим 4 водопада и 1 каскада за деня, така че нещата вървяха добре. За следващия ден 5 обаче ни трябваха 5 водопада :) Бяхме зле с храната, последните дни ядяхме основно не особено вкусна оризова каша на прах, която купихме по грешка, защото я помислихме за сухо мляко (беше при сухите млека). Другото ни основно ястие бе каша от касава. Тук касавата се продава във вид на сухар и ако не я накисваш в нещо е доста твърда за ядене. Тия храни не ми даваха много енергия, а вървях доста километри всеки ден и постоянно чувствах глад. Другарчето поне седеше под дебелите сенки и учеше думи, та не огладняваше колкото аз. Сутринта ни взе камион и ни закара до каскада Манакачи. Там имаше много народ, явно защото е близо до пътя и лесно достъпна. Не се плащаше нищо за посещението. Следващия водопад бе на километър пеш по шосето, така че бързо стигнахме до бързейте на Камойран. Там имаше бензиностанция и голям комплекс ресторант, хотел и продаващи сувенири местни. Отново беше безплатно посещението, а другарчето даже се изкъпа в бързеите. На излизане реших да си изпълня обещанието да купя на другарчето тениска, продаваха много готини такива с различни щампи. То си хареса една, а аз също реших, че ще си взема тениска от Гранд Савана за спомен. Обаче щампата, която аз харесах, я имаха само в розово. А аз ужасно мразя този цвят. В крайна сметка реших да я взема, защото щампата много ми хареса, а и с времето цветът ще избелее. Тениските бяха по 5 долара и си беше изгодно, особено имайки предвид, че и двамата нямаме останали много здрави тениски. Другарчето пък реши да купи арепи да почерпи. Питало десет пъти поне дали има месо в арепите и му отговаряли отрицателно, само дето като ги донесе и ги отворихме, се натъкнахме на шунка вътре. За втори път ни се случва подобен ужас, естествено върнахме ги веднага и ни върнаха парите, но не мога да разбера тези хора малоумни ли са, не знаят ли, че шунката е месо?! Тръгнахме да вървим нататък по пътя и попаднахме на табела за каскада Вари. Отидохме да я видим и аз реших, че ще се къпя там, нагоре по реката имаше вирчета страхотни за плуване, а на мен много ми се плуваше! Към следващия водопад на име Камойран (първото бяха само бързейте на Камойран, това е водопада) ни взе камион. Другарчето отново окупира една сянка, а аз вървях 4 км до водопада и обратно. Минава се през село и на излизане май имаше една жена, която събира пари (на отиване нищо не казват), но като разбра, че не говоря испански, изобщо не й се занимаваше да обяснява какво иска и ме остави на мира. Отново тръгнахме по пътя и ни взе някаква министерска кола, човекът ни закара до последния водопад за деня Тарота. Там се оказа военна зона със стрелбища, но нямаше никого и стигнахме до водопада необезпокоявани. Там имаше голям навес, перфектен за палатка, водопадът бе много красив и с голям басейн за плуване, а реката идеална за пране. Така че свършихме редица задачи за кратко време, също така си сготвихме нахут и ориз. Ден 5 завърши с 5 водопада :) На следащия ден исках да спрем само до водопада Данто, последния в Гранд Савана и да продължаваме на север вече към други части на Венецуела. Идеята ми беше да минем през Матурин и Карипе, където имало много яки пещери с известните oil birds, но за съжаление туристически и платени. След това да продължим към национален парк Мочима, после по крайбрежието към Каракас, Коро, Маракайбо и накрая надолу към Андите на Мерида. Това ми беше в общи линии плана, ако може да се каже, че имахме такъв. Стопът до Данто бе лесен, водопадът бе голям и стръмна пътека водеше до долу. След като го видяхме, заваля доста проливно и никой не спираше много време. Решихме да вървим, но тъкмо тръгнахме и ни взе автовоз. Остави ни в "добрата" стара Лас Кларитас - най-престъпното и западнало градче в тази част от страната, за което още Хуан ни предупреждаваше да бягаме като от чума, защото е много опасно. Лас Кларитас определено е едно от най-гадните градчета, ако не ви харесва мястото, където сте се родили, благодарете, че не е Лас Кларитас. Докато вървяхме през градчето, доста хора ни гледаха лошо и изпиваха с поглед. Спряхме да говорим, за да не чуят чужда реч и да помислят, че сме богати западни туристи. Другарчето спря в едно магазинче да си купи портокали. Е, толкова гадни портокали не бяхме яли - сухи, без никакъв сок и горчиви. На отиване към Санта Елена с камиона също бяхме спрели в Лас Кларитас до едно заведение, където шофьорът обядва. Тогава пробвахме да си купим арепи в това заведение и пак излязоха с шунка, но вместо да ни връщат парите, ни дадоха 5 яйца за тях, та поне хапнахме нещо, бяхме доста гладни. След Лас Кларитас вървяхме до чек-пойнта на гвардията и точно там ни взе на стоп бразилец, пътуващ за Тумеремо. Беше много приятен и ми се искаше да знаехме повече испански или поне малко португалски, че да можем да си говорим. В Тумеремо вече беше късно за хващане на стоп, обикновено стопирахме по няколко часа преди някой да спре, а слънцето залязваше, така че вървяхме до края на града и разпънахме палатката в нечия оградена собственост, при кравите на човека. Те бързо свикнаха с нас и прекарахме спокойна нощ, скрити отстрани на пътя. Тъй като всичко покрай пътищата са оградени ниви, земи, гори... човек няма как да не е в частен имот. Номера е да не те хванат :) Стопът на сутринта бе добър, взе ни пикап с работници. Оставиха ни в Гуасипати, където се опитахме да си купим арепи без месо. В магазинчето направо се смееха с глас на другарчето като попита за такива. Ясно, че няма много вегетарианци в Гуасипати. Купихме си топъл хляб от фурна, който не бе толкова непоносимо сладък като повечето хляб в страната. Също така сирене и един ананас. На края на града, след много чакане, ни взе камион от онези напълно отворените. Беше баща с дъщеря си, пътуваха до другия край на страната, чак до Кумана на северното крайбрежие. Качихме се отзад на камиона и се стискахме здраво за малката решетка тип прозорез, надявайки се точно днес да не му е ден за катастрофа. Пропътувахме буквално цялата страна с този камион. Отказах се от Матурин и пещерите заради лошия стоп, ужасния въздух по градовете и сърдитите криви хора, които все ни гледаха лошо където и да отидем. Реших да отиваме право към Мочима с надеждата тази част на Венецуела да е дом на по-добри хора и по-читав стоп. Засега единствено Гранд Савана ми харесваше, но всичко извън нея като се тръгне от Лас Кларитас нагоре, никак не ме радваше. След цял ден в камиона или по-точно върху него, наближихме Барселона по залез слънце. Шофьорът бе спрял няколко пъти през деня, един от които на Бургер кинг в Ел Тигре. Много интересно ми стана - уж венецуелците са много анти-американски ориентирани, но нагъват Бургер кинг и Уендис, все американски вериги за скапана храна. Четох една статия в интернет, писана от някакъв пътешественик, който обяснява лошото отношение на местните към чужденците с анти-западната пропаганда. Наистина хората навсякъде ни гледаха лошо като на някои места нещата излязоха от контрол и нещастниците правеха зловещи физиономии като ни видят. Аз доколкото зная и българите по време на комунизма били винаги мрачни и сърдити, та тези тук идеално се вписваха в идеята ми за злобни и навъсени хорица. Помня като ходих в Украйна как всички ми се струваха студени и някак си дръпнати, явно от тези безумни режими хората стават озлобени и им е изписано на лицата. Във Венецуела преди месец време бил разгарът на протестите, хората яростно се опитвали да изкажат недоволство, чупели светофари, огради, вандалствали на воля. Най-смелите от тях изчезнали безследно, явно по желание на правителството. Студентите страшно много протестирали и дори в Тринидад попаднах на вестник, където на първа страница пишеше за проблемите във Венецуела и имаше сложена снимка на студентка, държаща плакат с предизвикателни към правителството думи. През нашия престой в страната сякаш нещата бяха утихнали значително, поне в градовете, които посетихме, нямаше и следа от протести. Хората продължаваха да си висят по опашки часове на ред, за да си купят олио, царевично брашно, тоалетна хартия, майонеза и подобни липсващи в магазините неща. Иначе храна има колкото искаш, няма основните неща, но има хиляди видове сладки изделия (без шоколад), всякакви сосове в шишета, сирене навсякъде, хлябове и подобни... Всичко си има, просто някои основни неща липсват. Мляко например, никой не се занимава да продава мляко на безценица като може да го обърне в сирене и да вземе добри пари. Царевичното брашно също е безумно евтино, 7 боливарес за кило. Тези храни са евтини, за да са достъпни за всички, нали е комунизъм и гладни не може да има.
Та да се върнем на камиона... наближавайки Барселона по залез, се втрещихме колко пренаселено и мръсно е всичко, а нещото което наистина ни ужаси бе мъртвата гора навсякъде около Пуерто ла Круз и Барселона (тези два града са залепени един за друг като гигантски мегаполис са). Имаше огромен завод с комини, бълващ отрова във въздуха. Нямаше живо дръвче на километри разстояние. Цялото нещо изглеждаше толкова кошмарно, че очите ми се насълзиха. Гората бе напълно сива като от някакъв филм на ужасите. Подминахме Пуерто ла Круз в посока Мочима и с другарчето сериозно се притеснихме къде ще нощуваме. Камионът отиваше в Кумана, а ние не искахме да влизаме в град нощем. Покрай пътя пък всичко бе къщи, къщи докъдето ти стигат очите. На места имаше зловещи гета, където къщите нямаха стени и хората бяха метнали по някой найлон вместо стена. Минахме покрай няколко плажа, всички от които бяха урбанизирани и навсякъде светеха лампите на къщите. Минахме прословутия плаж Колорада, целия покрит с барачки и дървени навеси, явно за продаване на стоки през деня. Общо взето нямаше празно по шосето. На едно място видяхме хълм вдясно от пътя и решихме, че може да ни е последния шанс за спане, така че почукахме на кабината и поискахме да слезем. Шофьорът много се учуди, че слизаме в нищото, но ние точно това търсехме - липса на къщи наоколо. Бързо се мушнахме в гората встрани от пътя преди някой да ни е видял и тръгнахме по една пътека нагоре с надеждата да не води до никоя къща. Цялата гора беше изгорена, стъпвахме по пепел. Навсякъде във Венецуела хората палят гората нарочно, в целия район всичките гори бяха обгорени. Страшна картинка!!! Нямахме никакъв избор и трябваше да легнем в пепелищата, палатката ни стана черна. На сутринта напрежението ескалира и се изпокарахме с другарчето като се стигна и до замерване с портокали и обувки (аз него). Проблемите бяха много и все наболели. Последните десет дни постоянно трябваше да бързаме, защото аз исках да разгледам колкото се може повече, а имахме само 30 дни. Другарчето въобще не обичаше да бърза обаче и му се беше натрупало много напрежение, не можеше да си изсуши дрехите, които изпрахме на Тарота, не можеше да си почива, да се храни добре. В същото време моите нерви бяха на ръба, защото всичко около нас ме убиваше - гората бе мъртва, въздуха изтровен, хората ни гледаха все едно сме някакви тотални боклуци, трябваше да бързаме а стопът изобщо не вървеше и всеки път щом се качим на поредния отворен камион, бях на тръни за следващата катастрофа. Чудех се как да опазя другарчето, а то ми късаше нервите. След скандала се поуспокоихме и решихме, че никой няма да ни реши проблемите и трябва сами да си помогнем. Отидохме в Мочима, която се оказа поредното разочарование. То всъщност няма какво да се прави там освен ако няма да вземате лодка за някой от околните острови. Иначе е просто едно село, пълно с уникално зли и проклети хорица, които само като разберат, че не търсите посада (хотел), ще направят всичко, за да ви изгонят. Ние седнахме на главната до едни контакти, включихме си лаптопа и решихме да гледаме филм (Cloud 9), което ни подейства страшно успокояващо и си починахме от негативните емоции. Другарчето се разходи из селото, купи хляб, а в това време докато аз бях на компютъра, една злобна леличка дойде до мен и без