Първи стъпки към нови континенти (или КРУИЗЪТ!)

Привет на всички от вълшебно Тенерифе :)))) Пътуването е ФАНТАСТИЧНО, каквото и да напиша думите нямат силата на реалната картинка, всичко е тъй страхотно, а аз нямам чак толкова богат речник да го опиша :) Круизът надмина всичките ми очаквания и представи, на всеки го пожелавам това нещо! Сега новата ми мечта е да събера пари, за да изпратя родителите, баба и брат ми на този круиз, мисля че това ще е най-хубавото нещо, което някога са преживявали!!! Особено баба ми просто ТРЯБВА да дойде тук! С другарчето измислихме да бачкаме някъде в Америка и със събраните пари да купим билети за круиз на целите си семейства, той даже и леля си много иска да вземе. Ще се качим с тях на круиза, за да им превеждаме, че не знаят английски. Така че доста трябва да поработим, за да можем да им направим такъв подарък!



Сега всички публикации ги слагам наведнъж, защото ги написах докато плаваме, а на кораба нямаме интернет (то има де, по 1 лв на минута :)) и сега намерихме wi-fi колкото да публикувам всичко :) Така че има неща, които са писани втори и трети ден от пътуването, а сега е пети и сме на Тенерифе. Ще описвам по малко от всеки ден, нещо като корабен дневник. :)

Започвам с най-първата част от пътуването, която бе изцяло на стоп, разбира се: Хасково - Италия
Последните няколко дни и нощи в Хасково бяха безсънни и неспокойни, изпълнени с трескава подготовка за предстоящото пътуване, което така спонтанно се появи на хоризонта и не успях да осъзная и осмисля какво се случва. Трябваше да почистим и оправим цялата къща сякаш никога повече няма да се върнем в нея. Друг път като заминавах далеч, нямах такава отговорност, защото другачето оставаше там и се грижеше за имота.
Събра ни се ужасно много работа за няколко дни. Всичко стана светкавично - намерих промоционалния круиз в четвъртък, купихме билета същия ден през нощта (когато в Америка е работно време и можеше да се обадим за резервация). В петък, събота и неделя паникьосани от бързане едва сварихме да почистим, свършим един куп други задачи, оправим багажа.... В понеделник сутринта се отправихме към изхода на Хасково, където първо ни взе един човек за близката отбивка за София. Вторият ни стоп за деня бе уникален - взе ни един стар приятел Траян (ако четеш това сега - поздрави от Тенерифе, пращаме ти много слънце и усмивки и благодаря за спасяването на осата! ).  Много се зарадвах, че се видяхме след толкова дълго време, явно бе, че ни е на късмет точно той да ни вземе. По пътя до Пловдив си говорихме кой, какво, къде... на раздяла се снимахме и той ни пожела успешно пътуване. Беше страхотно начало на незнайно колко безкрайно пътуване.
От Пловдив до София ни взе камион. Късметът ми се прояви отново, защото тежкотоварните МПС-та бяха отбити през подбалканския заради някакви ремонти по магистралата. Пътуването покрай Стара планина бе върховно удоволствие и в същото време шанс да се сбогувам с красотите на България, които не зная дали някога ще видя отново. Сърцето ми щеше да изхвръкне докато минавахме покрай високите върхове, където само преди няколко месеца се борех с трудностите и предизвикателствата на пешеходството. Сега ги виждах толкова красиви и внушителни, отдолу изглеждаха доста различно и се опитвах да разпозная всяка част от маршрута. Изпитвах респект и обич към Стара планина и може би точно затова тя ме допусна до себе си така гостоприемна и не ме изпита дори с ден лошо време.