да каже "добър ден" или каквото и да е друго, ми каза, че не можело да спим тук, не ни искали. Направо ме остави с увиснало чене, ние да не сме нещо луди да спим на пъпа на центъра на това болно село и алчните му хора. Изсмях й се в лицето и не се занимавах повече. Тя се върна при другите кокошки, седящи зад една ограда и не свалящи очи от нас последните часове. Душевно болни хора със сериозни проблеми. Не знам колко трябва да си изпаднал, за да седиш цял ден да гледаш какво правят другите. И да търсиш повод да ги залееш с помия. Направих десет минутна разходка в селото, след което се изнесохме нагоре по пътя да си търсим място за палатка. Този път намерихме по-читаво място, но отново в обгоряла гора. Поне имахме хубава гледка, беше скрито от хорските очи и доста тихо и спокойно. На другия ден хапнахме по една арепа от сергиите на главния път, тук имаха със сирене и без месо. Тръгнахме да стопираме към Каракас и се молехме за директен стоп, за да подминем мегаполиса Барселона-Пуерто ла Круз. Случи се обаче най-лошото - взе ни пикап за Пуерто ла Круз - градът, който почти успя да ме убие. Пристигнахме сутринта, намерихме безжичен интернет до автогарата и седнах на тротоара до един клошар да търся хостове от каучсърфинг за следащите дни. Нямаше човек, минаващ по улицата, който да не впери поглед в мен. Толкова омраза, злоба и лоши намерения се изливаха от тези хора към мен, че не можех да повярвам, че това се случва. Тези хора наистина ме гледаха по начин, който ясно казва, че ако имат възможност, биха ми причинили нещо лошо. Всякакви разкривени физиономии на мъже и жени изливаха помията си върху мен, а аз така и не разбрах какъв им беше проблема. Надали беше лаптопа, тук видяхме хора с таблети и подобни модерни глупости, така че лаптопа си беше направо старомоден, а и видяхме дете, седящо на лаптопа си пред един коптор в село насред нищото. Така че не е никакъв лукс, а дори разбрахме от Хуан от Тукупита, че правителството на Чавес е раздало на всички деца лаптопи. Ако не е било от завист по лаптопа, то тогава нямам идея защо ме гледаха така, но определено беше непоносимо. Някои дори се навеждаха към мен и ми се зъбеха като погледна към тях. След драмата с лаптопа, тръгнахме да вървим полека към изхода на града. Купихме си плодове за ядене, спирахме няколко пъти на различни места да пробваме да стопираме, махахме часове на ред и никой не спря. Минаваха стотици коли непрекъснато, само такситата спираха, мислейки си че искаме такси и ние ги отпращахме. Беше кошмарен стоп, въздухът не можеше да се диша, на мен ми стана толкова лошо, че имах чувство, че ще загубя съзнание. Изобщо не можех да си поема въздух, а дробовете ме боляха зверски. Така висяхме на изхода до тъмно, когато наболя въпроса за спането. Нямаше смисъл да вървим, защото този град реално нямаше край и бе съединен със съседния Барселона. Ако тръгнем пеш щяхме цяла нощ да вървим, а аз едва гледах какво остава да вървя. Друг проблем бе, че градът изобщо не е от безопасните и не е добра идея да се седи на пътя по тъмно. Изроди всякакви видяхме през деня, та през нощта сигурно са още повече. На мен освен, че ми беше лошо, се притеснявах и какво ще правя с другарчето. Категорично не исках да го излагам на опасност, стопът очевидно нямаше да го бъде в тоя град, а вероятно и във всички следващи. Тази част на Венецуела бе къде по-ужасна от всички други. По пътищата нямаше празно от къщи и гета, всичко беше замърсено и не можеше да се диша... просто умирах от желание да се махнем от там. Дойде ни идеята да вземем някакъв градски рейс за края на Барселона, за да се измъкнем от мегаполиса. Това обаче нямаше да помогне особено, защото щяхме да сме по тъмно в гетата и пак да няма къде да спим. Мислехме също да отидем да спим на автогарата. Проведохме дълга дискусия, която премина през най-различни идеи и предложения, някои от които бяха драстични - другарчето на автобуса за Мерида и се срещаме там когато аз стигна. Ще ви спестя подробности по отношение на причините за вземане на това решение, но накрая другарчето реши, че няма да се качи на автобуса само и аз ще трябва да отида с него. Бяха големи караници кой, какво, защо... накрая тръгнахме към терминала с уговорката и двамата да се качим и да се махнем от този район като вместо до следващия град да вземем автобуса направо да Мерида с цел да прескочим всички ужасии по пътя. Не искахме да виждаме повече градове, а на мен ми беше наистина много лошо. За мен няма по-голямо разочарование от вземането на автобуса или влака, не ми се е случвало никога никъде в пътуванията ми, ако не броим влака за тибетското разрешително, без който нямаше как. Тук нещата бяха станали толкова непоносими и за двама ни, че сами започнахме да се чудим защо си го причиняваме вместо да се махнем от страната час по-скоро. Докато вървяхме към терминала другарчето ми купи нещо като чапати, сладкиш и страхотно сирене в кофичка, за да ми повдигне настроението, твърде много ме боляха дробовете и изобщо не дишах добре. Имах чувството, че най-сетне умирам. На автогарата имаше много народ и автобуси, но не беше лесно да се намери правилния, другарчето ме остави в чакалнята с раниците и отиде да разпитва. Ходи и се връща поне десет пъти, никой не му казвал точна информация. Добре, че в чакалнята имаше един испанец, който взе присърце драмата ни и реши да ни помогне. Заведе другарчето до автобус за Баринас, град на 100-200 км от Мерида. Автобус за Мерида нямало в момента. Другарчето купи два билета (по 7 долара) за Баринас и се натоварихме на рейса. Вътре - кучи студ! Климатиците до дупка, хората увити с одеала и зимни шапки, навън жега ама страшна. Просто ад. Последното ми возене на автобус ще да е било толкова отдавна, че не мога да се сетя. То си е чиста проба инквизиция. Пари да ми дават не се качвам отново на такова нещо. Седиш изгърбен и изкривен на супер неудобна седалка, отпред някой хърка, отзад някой пърди. Пълен ужас. За капак климатикът те разболява и освен че плащаш на търгашите да те возят като чувал с картофи, слизаш и болен. Аз обаче имах други належащи проблеми - не можех да дишам, ревеше ми се от срам и унижение, че се качвам на автобуса, защото никой не ме е взел на стоп и го правя само за да махна другарчето от този град и всички проблеми, които щяхме да имаме ако бяхме останали. Но намеренията нямат значение, важен е резултата. Цялата нощ в автобуса се гърчих на седалката, кога от болки, кога от студ, кога от нерви. Гледах през прозореца и виждах безкрайната върволица от къщи покрай пътя, огньовете на петролните рафинерии, убиващи природата... Към обяд стигнахме Баринас, валеше дъжд. Градчето беше направо прекрасно в сравнение с останалите до момента. В подножието на Андите, имаше паркове с мангови дървета и куп нападали по земята зрели плодове. Хората не ни зяпаха чак толкова лошо, успяхме да обменим малко пари в един алкохолен магазин и си купихме храна. И двамата с другарчето бяхме много разстроени от возенето на автобуса и не ни се говореше, всеки се беше депресирал поотделно. Все пак бяхме доволни, че няма да минем през повечето венецуелски градове и да страдаме същото, което в Пуерто ла Круз. От Баринас тръгнахме да стопираме за Мерида. Никой не ни взе и се стъмни, вървяхме километри по пътя в търсене на място за палатка, но такова нямаше. Всичко беше преградено с мрежи и накрая разпънахме в едни високи треви до един имот колкото да дремнем няколко часа. За капак не спираше да вали цяла нощ. На другата сутрин дъждът стана още по-проливен, едва събрахме палатката и се скрихме под постройка с навес до пътя. Там прекарахме следващите няколко часа, стопирахме, но никой не спираше. Накрая ни взе един човек с джип и ни откара до първото село преди началото на големите планини. Черпи ни "чича" - страхотно местно питие с мляко, ориз, лед и канела, много вкусно! На човека това му бе бизнеса - магазин за чича. Като видях планините насреща, почти успях да забравя за болките в дробовете и ужаса с автобуса. Отново тръгнахме пеш по пътя, но не след дълго ни взе пикап. Единият от тримата мъже вътре бе много готин, заинтересуван от нас, сто процента бяхме сигурни, че той е казал на шофьора да ни вземе. Също така му казваше да спре на всяко интересно по пътя място и така видяхме едно езеро, панорамна гледка към река, паметник и невероятна църва, построена от камъни. Същият човек ни черпи пакетче чипс от плантейн и манго. Оставиха ни в центъра на Мерида, решихме първо да търсим инфо център за карта на града и района. Градът е много голям, но свеж и приятен, намира се на 1700 метра надморска височина, разположен е в голяма долина и е обграден от високи планини от север и юг. Северната част принадлежи на национален парк Ла Кулата, а южната е национален парк Сиера Невада с първенеца на страната Пико Боливар - 5007 метра. Аз просто живеех за мига, в който ще стигнем до тези планини, така че забравих всичкия ужас по венецуелските градове и всичките проблеми, освен факта, че дробовете не ми минаваха, ама изобщо. Планинският въздух не ми помагаше. Другарчето се притесняваше за мен, но нямаше какво да се направи, трябваше да чакам да минат от само себе си. Разходихме се из града, оказа се че няма инфо център, а карти има в десетките тур агенции, където ти дават и инфо за преходите. В една такава ни дадоха карта на града, но не и на планините. Купих една доста по-добра, но не особено детайлна, все пак най-добрата на пазара. В тази държава има отпечатани много безплатни брошури за туристите, които обаче биват потулени и скрити и ви предлагат само тези за продан. Е, поне са евтини, хубавата карта бе по-малко от 1 долар. В Мерида се намира известното Телеферико - най-високия кабинков лифт в света, който достига до 4765 метра, но не работи вече 7 години. В момента продължават усилени ремонтни дейности, но никой не знае кога ще бъде пуснат в действие, местните казват, че всеки път преди избори уж били готови да пускат Телеферикото, но след изборите намирали причина да не го пуснат, а парите потъвали по нечии джобове (нещо като магистрала София - Бургас :)). Градът е доста оживен, продават се всякакви привлекателни храни, ние луднахме по едни понички за 15 боливарес и се натъпкахме като прасета. Стана традиция - всеки път като слезем от планината в Мерида, първата ни работа бе да идем до поничарката да си купим понички. Наистина бяха много вкусни, не е пестено като са ги правили. Въобще храната в тази страна е единственото, за което си струва да се посети, е разбира се и природата на Гранд Савана и Андите. Това са двете места, които определено си заслужават, прекрасни са! Единсвеният проблем този ден в Мерида бе дъжда. Не спираше да вали, аз предложих на другарчето да ходим да спим на автогарата или летището, но то се заинати, че нямало да може да се спи там и трябвало на палатка, защото не сме спали нормално вече много нощи. Е, и тази не спахме нормално. Поехме по една уличка нагоре, навсякъде имаше къщи и стръмни склонове и никакво място за спане. По едно време поройният дъжд отново започна и ни заклещи под навеса на една къща. Стопаните се прибраха и ни се озъбиха, задето им седим пред къщата на улицата. Затръшнаха ни вратата под носа. Като намаля дъжда пак тръгнахме нагоре, стигнахме до един малко по-поносим, но отново стръмен склон, където изтощени от целия ужас решихме да разпъваме палатка. Цяла нощ валя порой и ни удави, на сутринта всичко ни беше мокро. Другарчето съжали, задето не ме послуша, но твърде късно. Махнахме се от гадните градове, но сега времето бе срещу нас. На слизане по склона другарчето падна и си окаля здраво панталона. Слязохме в града и отидохме в един мол на интернет, видяхме че прогнозата за времето за следващите дни е само дъжд. Решихме да пишем на каучсърфъри и да не ходим на преходи в това време. Пратих няколко рекуеста и оставих другарчето на интернет, а аз отидох да разгледам града. Минах по почти всички малки улички, площади, паметници, купих сирене и се върнах. Една каучсърфърка на име Мичел ни беше отговорила, че не може да ни хостне, но ще се радва да се срещнем. Писахме й, че сме в мола и тя дойде с неин приятел надвечер. Предложиха да ни закарат с колата до началото на национален парк Ла Кулата, където било супер за къмпинг и ни казаха за хайка, който можем да направим там. Този хайк ни беше един от задължителните, така че изобщо не трябваше да ни убеждават повече, а и въпреки лошото време предпочитахме да сме в планината вместо бездомни в Мерида. Мичел и нейния приятел бяха от готините венецуелци. Личеше си, че са излизали в чужбина, говореха идеално английски, така че за първи път след срещата с Хуан и семейството му в Тукупита, имахме възможност да проведем пълноценен разговор. Разпитахме ги доста неща, разказаха ни, че ако искат да си ползват кредитните карти в чужбина, трябва да получат писмено разрешение от правителството, също така ще им разрешат определено количество пари, а понякога директно им отказвали. Да пътуват в чужбина за тях било много сложно. Всъщност те където и да отидат ако имат възможност да си ползват кредитните карти ще са много богати, защото ще им се обменят по официалния курс парите. Затова много хора искат да купуват долари на черния пазар и са готови да плащат десет пъти повече от редовния курс. Говорехме си до късно, показаха ни снимки от Мерида отпреди месец, когато целия град кипял от протести, всички светофари били изпотрошени, коли подпалени, никой не смеел да си покаже носа на улицата и градът изглеждал като бойно поле. Снимките бяха наистина брутални, не можеш изобщо да разбереш, че това е същото място, бързо са се съвзели. Полянката за къмпинг след село Ла Кулата бе чудна, никой нямаше да ни притеснява там и когато каучсърфърите си тръгнаха, разпънахме палатката и се молехме да не вали поне тази нощ. Чувалите ни бяха мокри, а се намирахме на 3030 метра височина. Беше доста студено, но не мръзнахме много след като си облякохме всички дрехи. На сутринта бяхме готови за хайка с едно изключение - нямахме много храна. Предния ден другарчето бе пробвало най-голямата местна атракция - да се нареди на опашка за царевично брашно и бе купило един пакет и една майонеза след час чакане. Местните само дето не го набили, че купува само един пакет при разрешени 6 на човек. Цената е покъртителна - за 1 щатски долар можеш да си купиш 10 кг. И аз в последствие щях да го набия, защото цялата ни храна за следващите дни беше този пакет, майонезата и половин кило сирене. С други думи чакаше ни глад. Имаше едно последно магазинче преди пътеката да влезе в безлюдната планина, но там не продаваха нищо смислено, само боклуци от типа на снаксове и чипсове. В двора до магазинчето имаше три огромни санбернара, които бяха супер сладки и лигави :) В Андите е пълно със санбернари, много са популярни и сякаш си в Алпите. Явно копират от там. След магазинчето започна истинската пътека. Група младежи с торта, които явно отиваха да празнуват рожден ден, вървяха зад нас, но се отклониха не след дълго и ние останахме сами. Беше ми трудно да вървя нагоре, защото дробовете продължаваха да ме болят и се задъхвах лесно. Дъждът не закъсня, а моето пончо вече бе толкова скъсано, че пазеше само раницата ми, но не и мен. Вървяхме часове през мъглата, на места се колебаехме за пътеката, но намерихме правилната. На мен ми беше страшно мъчно, че не се вижда никаква гледка, а вероятно бяхме обградени от красиви планини. Преходът беше само изкачване, на едно място другарчето спря да gps-не, бяхме се качили до 4000 метра. Продължаваше да вали и беше много неприятно за ходене. Каучсърфърите ни бяха казали, че има два заслона по маршрута, където можем да спим. В някакъв момент мъглата се вдигна за малко и видях първия в ниското. Тръгнахме веднага към него, прекосихме реката и видяхме, че там вече има човек. Попитахе дали можем да останем да спим, мислейки си че човекът е собственик. Оказа се, че е планинар като нас, казва се Ернан и е венецуелец. Направи ни място в заслона, който бе построен от камъни и с ламаринен покрив, но пазеше перфектно от дъжда, освен това пода беше застлан с мъхести листа и държеше по-топло. Имаше огнище, но нямаше сухи дърва. Ернан не говореше английски, но беше много готин! Познаваше района, личеше си, че обича планините. Веднага почна да ни учи испански. Другарчето записваше нови думи: мокър, дъжд, мъгла, дреха и т.н. Простряхме си мокрите дрехи из целия заслон с надежда да изсъхнат. Ернан ни показа как се правят арепи и направо ни приготви няколко. Не ни позволи да си ползваме нашето брашно, след като видя колко малко храна имаме за следващите дни и използва неговото. Той смяташе на следващия ден да се връща в Мерида, така че не му беше нужно брашното. Арепите бяха страшно вкусни и много добре ни дойдоха. През нощта на мен ми беше топло в заслона, а другарчето сподели, че му било хладно. Сутринта Ернан ни направи чай, даде ни котлона си да си стоплим кашата от брашно, която другарчето направи, остави ни няколко стръкчета пресен чесън и една глава лук и си тръгна. Времето отново бе много нестабилно, а ние с другарчето крайно неадаптирани към височината, заслонът бе на 3550 метра. Аз продължавах да страдам от силни болки в дробовете и невъзможност да дишам нормално. Другарчето имаше главоболие и не се чувстваше добре като цяло. То остана цял ден в заслона да си почива. Аз направих възможно най-голямата глупост, която може да се направи в моето състояние - тръгнах да изкачвам околните връхчета, които бяха около 4000 метра. С всяка стъпка нагоре усещах, че ми става все по-зле и в един момент вече не знаех дали ме болят дробовете или направо сърцето ми отказва. На едно място не можах да продължа и се сгромолясах на земята. Много ме болеше и колкото по-зле ми ставаше, толкова по-силно исках да се кача още по-нависоко. Предизвиках се до крайност. Не се спрях докато не се качих на едно връхче с чудна гледка към долината назад, откъдето бяхме дошли предния ден. Нямаше мъгла за известно време и се насладих на панорамата. По едно време заваля проливен дъжд и хукнах надолу към заслона. Доста се намокрих, но стигнах и колкото и да ми беше лошо, страшно се радвах на постижението си. Още повече, че видях разкошен бухал на едно дърво в долината. До вечерта изядохме сиренето и останахме само на брашно и буркан майонеза. Аз пък реших да се къпя в реката пред заслона, чиято вода бе тъй ледена, че само като си топнеш краката, стават червени. Но нали имам опит в "моржуването" по българските високопланински езера и морето през зимата, все пак успях да се окъпя преди да се вкочаня. Водата е наистина уникално студена, зъбите замръзват ако не се стопли преди пиене. Нощта прекарахме спокойно, но на сутринта нямахме никакво подобрение вследствие на деня аклиматизация. Другарчето имаше главобол, мен продължаваха да ме мъчат дробовете плюс главобол. Естествено противно на логиката тръгнахме да се качваме към втория заслон, вместо да останем още, докато се адаптираме. Инициативата разбира се беше моя и другарчето какво да прави, съгласи се. Вторият заслон бе нагоре по долината, на красиво местенце отново с река и голяма поляна. Нямаше крави както до първия (правехме си компания с десетина крави двата дни). Стигнахме там към обяд и продължихме дългото изкачване по пътеката към предела (4150 метра). Имаше два разкошни водопада вдясно, както и първа табела по целия преход, на която пишеше името на върха Пан де Азукар, към който отивахме. Маркировка и табели нямаше изобщо, но до момента пътеката бе сравнително ясна. Горе на предела обаче взе да се губи, една малка тръгваше на ляво, в последствие разбрахме, че тя е била за върха, но ние мислехме, че трябва да вървим по главната и я подминахме. Натъкнахме се на езерца с гореща вода и много им се изкефихме. Вървяхме доста време по пътеката, отляво ни бяха три високи върха, единият от които Пан де Азукар. Не виждахме откъде ще тръгне пътека за върха и лека полека осъзнахме, че сме я изтървали. Все пак продължихме по маршрута, още повече че времето се развали и заваля, а Ернан ни бе казал ако вали в никакъв случай да не тръгваме към Пан де Азукар. Пътеката съвсем почна да се губи и се разделихме в търсене. Излязохме на друг предел (4500 метра) с невероятна гледка към съвсем други върхове и долини с много езера. Решихме да продължим натам, надяваки се да е правилната пътека. Загубиш ли се в Андите доста ще се луташ, а ние нямахме храна и предпочитахме да сме на правилната пътека за село Ла Мусуй и неговите горещи извори. На предела духаше страшен вятър, но пък напече слънце и стана страхотно за снимки. Слязохме в долината с идеята да спим на по-ниско, защото и двамата не се чувствахме добре. Нощувахме до едни езерца и се молехме да не вали и да не стане непоносимо студено. Изкарахме трудно нощта, не спахме добре, а на сутринта на другарчето му беше много лошо и доста се притесних. Гледката към долината бе невероятна! В дъното й имаше множество облаци, които бяха по-ниско от нас и цялото нещо изглеждаше сякаш там свършва света и ако скочиш през облаците, ще паднеш на долната земя. Продължихме по пътеката, която нататък започна да се губи и доста се чудехме къде ли ще ни отведе. Прекосихме още няколко планини и долини, докато накрая май излязохме на правилната пътека. Бяхме заобиколили доста, вместо да слезем напряко. Но пък видяхме невероятни красоти. Другарчето много оклюма и успях да го мотивирам като му повтарях непрекъснато колко понички ни чакат в Мерида като стигнем. Поничките бяха двигателя му на този преход. В същото време ядяхме сурово царевично брашно с вода, сол и майонеза. Имахме късмет с времето целия ден, не валя изобщо. Късния следобед изкачихме един сипей и пътеката пак се раздели. Другарчето настоя да хванем тази право надолу и направихме стръмно слизане по сипей, изведе ни до няколко големи езера. След тях успяхме да видим черен път много ниско в долината и първите признаци на цивилизация. Слизането до долу обаче бе по доста стръмна и опасна пътека. Отне ни повече от час и накрая се озовахме на голяма поляна с няколко крави и един кръгъл резервоар с вода. Бяхме капнали, но нямаше и следа от височинна болест, бяхме слезли доста по-ниско и не ни боляха главите. Започнахме да пием повече вода, а за мое голямо учудване по-рано през деня дробовете спряха да ме болят, ей така изведнъж ми минаха след около седмица мъки. Планината все пак ме излекува от отравянето в Пуерто ла Круз. Нощувахме на поляната с кравите, на сутринта другарчето реши да си пере дрехите с водата от големия резервоар, а аз се изкъпах с нея. Тръгнахме надолу по черния път и започнаха да изникват ферма след ферма и къща след къща. Доста въртеше пътя докато стигне до шосето за Мерида, отне ни няколко часа ходене. Видяхме доста работници, берящи лук по нивите, стигнахме Ла Мусуй, но се оказа че някъде по пътя сме подминали горещите извори. Те така или иначе са платени и комерсиализирани, така че нямаше какво да правим там. Тръгнахме по шосето, озверели от глад спряхме в крайпътно магазинче и си купихме по нещо за хапване. Стопирахме за Мерида и учудващо ни взе човек право за там. Първата ни работа бе да отидем на интернет на мола и разбира се за понички. Поничарката обаче я нямаше. В мола седнах на компютъра, а другарчето отиде за храна и да обмени пари. Едва десетина минути след като почнах да пиша мейл на нашите, дойде един гаден охранител и ми изключи лаптопа от тока, не можело да се ползва. Лелеее направо онемях. В този гъзарски мол човек да не може да си зареди лаптопа, това никъде го няма, особено във Венецуела, където тока си е направо безплатен. Според мен си беше чиста проба заяждане от страна на този човек, но ми развали всичките планове. Другарчето се върна по-късно и също се потресе. Имах голям проблем със снимките си, паметта беше пълна, лаптопа също, а и флашката, която купихме неотдавна. Трябваше някъде да ги запиша. Отидохме в интернет кафе, човекът беше много готин и искаше да ни помогне, купихме си от него няколко дниска