В София слязохме на околовръстното, веднага ни качи турски ТИР за Калотина. Там се нареди на опашките, а ние минахме пеш много бързо и без никакви проверки. Застанахме да стопираме трафика от коли и решихме да се откажем за момента от камионите (те излизат от границата малко по-нататък на пътя). Оказа се огромна грешка, висяхме 7 часа на границата :) До този момент стопът толкова ни вървеше, че не можехме да повярваме. Колите бяха или претъпкани с хора и багаж, или отиваха някъде наблизо. Общо взето не ни вървеше. А на мен ми беше много странно да стопирам с втори човек, пък макар и близък. Отдавна не бяхме стопирали заедно и си припомних всичките негативи на стопа с компания (след над десет години стопаджийски живот, позитиви лично за себе си не успях да открия, освен че можеш да си оставиш раницата спокойно като ходиш до тоалетна). Тъмното ни хвана и решихме да се преместим при камионите да пробваме там. С тях винаги вървеше стопа. Но понеже се движат по-бавно и имат девет часови паузи, предпочетохме колите, тъй като все пак бързаме за кораба. За днес бяхме си поставили цели: аз - Загреб, а другарчето бе по-скромно - следващата граница. Застанахме на бариерата, където излизат камионите. След по-малко от пет минути ни взе българин за Белград :) Бяхме много щастливи и се успокоихме, че до петък имаме реален шанс да издухаме километража до Рим, въпреки тревогите ни за лошия стоп в Италия. По целия път до Белград си говорехме с шофьора и времето отлетя бързо, въпреки че очите ни се затваряха от умора заради безсънието предните нощи. На Белград слязохме на касите преди града и стопирахме с табела "Загреб". Отново ни взе камион, този път до границата с Хърватска. На границата минахме бързо и застанахме да стопираме в малките часове на нощта. За пореден път камион спря и ни дръпна до следващата голяма бензиностанция, където всички камиони спират да почиват. Там трябваше да убием времето до зори, когато първите тирове тръгват след дългата си пауза. Все повече се чудехме защо ни вземат камионите при положение, че им е разрешено да вземат само един човек, а за двама пътници следват големи санкции за шофьора. Тъй като винаги пътувам соло, не ми е било чудно защо ме вземат камионите, но сега сме две парчета с две големи раници и като махаме на камионите не чакаме повече от десетина минути, почти всички искат да ни вземат.
Тъй като вече бяхме в Хърватска, пък макар и на границата, предупредих другарчето много да внимава да не прави глупости тук, защото хърватите са тотално изкукали на тема закони и правила и като нищо да ни приберат за стопиране на магистралата и да си изтървем кораба. На бензиностанцията, където трябваше да чакаме до сутринта, другарчето заяви, че трябва да си легне да спи и не може да издържа повече, тръгна да търси вратичка или дупка в мрежите, които ограждат цялото нещо (имаше и ресторанти, и хотел). След по-малко от две минути се появи цивилна кола, шофирана от някакъв вид secutity - охрана. Веднага почна да ни разпитва как сме дошли до там и ни каза да не стопираме в никакъв случай на самата магистрала (където малко по-рано другарчето искаше да стопира, но го разубедих), а само на бензиностанцията. В крайна сметка моето "тамагочи" остана без сън и още повече се изнерви, на всичко отгоре не спирах да му се подигравам за какво ли не и това още повече го афектира. Докато висяхме на изхода на бензиностанцията до ранни зори, се сетих за японеца Уши, който ни беше на гости чрез каучсърфинг и който беше пътувал четири години по света, докато не отиде в Хърватска, наруши някой от идиотските им закони (ако не греша беше преспал на пейка?!?) и беше осъден  и депортиран право в Япония с черен печат в паспорта. Това се казва жесток край на 4 годишно пътешествие! Точно сега хич нямах желание да свърша като Уши, това щеше безспорно да е тъжно начало на едно пътешествие.