и успяхме да запишем два и да изгорим три. Записвачката просто не искаше да работи. Лошото бе, че и другите компютри в кафето бяха с развалени записвачки. И все пак два диска бе по-добре от нищо. След интернет кафето започна първата ни безсънна нощ като клошари. Венецуела направи от пътешественици като нас градски клошари. Тръгнахме към автогарата с идея да спим там, но беше затворена. Отидохме до летището и то не работеше. Установихме се на пейка в парка и така до сутринта. Бяхме много уморени, но рано сутринта отидохме на летището и чакахме да отворят, за да можем да заредим лаптопа и пишем на нашите преди да тръгнем за следващия преход - национален парк Сиера Невада, от Мерида 60 км до Лос Невадос и от там няколко дни ходене покрай високите върхове до село Ла Мукуи. Заредихме и фотоапаратите, кой знае какви красоти ни очакваха горе. Аз отидох до центъра да купя така бленуваните понички и се наядохме идеално преди да тръгнем. Този път не направихме грешка с храната и се запасихме добре. Тръгнахме да вървим по шосето в посока Лос Невадос. Докато излезем от Мерида стана късно и не след дълго щеше да се стъмни, а ние още бяхме някъде в крайните квартали. На едно място пътя се разделяше и спрях да видя картата. До нас отби кола с доста хора вътре и шофьорът ни пита къде се опитваме да отидем. Съдбата ни срещна с едни от малкото добри хора в тази страна. Орландо, жена му, дъщерите му Карина и Мери и внуците му, всичките готови да помогнат, опитващи се да разберат какъв е проблема ни ако имаме такъв, явно сме изглеждали като да имаме. Нашият испански ставаше все по-добър всеки ден, така че въпреки че те не говореха английски, успяхме да разберем, че ни канят в дома си. Качихме се на колата, децата ги метнаха в багажника, за да има място за нас и ни заразпитваха какви сме и откъде сме. Цялото семейство бяха много готини! Само малките деца знаеха по някоя дума английски, но пък ние се радвахме, че като общуваме с хора, говорещи само испански, ще го научим по-бързо. Карина бе отраканата дъщеря с интернационални контакти, веднага писа смс на приятелката си в САЩ Дженифър и каквото искаше да ни каже, караше Дженифър да го превежда с обратен смс. Беше много забавно :) Отидохме с колата обратно в центъра на Мерида, те имаха работа в някаква аптека, след което се отправихме към дома им, който бе точно на пътя за Лос Невадос. Черпиха ни сладолед преди да стигнем до къщата, искаха да ни настаняват в някоя от спалните с легла, но ние бяхме много доволни с пода на всекидневната и там се настанихме, за да не ги притесняваме допълнително. Орландо извади китарата и се оказа, че свири страхотно!! Знае всякакви американски песни, дори е научил някои текстове наизуст, макар предполагам не знае значението на всички. Гостиха ни страхотни арепи, Орландо ни смеси мед с вода и ни го даде да го пием като сок, оказа се много добро. Подари ни две чисто нови пластмасови шишета като тези за велосипед. Прекарахме си страхотна, много забавна в езиково отношение вечер и се разбирахме чудесно въпреки бедния ни речник. Спахме отлично във всекидневната и на сутринта Орландо, Карина и децата ни закараха до антената на върха на близката планина, където е пътя за Лос Невадос. Взехме си сбогом с тези прекрасни хора и след всички изроди, които срещахме по пътищата, отново си припомнихме, че навсякъде има и много добри хора. Вървяхме нагоре по пътя с готовност да минем всичките 60 километра до откъснатото от света село пеша. За късмет обаче ни взе камион до следващото село Ел Моро. От там пътят за Лос Невадос ставаше "пътят на смъртта". Изключително опасен черен път, изровен в стръмни склонове с бездънни пропасти и покрит с паметници на загинали откъм пропастта. Място има само за една кола, най-малкото грешно завъртане на волата или просто поддаване на ерозиралата почва и получаваш 200-300 метра свободен полет. Ние се колебаехме дали изобщо да стопираме ако нещо мине. Така или иначе единствено джипове минават по този път, нито една друга кола или камион. Джиповете са платен транспорт и единствен вариант за хората от селото. Пътуват по 4 часа 60-те километра от Мерида. Ние спряхме до една рекичка точно преди началото на пътя на смъртта да хапнем авокадо и сирене. Тъкмо тогава мина един от въпросните джипове и спря без изобщо да го стопираме. Шофьорът слезе и ни пита дали сме към Лос Невадос. Потвърдихме, но казахме че сме пеша. Той предложи да ни вземе без пари, ужасно много се изненадахме. Когато стопираш никой не те взема, а когато изобщо не очакваш, на тоя никакъв път, някой ти спира без да си го искал. Човекът бе много добър и искаше да ни спести стръмното изкачване до селото. Беше и отличен шофьор, направо не знам как има нерви да кара всеки ден по този път. През повечето време колата се накланяше към пропастта застрашително и само уменията на шофьора спасяваха от падане. Другите пътници (беше пълен джипа) не възразиха, че се возим без пари. На едно място спряхе за почивка, след което издрапахме последните километри до селото. Самото селце е наистина готино място, много откъсано, хората не са лоши и не гледат на кръв, макар да не им ползваш посадата или хотела. Купихме си две огромни пити кашкавал и буркан лютива смес с домати и лук от местното магазинче. Бяхме запасени с храна за прехода, питахме местните накъде да вървим и нацелихме правилната пътека, въпреки че много пъти се разделяше и изпадахме в размисли накъде. Нощувахме на готина полянка, запалихме огън с бензина, който другарчето си взе от една бензиностанция преди да тръгнем. Отиде да поиска да му напълнят шише два литра, беше приготвил дребни пари да го плати, а те му го дали безплатно, защото няма толкова дребни пари, че да му върнат ресто :) Бензинът тук е наистина безплатен, няма нищо по-евтино от него. Една тоалетна на автогарата е 5 боливарес, а за тези пари получаваш 50 литра бензин. Огъня с бензин беше много лесен за палене, така че нямахме никакви ядове с готвенето. На сутринта продължихме по пътеката, стинахме река, където се изкъпах отново в студената вода, много добре ми се отрази. Другарчето обаче не се нави да пробва, видя му се много студено. Остатъка от деня вървяхме все по пътеката, беше много лека и без никакви много стръмни участъци, беше само нагорнище, но без опасни места. Нямах и следа от височинна болест, изобщо нямах проблеми с височината повече. Надвечер стигнахме до предела, където духаше страхотен вятър и имаше един голям кръст. Тръгнахме да слизаме от другата страна преди да е станало тъмно и стигнахме до чудесно каньонче с гора, където разпънахме палатката. Сготвихме си спагети отново с помощта на бензина. Бяхме много близо до предпоследната станция на Телеферикото и на другата сутрин тръгнахме натам. Според картата там се разклоняваха пътеките - една за класическия преход надолу към село Мукунутан и друга към върховете и село Ла Мукуи. Като стигнахме станцията местните ни казаха, че пътеката за върховете е започвала от превала с кръста, така че сме я подминали. На картата изглеждаше като да почва от станцията и това ни заблуди, освен това няма никаква табела, която да обозначава разклона. Изобщо пътеките тук са лишени от всякаква маркировка. На другарчето хич не му се връщаше и ме агитираше да слизаме по нормалния трейл, но аз не исках и дума да чуя. Тръгнахме обратно нагоре, стигнахме до отбивката, където започваше тънка камениста пътека. Заваля силен дъжд и спряхме да чакаме да превали. Тръгнахме отново и се придъжахме по-вдясно, пътеката се разделяше няколко пъти, но ние държахме вдясно както ни казаха местни, които срещнахме преди началото на пътеката. Те ни предупредиха, че е много опасно и трябва да имаме екипировка. Казаха да хванем дясната пътека, защото лявата била невъзможно стръмна. Излязохме на предел и пътеката слезе от другата страна, отново се заизкачва, беше стръмна, тясна и камениста, на места много неприятна. Вървяхме цял ден и се чудехме защо не стигаме горната станция на Телеферико и върха Еспехио. Беше много мъгливо и не се виждаше нищо, на моменти мъглата се вдигна и се откри невероятна гледка, бяхме над всички околни планини, виждаше се чак до Лос Невадос. Стигнахме една скала и другарчето седна там за почивка, а аз реших да оставя багажа и да се кача нагоре към зъберите в посока върха, да видя дали изобщо сме близо до станцията на Телеферико или сме объркали пътя. Тръгнах по един улей, драпах нагоре по камъните, преходът отдавна се беше сменил на такъв с катерене, а не просто ходене, пътеката ако може изобщо да се нарече пътека, бе много коварна и неприятна. Качването през улея явно бе единствен вариант, стигнах до някакво място, където пътеката пак се появи и се виждаше, че отвежда право нагоре. Вече нямах визуален контакт с другарчето, защото бях далеч, а мъглата дойде и покри всичко, така че тръгнах обратно. Едва се смъкнах по улея, на няколко пъти щях да падна. Другарчето седеше в мъглата и сподели, че му е много лошо, боли го глава ужасно силно. Бяхме на 4500 метра. Така или иначе според видяното от мен, нямахме шансове да се качим по-нагоре с раниците, тежаха много и щяха да ни съборят в улея. А и беше време за палатка. Разпънахме на едно по-равно място до скалата, другарчето си легна без дори да яде. Беше му много лошо, а аз сериозно се притесних и реших на сутринта да тръгваме надолу. Обаче факта, че няма да довършим прехода, не ми даваше мира и не можех да се успокоя. Преди да мръкне направих нов неуспешен опит да търся път към върха. Нямах и следа от височинна болест, чувствах се отлично и можех да си позволя да се качвам и слизам колкото пъти искам. На сутринта другарчето сподели, че продължава да му е зле. Аз тръгнах рано към върха без багаж и го оставих да почива в палатката, която бе цялата заскрежена, изглеждаше като че е валял сняг през нощта. Отново минах по същия улей като този път продължих нагоре по пътеката и след известно време стигнах нещо като разклон. Пътеката продължаваше към станцията на Телеферико, а вляво тръгваше стръмен улей нагоре към скала със статуя на върха. Предположих, че това е величествения Пико Еспехио с височина 4765 метра и тръгнах към него. Камъните бяха заскрежени и много хлъзгави, беше рано и слънцето не ги бе изсушило още. Изпълзях до горе, помагайки си с ръце през повечето време. Гледката, която се откри, бе фантастична. Бях по-високо от всички околни планини, с изключение на съседния първенец Пико Боливар. Еспехио бе остър като пирамидка и надолу зееше бездънна пропаст, а встрани се виждаше станцията с работниците и една кабинка тъкмо се качваше пълна с хора от долната станция. Като ме видяха на върха, всички много се ентусиазираха и почнаха да викат и махат. Беше страхотно усещане да си на такава височина и да гледаш облаците отгоре, а Пико Боливар ме дразнеше, че стърчи малко над мен. Той се изкачва само с екипировка за съжаление, а ние нямаме такава. Поседях на върха към половин час, гледах Мерида от високо, виждаше се всичко в четирите посоки. Не след дълго започна да се заоблачава както обикновено, ако искате да правите преходи в тези планини и да видите гледки, времето е само рано сутрин. След това винаги има облаци и мъгла, Пико Боливар и съседните му изчезват все едно не са били там. Слизането ми бе по-лесно от качването, защото камъните вече бяха изсъхнали благодарение на слънцето и поне не се пързаляха. Другарчето тъкмо бе излязло от палатката и ме чакаше. Събрахме лагера и тръгнахме надолу, притеснявах се за него, но колкото по-надолу слизахме, толкова по-добре се чувстваше то. Подминахме отново долната станция, работниците ни упътиха за пътеката към Мукунутан. Час преди тъмно стигнахме следващата станция и се установихме на палатка по-надолу на пътеката. Имаше изворче, на което другарчето направи подобие на чешма с парче пластмаса и така се роди традицията да правим по една чешма във всяка страна, която да оставим след себе си. За мен един от основните критерии за една държава е количеството чешми за обществено ползване и въобще достъпа до питейна вода. Много мразя страни, където човек страда дни на ред докато намери вода за пиене и стига до момент, в който трябва да си купи минерална, за да не умре от жажда. С другарчето бяхме много щастливи за новата импровизирана чешма и си напълнихме вода, сготвихме си и се радвахме на черното куче, което се появи внезапно и остана цяла нощ до палатката. Явно бе дошло от някоя от къщите надолу, беше много добре охранено и не искаше от нашата храна. Явно искаше само да играе и да ни пази до сутринта, когато май му свирнаха за закуска и изчезна безследно. Ние тръгнахме надолу и минахме през имота на Педро (имаше табели нагоре "къщата на Педро"). През него минава пътеката за селото, кучетата ни посрещнаха с лай, а Педро излезе да ни види. Другарчето много искаше да си купим мляко от него, но той каза, че не продава. Така и не успяхме да се сдобием с мляко във Венецуела. Надолу пътеката продължи да е брутално изровена, както беше и досега след третата станция. Тук обаче направо бе липсваща на места и трябваше да се влиза в огромни пукнатини в земята, нещо като миниатюрни каньони, така че ходенето бе много тежко. Огромни количества земна маса бяха надвиснали от двете ни страни и изглеждаха сякаш всеки момент ще се откъртят и ще ни затрупат. Доста време се борихме с тази уникална пътека и стигнахме село Мукунутан, където стъпихме на асфалта за първи път от доста дни и се отправихме към Мерида. Бяхме много закъсали с времето, оставаха ни по-малко от 4 дни преди да ни изтече престоя във Венецуела и около 300 км до границата. При така лошия стоп обаче не се знаеше дали изобщо ще стигнем на време. Другарчето предложи да стопираме денонощно до границата. Съгласих се и тръгнахме към шосето за Мерида. Първо трябваше нея да прекосим, а градът е голям и неприятен за нощно вървене. Стопирахме няколко часа на шосето, стъмни се и никой нямаше желание да ни вземе, докато накрая спря един много готин с камион, който бе местен, обаче стопаджия, прекосил цяла Южна Америка. С другарчето от дни насам обсъждахме, че в тази страна спират само или много готини и уникални хора, или такива които ни съжаляват. Никакви обикновени хора за разлика от България например, където спират всякакви хора с поне малко живец у себе си. Човекът ни остави в началото на Мерида и тръгнахме да я вървим както и предния път. Беше ни третия път в Мерида, вече я познавахме много добре. Поничарката я нямаше на моста, беше вече тъмно. Молът пък бе затворен и нямаше къде да се иде до тоалетна. Вървяхме до изхода на града и започнахме да стопираме, но заваля и се преместихме да махаме под навеса на една спирка. Доста отвисяхме, по едно време някакъв изрод започна да блъска с някакви железа някъде зад нас, какво точно правеше така и не разбрахме, но беше гадно. Решихме да се махнем преди да дойде да си пробва железата върху нас, тръгнахме към по-предните спирки, но сега пък някакъв психопат вървеше след нас. Другарчето явно се притесни, защото извади бензина и кибрита в готовност да го залее и запали ако дойде по-наблизо. На мен ми стана много смешно, а и за разлика от другарчето, което никога не се е било и е тотален инвалид в боя, аз си имам четири перфектни безотказни оръжия, с които няма да се замисля да пречукам някого, само чакам да ме провокират, за да не лежа в затвора след това. Иначе не отричам, че горя от желание да бия, да бия, да бия. Агресия и гняв в сърцето имам толкова много, достатъчно да взривя целия свят. Само като си представя какво причиняват хората на животните... на гората, на морето... не ми е нужно повече, за да избухна и унищожавам.
През нощта трафикът съвсем оредя, а ние се установихме на една пейка в парка, редувахме се по един час сън, за да не сме съвсем скапани на следващия ден. Сутринта другарчето ме остави на летището и отиде в центъра да обмени пари, нямахме никакви за храна, освен това вече нямахме дребни долари, затова то пробва да обмени 5 евро. Доста му било трудно, никой не ги искал, повечето хора дори не били виждали евро. Но накрая успял в едно индийско магазинче. Донесе сирене и хляб, хапнахме и отидохме да стопираме отново. Решихме ако мине градския рейс за Ехидо (краен квартал на Мерида) да го вземем, за да се махнем от града окончателно и с надеждата, че ще имаме повече късмет. Бяхме установили, че във Венецуела никой не спира ако стопираш в населено място, единствения ти шанс е да си извън градовете, колкото се може по-далеч. Рейса до Ехидо дойде и се качихме, струваше 6 боливарес на човек. Тъкмо стигнахме Ехидо и заваля проливно, крихме се под навеса на входа на една къща и стопаните ни гледаха изключително лошо. Това да се скриеш от дъжда тук си е престъпление, вече за втори-трети път ни гледат злобно за това, че им ползваме навеса. Още само не са ни изгонили, но ако бяхме поостанали още малко в страната и това щеше да стане, не се съмнявам. Ехидо се оказа огромно, докато излезем минаха часове и дори не бяхме на края на квартала, когато започнахме да стопираме. Отново никой не ни взе, отвисяхме си доста. Денят бе загубен, останаха още два и щяхме да сме в голяма беда. Като се стъмни тръгнахме да вървим по черен път в планината с надеждата къщите да свършат и да легнем да спим, защото не бяхме спали предната нощ. Качихме се доста нагоре, разпънахме палатката на единственото по-равно местенце до стръмния черен път и тъкмо си легнахме, когато мина мотор. Човекът спря да ни разпита какви сме и какво правим, не ни създаваше проблеми, но задаваше много въпроси. Накрая ни остави и каза че неговата къща е някъде по-нагоре по пътя. Спахме добре и на сутринта слязохме отново на шосето. Стопирахме часове на ред, мина обяд и никой не спираше. Накрая ни взе кола с 4 мъже, бяхме общо 4 човека отзад с две големи раници. Бяха леко пийнали, отиваха само на 5 км до мястото, където са касите за плащане на магистралата. Тези места винаги са добри за стопиране. Питаха ни нещо за марихуана и кокаин, но не разбрахме дали ни предлагат или търсят от нас. На касите бе идеално за стопиране и имахме късмет - взе ни такси от онези лъскавите, дето карат хора до летището и обратно. Човекът явно ни съжали, може би ни гледа последните два дни на същия път и никой не ни взема. Закара ни до Ел Бихия. Там зациклихме отново, цял следобед стопирахме и никой не спря. Гадни младежи от съседните сергии за ананаси ни се поидиграваха и се кефеха, че никой не ни взема. По едно време мотор блъсна едно дете пред нас, дойде полиция и трябваше да се преместим. Продължихме с нощен стоп. Бяхме страшно притеснени за границата! Оставаше ни още 1 ден, а бяхме много далеч, трябваше да минем и един голям град Сан Кристобал. Колкото и да не ни се искаше, единствения ни шанс да стигнем бе нощния автобус за Сан Кристобал. Направо ми се ревеше с глас. Тази държава все пак успя да ни опропасти, никой от нас не искаше да взема автобуса, но ножът опря до гърлото и ни чакаха огромни разправии с имиграционните и кой знае колко пари глоба. Поне автобусът бе евтин, 2 долара на човек. Отидохме на терминала, но автобуси нямаше и никой не искаше да ни даде информация, един нещастник дори взе да ни крещи нещо. Не ни оставиха във вътрешната чакалня, където имаше ток и можеше да включим лаптопа, изгониха ни от там и се установихме на пейките отвън. Другарчето дремна, докато аз гледах "Карибски пирати 1". Всеки път като дойдеше автобус на автогарата, другарчето ходеше да проверява за къде е. Към 2 през нощта дойде един за Сан Кристобал, спираше само за няколко минути на автогарата, така че набързо си събрахме нещата и се набутахме вътре. Поредното КОШМАРНО пътуване, няколко часа гърчене на седалките, друсане, климатик..... ужас! Няма по-некомфортно нещо от автобуса, никога ама никога не искам да се возя на такова нещо отново, предпочитам отворените камиони без решетка, отколкото тази инквизиция. Стопът е милиони пъти по-комфортен начин за придвижване! В Сан Кристобал се оказа, че автогарата, на която ни оставиха, е в другия край на града и трябва да го вървим целия докато стигнем изхода за границата. Взехме парче картон и написахме табела "Сан Антонио" - граничния град. Стопирахме на добро място, но времето напредваше и сериозно се притеснихме, че няма да успеем, трябваше днес да сме вън от страната. Отново опряхме до автобуса. Струваше 0,50 доларови цента и решихме, че ще се прежалим за последно. На един от чек пойнтовете на гвардията преди границата, спряха автобуса и претърсиха всички пътници. Искаха да ни ровят в раниците, но намериха шишето с бензина, с който си палим огън в планината и палим лоши непознати :) Взеха ни го, казаха че не можело да го прекараме през границата. Ние бяхме убедени, че ще ни го вземат на границата, така че не се изненадахме изобщо. В Сан Антонио питахме за имиграционните и ни упътиха. То е едно офисче сред града, можеш спокойно да си минеш и влезеш в Колумбия без изобщо да разбереш. Платихме си таксата за напускане на страната - 2 долара на човек. Поредния абсурт. Пак са по-скромни от Тринидад, там беше 12,5. Почакахме на опашка и накрая ни удариха изходните печати. Имаше един италианец, който ревеше и се молеше да му помогнат, беше пресрочил с един ден престоя си. Митничарят каза, че нищо не може да направи за него и мъжът много се притесни и почна да звъни на разни телефони. Не ми е ясно какво става в този случай, значи те отказват да му ударят печат, а без този печат не може да получи друг от Колумбия, така че остава в ничия земя. Може би подкуп е решението? Ние се ометохме след формалностите и тръгнахме към моста и другата граница, вече колумбийската. Непрекъснато в последните дни повтарях колко много ще се радвам да се махнем от тази болна държава и да отидем в Колумбия, за която бяхме чували само добри неща. Живеех с надеждата, че хората ще са много по-добри и никой няма да ни гледа все едно цял живот е събирал омраза срещу нас. Когато отидохме при имиграционния служител, той ни закопа с изявлението, че ни трябва виза. Взе да ни праща обратно в консулството в Сан Антонио. Ние обаче знаехме, че не ни трябва, защото получихме потвърждение от Владо (който ми подари обектив за апарата), че от ноември насам визите за българи са отпаднали и негов познат е ходил вече без виза. Служителят обаче имаше стар списък, висящ на стената и трябваше десет пъти да му повторим, че не ни трябва виза, за да се размърда и да звънне на някои телефони. Каза ни да чакаме на столчетата отстрани и започна да търси "помощ от приятел" или в случая по-компетентен служител. Накрая ни викна обратно и каза, че сме прави, получаваме 90 дни право на престой. Настроението ни веднага се оправи, бяхме се притеснили да не ни върнат, но бяхме в правото си. Удариха ни печата, не ни питаха нито за хотел, нито за изходящи билети, а ние всичко бяхме подготвили. Първото нещо, което ни впечатли като тръгнахме да вървим, бяха крайпътните продавачи на бензин в шишета и туби. Имаше голяма контрабанда на бензин между Венецуела и Колумбия, все пак в първата е супер евтин, а във втората доста скъп. Венецуелски бензин се продаваше навсякъде покрай шосетата и хората предпочитаха да купят него, защото е по-евтин от бензиностанцията. В същото време контрабандистите правят огромна печалба.
Започнахме да стопираме с такава огромна надежда, с 24 каратови усмивки на лица от радост, че сме се избавили от Венецуела, че имаме 90 дни тук и никога повече няма да ни се наложи да вземем автобуса, за 90 дни все ще стигнем до Еквадор. Махахме доста време, постоянно ни спираха таксита, които искаха пари и установихме, че в това отношение Венецуела бе по-добре, там такситата бяха обозначени и просто не ги стопирахме, а тук част от тях са нелегални и изглеждат като нормални коли. Тоест винаги трябва да питаш дали шофьора иска пари. А те всичките искат. Като за добре дошли в страната получихме и среден пръст от прозореца на лъскав черен джип. Като повисяхме и разбрахме, че никой няма да ни вземе, тръгнахме пеш към Кукута - първия следграничен град.
Следва продължение...