Дочакахме дневната светлина и веднага ни взеха - отново камион почти до границата със Словения. Слязохме на една бензиностанция и стопирахме с табела Любляна, доста почакахме, защото нямаше трафик от камиони, но накрая ни взе един до границата. От там вече бе лесно да се хване стоп право за Любляна. Като влязохме в Словения изпитахме голямо облекчение и в прекия, и в преносния смисъл :) Имаше страхотни безплатни тоалетни, чешмичка с вода, идеално място за стоп... Припомних си веднага колко много харесвам Словения и словенците, чудесни хора са. Сетих се как една нощ в 2:00 стопирах в центъра на Любляна и веднага ме взеха. А колко красива страна е, това е неоспорим факт. Прииска ми се да спрем на някои места, които вече познавам, но трябваше да се бърза за кораба. От границата за първи път след Траян ни взе лека кола! Мъж и жена за Любляна, големи майтапчии, доста се посмяхме в колата. Оставиха ни на идеална бензиностанция до града, където сложихме табела "Италия" и се молехме да спре някой за там. Явно сме се молили на правилните "институции", защото ни спря кола за... Анкона :) То не беше кола, а от по-малките камиончета, шофираше го един младеж от Румъния, който не говореше английски, но все пак успяхме да общуваме. С него пътувахме дъъъълги часове по малките безплатни национални пътища, вместо по ужасно скъпата италианска аутострада. Името му беше Вили, каза че е  от Крайова и кара товари от Италия за Румъния, сега пътува с празно ремарке и на сутринта го товарят за обратно. Другарчето както винаги седна на задните седалки на камиончето и откърти здраво, а аз седях отпред и се опитвах да не оклюмам, за да не му се приспи и на шофьора. По едно време обаче усетих как силите ме напускат и задрямах. Вили се оказа железен шофьор, часове наред караше учудващо маневреното камионче по уличките на градовете по пътя, минахме през Равена, Римини... видяхме доста макар и през нощта. Италия е изключително красива страна! Все повече ми харесва, иска ми се да разгледам всяко малко селце и градче, пълно е с история и впечатляваща архитектура. По някое време след полунощ пристигнахме в Йеси (Jesi) - градчето близо до Анкона, където нашият човек щеше да товари. Слязохме на изхода на града, благодарихме му сърдечно за огромната помощ и всичките ни тревоги как ще прекосим страната с най-лошия стоп в Европа се изпариха моментално! Беше вторник вечер, за два дни бяхме стигнали от Хасково до Анкона, която е на има-няма 300 км от нашето пристанище, даже май бяха 200. И при все това, че пътувахме с камиони и по заобиколни маршрути, а не само по магистралата. Нещата бяха повече от идеални. На изхода на Йеси намерихме малък храсталак, където разпънахме палатка и спахме няколко часа до зори. След толкова безсъние мозъците ни се бяха вкиснали. За щастие не изкарахме втора тотално безсънна нощ, защото тя е критичната - тогава започват халюцинациите. Другарчето доста се притесни като му споделих това, тъй като го зная от собствен опит (3 дни и нощи от Финландия до дома). Началото на халюцинациите е началото на края - бяло петно в паметта, десетки умрели мозъчни клетки и гънки :) Общо взето пълна мизерия. След Финландия си обещах ако мога повече да не го правя, но ето че пак се наложи бърз стоп и ако не бяхме такива късметлии и трета безсънна нощ щеше да има. Трябваше да сме на пристанището в 11:00 в петък, така че щеше да се стопира ден и нощ до пристигане. 
Сутринта станахме към 7:00 и събрахме набързо багажа. Земята, на която бяхме легнали предната нощ, беше доста разкаляна, очевидно бе някаква нива. Хубаво си наплескахме раниците, другарчето много се притесни, че няма да ни пуснат на кораба, там нали е за изискани хора не за прошляци като нас :) Застанахме да стопираме на изхода на Йеси към суперстрадата за следващото градче Фабриано. Още предния ден заявих на другарчето, че имам нова тактика за стоп в Италия и тя е стриктно придържане към националните пътища и никакво излизане на аутострадата. Тъй като аз водех и решавах всичко (тамагочито няма право на глас, то се примъкна към моето пътуване като придатък - цитирам неговите думи - и чака да го храня, пазя, отглеждам) нямаше никакви дискусии по въпроса и аутострадата щеше да се избягва на всяка цена. Суперстрадата беше малко по-различна работа, там дори да стопираш на бензиностанция, карабинерите няма да дойдат да ти правят проблем, а на някои места може да се стопира на самата страда. Всъщност аз си извадих заключение по въпроса защо на италиански магистрала е аутострада - просто защото всеки страда, когато пътува по нея - шофьорите с парични загуби, а стопаджиите с огромни ядове с униформените :)