В заключение за Венецуела мога да кажа, че храната бе чудесна, ИСТИНСКА като българската едно време. Стопът бе изключително зле, къмпингуването е трудно, защото покрай повечето пътища има огради и всичко е частни собствености, но се намират и доста празни места, за разлика от Колумбия, където празно няма. Хората са изключително груби, студени и или изобщо не им пука за вас, или ви гледат лошо. Средно положение няма. Никой не се усмихва. Никой не поздравява. С другарчето дискутирахме, че няма любов в тази държава, хората не ги е грижа един за друг и не могат да обичат дори близките си. Затова и животът няма стойност. Шофират като абсолютни убийци, не им пука нито за животни, нито за хора. Като се пресича улицата трябва да се тича, никой никога няма да ви направи път ако сте пешеходец. Буквално ще минат през вас. Колите са много готини като визия ако обичате стари коли, ние много им се радвахме, особено на тези, които нямат дори боя, целите са в ръжда, но се движат. Обаче въздухът става непоносим благодарение на тях, освен това никой не си гаси колата и замърсяването на въздуха е просто страшно. Природата в Гранд Савана и Канайма (Гранд савана всъщност е част от един много голям национален парк Канайма, където се намира и водопада Анхел - най-високия водопад в света - 987 метра ако не ме лъже паметта) е прекрасна, също така в Андите. Останалата част от страната не е така красива, повечето са или обработваеми площи, или изкуствено насадени гори. Цените на нещата са ниски, някой бе писал някъде, че в момента Венецуела е най-евтината за пътуване страна в света. Наистина човек може да си позволи всичко, храната е евтина, транспорта също, а доколкото разбрахме имало хотели за по 3-4 долара. Бензинът е толкова евтин, че направо безплатен. От местата, които първоначално смятах да посетим, отидохме само на три. В Каракас спря да ми се ходи още когато Ерик (французина-колумбиец, с когото се запознахме в Сейнт Луча) ми писа, че няма никакви драми в града и всичко е нормално. Останалите градове автоматично отпаднаха след белодробната ми агония в Пуерто ла Круз, а до националните паркове нямаше време да стигнем, нито пък имахме желание, искахме само Андите и точно там отидохме. Дните високо в Андите бяха единствените истински щастливи за мен, както и водопадите в Гранд Савана, но там понякога се ядосвахме заради лошия стоп. Високо в планините лошите хора не достигат, много обичам онзи израз - "планината ражда хора, а полето - тикви" :) Там единствено си починахме истиски от човешкия фактор във Венецуела.  


Вече сме 3 седмици в Колумбия. Сега мислим различно - Венецуела бе малко по-добре. Не ми се говори и колко плачем за Доминика. Все за нея си мислим, все там мечтаем да се събудим. И Мазньо да ме чака на плаж Пурпурна костенурка.
Колумбия ни тежи. Сега се молим в Еквадор да е по-добре. Надеждата умира последна, казват.     

Снимките тук са до края на Гранд Савана, от Андите ще сложа при първа възможност.


селото на острова в река Ориноко

първи впечатления от Венецуела







алените ибиси са навсякъде


в Тукупита


първите ни арепи


част от трофеите на Хуан

в двора на прекрасното семейство


богати сме :))

Ориноко край Сан Феликс


на ферито


любимите ми коли :)))

първото ни сирене, страшно вкусно!!!


край Ел Каяо






по пътя към Гранд Савана

водопад Кама


над водопада



в Санта Елена де Уарен




айде към Бразилия :)

инфо центъра

ток на паметника :)

цените на плод и зеленчук :)

качапа, голяма вкуснотия

така се стопира във Венецуела - 1 секунда стоп, 10 минути учене на испански

първите стопаджиики, които видяхме

обичайното возене на камион, този обаче с решетка





Кебрада де Джаспе



домът ни при кученцата

на другарчето ядките :)

боливарес

нашите нови приятели



обожавам червените пътища :))


по пътя към водопад Уруе




водопад Уруе









най-вкусното на света :)))

в далечината са няколко тепуи, един от които Рорайма







къмпинга на водопад Арапена




боб с ориз

така се мие мръсно канче - с кал :)





каша от касава и доматен сос - пълна гадост!

водопад Кама за втори път



каскада Кави


водопад Кави



водопад Арапан


нашата къщичка






сушен ананас

до водопад Голондрина



водопад Парадизо





водопад Анауей








вкусно сирене и гаден хляб



бързеите на Камойран


арепа или импанала (когато е прегъната така)

каскада Вари



водопад Камойран



стрелбището към Тарота

гигантски мравуняк


подслонът до водопад Тарота




водопад Тарота - супер за плуване!