Стопът към следващото градче бе учудващо добър. След като сложихме табела с името на дестинацията, веднага ни взе много готин човек, макар и за градчето преди това на табелата. Там отново почакахме сравнително малко и ни качи италианец с кученце. Беше супер симпатичен, тъкмо се върнал от Ел Камино, та му разказах и за нашето Ком-Емине. Кученцето Ото беше бебе бигъл, ама съвсем мъничко и игриво. Като ми заскуба косата със зъби и няма пускане! С доста дълги косми се разделих, след което подпука чантичката с документите и парите :) През цялото време беше у мен и правеше беля след беля. Слязохме в градчето Гуалдо Тадиньо, там спряхме да хапнем по някоя ябълка (набрахме си страхотни ябълки от едно дърво до бензиностанцията в Словения). Стопът до следващия град бе светкавичен, взе ни чудесен човек и ни остави в центъра, за да можем да разгледаме Ночера Умбра. Градът е бил унищожен от земетресение преди много години и понастоящем възстановен с нови постройки в стар стил. По улиците кипи усилено строителство, в най-високата част има красив замък, който веднага посетих, докато другарчето ме чакаше на една пейка с лаптопа, имаше безжичен интернет и успяхме да проверим пощите си.  Градчето беше толкова симпатично, че изобщо не ми се тръгваше. А времето напредваше и не бяхме минали почти никакви километри въпреки вървежния стоп. Много се мотаехме, аз снимах всичко що видя, другарчето дуднеше като стара и крива свекърва и времето си минаваше.  На всичко отгоре докато сме вървяли към място за стоп, старата свекърва си загуби суичъра (вързан като парцал отвън на раницата!), връща се да си го търси ама на кукуво лято - това е Италия, и тук голи хора има, не е Нова Зеландия или Австралия. Както и вкъщи, тук също другарчето си е все така безотговорно и разпиляно, само че тук грешките се наказват жестоко, защото няма втори суичър да си го облече веднага и да не мръзне. Времето беше с нас и не беше никак студено в южна Италия, но тъй като имам за спътник много кекав човек, му дадох полара си, за да не цъфне с някоя настинка за капак на всичко. На мен и без това повече от едно тънко якенце не ми трябваше, полара го носех за преходите в Андите и въобще за високите върхове.  До следващия град Фолиньо ни взе жена, много симпатична и свежа, първата жена, която ни спря на стоп в това пътуване. В крайна сметка стопът в Италия ХВЪРЧЕШЕ! Промених си цялата представа за стопа там, предишния ми злополучен опит по аутострадата избледня нацяло и от последна в списъка ми за стоп дестинации Италия стана една от първите. Стопът по малките пътища е прекрасен! Само че винаги е добре да се стопира с табела, италианците се кефят да виждат къде отиваш и по-лесно вземат. Жената ни остави на бензиностанция до Фолиньо, където вече бе почти тъмно. Не чакахме и там дълго, когато друга кола спря. Двама мъже, които отиваха във Фолиньо, но изявиха голямо желание да ни закарат до следващото градче, което по думите на последните няколко шофьори е прекрасно място за посещение! Така се озовахме в Сполето точно по тъмно, още не можех да свикна с идеята, че в 18:00 е пълен мрак. Шофьорът и спътникът му ни оставиха точно до замъка на върха на хълма и ни пожелаха приятно разглеждане. Мястото бе фантастично, загубих ума и дума при гледката на осветения замък, виадукта под него и крепостта от другата страна. Снимах колкото можах, пестях батерията за кораба, защото не знаехме какво ще е положението с тока, контактите, а нямахме и адаптор за американски контакт. Минахме по виадукта, за да отидем от другата страна, където ни очакваше огромен хълм, покрит с гори. Идеално място за спане! Хванахме една широка пътека през гората, която е част от някакъв маркиран маршрут. По едно време се отклонихме и намерихме закътано, горе-долу равно местенце за палатка. Беше с гледка към замъка като бонус :)
На сутринта събрахме всичко рано, за да не ни засече някой италианец, решил да бяга за здраве в ранни зори и да ни обади на "добрите" стари карабинери. Веднага се върнахме до кулата, там закусихме с вълшебна гледка към замъка. Върнахме се обратно до градчето по виадукта, минахме по старите улички с разкошни сгради, особено катедралата на площада. Всичко беше типично по италиански - пълно с история, красота и очарование. Май няма градче в Италия, което да не си заслужава да се посети. На изхода на Сполето ни спря отново страхотен човек, много готин и свеж, разказа ни куп неща за Южна Америка, където е пътувал вече, каза ни къде да отидем и какво да видим встрани от туристическите места. След него една жена ни взе за Нарни - друго страхотно градче със замък и тесни стари улички и сгради, което за жалост не останахме да разгледаме, защото бе четвъртък, а ние още не бяхме стигнали пристанището. Трябваше да ускорим темпото за последните стотина километра, защото много се мотаехме и ни вземаха все за кратки разстояния. След Нарни отново ни качи жена :) Много смели тия италианки бе, явно не смятат, че ще ги накълцаме на парчета и хвърлим в канавката. Итази беше много симпатична и ни остави на чудесно ключово място, след него нямаше вече шанс да се натресем на аутострадата и се успокоихме, че ще стигнем. Един младеж ни хвърли до Витербо, после един образ с каравана до Ветрала, което се оказа поредното изумително красиво градче. Там докато вървяхме към края на града, една възрастна жена ни викна от колата си и предложи да ни закара донякъде в нашата посока. Аз отначало не разбрах, че тя всъщност не отива никъде, а просто иска да ни помогне, чак като слизахме от колата зацепих. Тя ни остави на страхотно място, откъдето ни взеха двама мъже до разклонението за Чивитавекия, тоест оставаха ни само 10 км до пристанището. Бяха много приятни, пожелаха ни прекрасно пътуване. Точно се стъмни като слязохме от колата и решихме, че няма да стопираме повече и лягаме да спим, на сутринта ще тръгваме рано. Като знаехме, че стопът в Италия върви така добре, вече не се тревожехме за съдбата си. Нямаше голям избор къде да се спи, всичко беше ниви, затова легнахме под един огромен мост. Разпънахме палатката във високи треволяци, за да не се вижда толкова от пътя встрани. Докато оправяхме багажи и се приготвяхме за сън, другарчето изрева, че има забит кърлеж! Лелеее как ме втресе, всичко ми се обърна и веднага в мислите ми изплува картинката от 2010-та, когато другарчето бе ухапано от кърлеж в Гърция, хвана марсилска треска и лежа в инфекциозното отделение на Хасково, а аз направих такива сцени пред отделението, с бонус крясъци и обиди, а за капак отказах да мръдна от там докато не излезе и то. В следствие прекарах два дни и две нощи на пейката в двора на инфекциозното, точно под стаята на другарчето. Спях на чувал, ядях каквото мама ми донесе (тя идваше с колата да ни вижда), ходех до тоалетна в съседния Кауфланд и пазарувах там за циганките от съседната стая, с които си говорехме като се показваха на терасата. За нула време станах тема за разговор номер едно на отделението,  чувах как сестрите ме обсъждаха до късно на терасата над пейката и накрая шефът на отделението ме покани да остана в стаята на другарчето докато то оздравее и го изпишат. Така се озовах в инфекциозното, гледах болното тамагочи и като се оправи си го прибрах вкъщи. Общо взето трагедия. Ако и сега станеше така, ако отново кърлежа е заразен, ще има мнооооого да патим като стигнем Сейнт Мартин и ми вдигне пак 40 градуса температура. Извадихме кърлежа с много зор, защото най-важното беше да го извадим жив и здрав. Пуснахме го да си ходи в тревите и го помолихме да не е бил заразен. Предложих на другарчето да се прибираме в България при това положение и да се откажем от пътуването, но то не искаше и дума да чуе. Сега стискаме палци и чакаме да видим дали кърлежът е бил безобиден. Може би тук е мястото да споделя мнението си за пътуване с втори човек, особено ако ти е близък - пълен АД! Ние последно сме пътували за по-дълго заедно през 2009-та, оттогава животът ми бе спокоен, защото никога не вземах другарчето нито по екзотични държави, нито на планина, общо взето никъде ако изключим няколко кратки трипа. Винаги пътувах соло, защото няма нещо, което да обичам повече от това, а наличието на втори човек е един огромен минус в пътуването. Освен, че ти пречи да се интегрираш по-лесно в новата среда, носиш и огромна отговорност за него ако си по-силния от двамата. В случая с другарчето, то не е като мен, него го хапе всичко, не може да пие вода от реки и блата, не може да яде мръсна храна, не може да живее без да се къпе по десет дни, страхува се дори от сянката си и ужасно ме изнервя с дудненето си и постоянните