и за пране! :)

новата ми тениска

някой бе оставил и столче, но беше скъсано :)

водопад Данто



ако видите тази табела - БЯГАЙТЕ! :)))

айде на праните гащи :)))





Скоро се надявам да мога да сложа снимките от планините, те са ми любими :))))

11 коментара:

Надежда Симеонова каза...

Мили Тери и Другарче, преживях тежките дни редом с вас, благодарение на така живото описание на Тери. Добре, че знам, че всичко е минало - много се притесних за тези белодробни болки. Както в Африка след катастрофата. Аз не познавам друга южноамериканска страна освен Бразилия (която познавам доста добре) и съм много изненадана от манталитета на хората във Венецуела, а очевидно и в Колумбия, макар още да няма подробен разказ. Даже снимките от Венецуела разгледах с други очи - сториха ми се едни сиви и намусени като хората, които Тери описва.
Тери, няма за какво да ми благодариш - ти ми даваш толкова безвъзмездни емоции и преживявания, толкова много знание, че няма как аз да изразя благодарността си. Пък като си писала "голяма" помощ, се замислих да не съм сложила някоя нула в повече. :)
Пожелавам ви от цялото си сърце огромен кураж, да не стихва силата на духа ви и природата да е с вас и да ви закриля. Моля се хората по пътя ви да попиват по мъничко от вашия дух и така да станат поне мъничко по-добри - имат нужда. Прегръдки от лятна България!!!

Tery каза...

Благодаря ти много, Надежда :) Сега нещата тотално се промениха, пътуването стана чудесно, вече доста дни сме в Еквадор и сме луди по тази прекрасна страна!!! Няма нищичко общо с предните две :) Тук хората са много мили и спокойни, нямаме никакви проблеми и се чувстваме прекрасно! Ще се задържим тук много, има невероятни красоти и нямам търпение вече да успея да напиша разказа за Колумбия (да приключа с негативното) и да почна Еквадор :) А снимките от Андите във Венецуела ще ти харесат, те са много по-свежи :) Само ми трябва по-бърз net да ги кача. Въпреки всички ядове във Венецуела определено бе мноооого по-добре от Колумбия, а Андите аз лично винаги ще си спомням с много радост, те ме излекуваха от болките в дробовете (оттогава не са ме боляли, така че всичко е на ред :)) а и се качих на 4765 м, което дава фантастични гледки, все още често ги сънувам. Венецуела поне имаше уникална (макар и негативна отчасти) атмосфера, не бе просто безлична страна, пълна с безброй лоши хора, каквато категорично твърдя, че е Колумбия. А Еквадор е просто едно съкровище, след Доминика това е първата страна, която много ама много ни харесва. Пожелавам ти да дойдеш тук някой ден, ще се постарая да я опиша добре, за да те грабне :))
Поздрави и от другарчето, то също е щастливо тук и усещам още отcега, че няма да ни се тръгва към съседно Перу, където бабичките те гонели по баира за пари :) В Еквадор природата е безплатна! Всички защитени територии са със свободен достъп, ще пиша по-натам за това как хората в тая страна са постигнали нещо, което почти никъде другаде не са успели.

Надежда Симеонова каза...

Супер, страхотно! Чакам с нетърпение да разкажеш и да пуснеш снимки. Списъкът ми вече е готов: Доминика, Еквадор... :)))

bstarchev каза...

Поздрав от Русе. Едно мое момче се качи на Броудпик 8047м в Пакистан :)
http://www.dnevnik.bg/sport/2014/07/25/2350162_nai-setne_bulgarski_-_avtentichniiat_razkaz_na_boian/?ref=rss
Пожелавам ви повече приятни преживявания.

Tery каза...

Ехааа браво, това е голямо постижение! Ние почти да се качим на Котопакси, което е малко под 6000 метра, но без котки не става по ледника, така че успяхме само до 5030. :(

Анонимен каза...

Здравейте, Тери. Съвсем случайно попаднах на Вашия блог. Желая Ви от все сърце здраве, щастие и с голямо нетърпение чакам новите репортажи от екзотичните страни, които навярно никога няма да посетя, но благодарение на Вас, все едно бях там.

Искрени благодарности!

Бат Симо, София.

Tery каза...

Zdraveite Simo,
Blagodarq za hubaviq komentar i pojelaniq, az vi jelaq da gi posetite vse pak i lichno, zaslujava si (ne govorq za Venezuela i Kolumbiq obache, tqh na nikogo ne gi pojelavam :))

Evgeni Enev каза...

Много изчерпателен разказ..Благодаря за споделянето! Пращам огромного количество любов за теб и другарчето ти (много ми харесва как го наричаш - То :) хахах
Хайде приятен стоп и успех в реализацията на мечтите.

Tery каза...

Мерси Гена :) Другарчето ти праща поздрави! ТО е най-подходящия род за него, нали е нещо между човек и животинче, иначе нямаше да мога да го изтърпя една година да ми бъде тамагочи и да трябва да го отглеждам сред целия този южноамерикански безпорядък :)) Ти скоро ще идваш ли насам? Ние слизаме към Патагония за лятото там, следващите месеци ще се подвизаваме из Патагонията.
Поздрави и те чакаме :)))

Elena Nacheva каза...

Здрасти Тери! Много се радвам на вашето пътуване и начина по който разказваш. Много рядко срещам пътешественици като теб, но ги има да ...Четейки поста ти си мислех колко различни може да са преживяванията ни на едно и също място в зависимост какво търсим като пътуваме и как пътуваме. Аз приемам всички начини на пътуване - всеки го прави, както е свикнал, може и в зависимост от какъв етап в живота си се намира и гледам да не критикувам никой, въпрос на личен избор, което не ни прави нито по-добри , нито по-лоши мисля аз. Азпоследния път в Южна Америка изкарах повече от година, минавайки от една държава до друга, също без самолети...дали на стоп или с автобус или с мотор се адаптирах към състоянието на държавата. И смело мога да кажа, че най-любимата ми е Венецуела...Два пъти ходих, тъй като първия не ми беше достатъчен и определено е най-интересната държава в цяла Южна Америка за мене - пълна с абсурди и политически хаос, но пък толкова красива и с толкова гостоприемни и приятелски настроени хора, че просто оттогава на всички, които ме питат къде да ходят в Южна Америка винаги препоръчвам Венецуела. И най-важното, за което знам ще се съгласиш, няма и следа от Американските и европейски бакпакери, с които е пълно в Колумбия, нито ги има хостелите, които са на всеки ъгъл там. Аз лично прекарах 5 дена на един остров в парка Мочима, където единственото, което имахме беше вода, хляб и домати, един хамак и палатка и нито един човек на острова, освен шепа рибари, които ни подарявах риба всеки ден за вечеря. Просто са ни толкова различни преживяванията с хората, че не мога да си го обясня. И на стоп пътувах, когато се налагаше и пак бяха отзивчиви и супер добронамерени. Не знам, много ми е странно защо така се е получило...За Патагония поне със стопа проблеми няма да имате, аз там автобуси не съм взимала и повече от 5 мин не се чака, разбира се винаги камиони, но те без това са най-удобни....Късмет ви желая и дано нямате повече неприятни преживявания... Поздрави. Елена

Tery каза...

Здравей Елена :)
Много се зарадвах на коментара ти, зная за теб и твоето пътешествие от доста време и още когато си бях вкъщи преди да замина на това пътуване, ти четях блога и много ти се радвах на пътуването! :) Евала за търпението да изкараш повече от 50 дни на лодката до Френска Полинезия, на мен ми се иска през там да се върнем към Европа след време, но не знам дали ще имаме толкова здрави нерви на лодка за такъв дълъг период :)
За Венецуела наистина са ни различни преживяванията, но изобщо не се изненадвам, всеки среща различни хора и изпада в различни ситуации. Познавам много хора, които харесват Колумбия изключително, а за мен е най-безличната страна в света. Венецуела безспорно е интересна, уникална страна в много отношения. На другарчето например му бе първата страна извън стандартните "бели" държави, така че на него му хареса доста повече, отколкото на мен, въпреки проблемите. За мен лично ударът дойде от абсолютно грешните ми представи и очаквания за хората в Латинска Америка и от всички ежедневни проблеми и стресови ситуации, с които се сблъсквахме. След толкова месеци на Карибите, не бяхме подготвени за подобни отрицателни емоции. Но срещнахме и страхотни хора във Венецуела, макар и не много на брой, но все пак наистина прекрасни! Аз лично си обяснявам лошотията на хората там с техните лични проблеми - кризата, липсата на стоки, режима, в който живеят... Може би на връщане към Колумбия ще се наложи да минем втори път през Венецуела и кой знае, може да преобладават положителните преживявания тогава :)
За липсата на хостели и бекпекъри тотално се съгласявам, Венецуела наистина няма туристи и това е огромен плюс. А красотата на природата е неоспорима, на мен венецуелските Анди и Гранд Савана са ми сред любимите места в света.

Патагонията скоро ще я стигнем, а за Чили думи нямам - хората са мноооого готини :) Никъде нямаме ядове, всичко върви по мед и масло, а стопът е по-добър дори от Еквадор, така че изобщо не можем да се оплачем :)
Поздрави, успех! И весели скорошни празници :)