си страхове. Имам чувството, че пътувам с физически и умствен инвалид, а реално осъзнавам, че всички хора от моя гледна точка са такива, защото ако нормален човек пие вода от Нил или го ухапе заразен комар, ще се разболее. От Хасково до Италия всеки ден бе изпитание за нервите ми, защото вкъщи е едно, когато знаеш, че всичко му е на ред, а на пътя трябва да трепериш над него, да не го ухапе малариен комар, да не му стане нещо от мръсната храна и вода..... Аз не мога да си представя какво е да пътуваш като нормален човек с нормалните им проблеми, ужасно гадно и трудно ще да е, винаги ми е било жал за разните бекпекъри, прекарали я малария, я стомашни болести... Просто не знам какво ще правя с моя човек, нямам идея как да го опазя, защото пред мен никога не е стоял този въпрос. Преди да тръгнем отделих малко време да прочета в интернет за маларията и реших да го надзиравам дали носи дълги ръкави и се пръска с репелент. Направих му фалшивия сертификат за жълта треска, защото и той като мен никога няма да се ваксинира. Много е тъжно, когато не можеш да убедиш най-близките си хора в безрезервно доверие към животните, при липсата на което хапането от комари е сигурно. Тамагочито се страхува от толкова много неща и е адски трудно да го накараш да разбере, че нищо няма да го нарани ако не се бои от него. Помня как по време на един преход в джунгла, който почти насила го накарах да направи, беше целия налазен и нахапан от пиявици и едва ги махнах от него. Няма животно, от което да се страхува и което да не го хапе и преследва. Той е нещо като живото потвърждение на моята теория за свръх високата чувствителност и интелект на животните. 
Нощта след намирането на кърлежа въобще не беше спокойна. Другарчето се опитваше да ме убеди да не се връщаме към България, а аз настоявах да се прибираме. В крайна сметка се разбрахме, че ще се трови с лекарства на кораба или след това ако се разболее пак от марсилска треска. На сутринта събрахме палатката по тъмно и започнахме да стопираме по изгрев слънце. Оставаха ни 10 километра до пристанището, ако никой не ни вземеше до 9:00 щяхме да ги вървим. Но тъй като стопът в Италия се оказа фантастичен извън аутострадата, ни взеха след кратко чакане и то автобус :) За първи път от мноооого време ме взема автобус на стоп. Към пристанището отиваха около 200-300 автобуса да прибират току що акостиралите предишни пътници на нашия кораб, така че по пътя беше направо задръстване от празни рейсове. Един от тях спря без дори да го стопираме, шофьорът беше някакъв много готин и забавен, имаше и две жени стюардеси. Оставиха ни точно на пристанището, първо влязохме в сградата за местните кораби и фериботи, там намерихме контакти и заредихме част от техниката. Не знаехме дали на кораба ни ще можем да ползваме ток, не знаехме изобщо как стоят нещата с храната, дали е включена в цената и т.н. неясни подробности. Другарчето отиде до терминала за круизи, където проучи кога трябва да си оставим багажа и да минем чек-ин. В 9:30 оставихме раниците при багажите за товарене, сложиха ни бележки с номера на стаята на всяка раница и казаха, че ще си ги получим там. Наредихме се за чек-ин, дадоха ни да попълним малък формуляр и номерче, по което те извикват на гишетата. Имаше огромна зала - тента на компанията Селебрити круизес, където прииждаха хора непрекъснато, гишетата за обслужване бяха поне 15. Всичко беше изпипано до най-малка подробност. Извикваха по номерца, на гишето си даваш принтираната резервация и паспорта, след което ти дават бординг карта (карта, с която правиш всичко на кораба - отваряш си стаята, плащаш ако консумираш или купуваш нещо, слизаш и се качваш на кораба...). Когато застанахме на гишето, момичето отсреща потърси визите ни за Щатите в паспорта и ни пита защо нямаме. За щастие имах принтирано потвърждението за преждевременното ни слизане от кораба на Сейнт Мартин, където нямаме нужда от визи. След като показахме хартийката, ни казаха че всичко е на ред и ни дадоха бординг картите. Веднага след това хукнахме да търсим къде е града Чивитавекия (до тоя момент все на пристанището бяхме), за да свършим всичката си работа до 15:00, когато трябва да се върнем и качим на кораба. Имахме две спешни задачи - интернет, за да пишем на един капитан на яхта, който отговори на съобщението ми за плаване из Карибите и да намерим аптека за да купим лекарството доксициклин или някакво такова за марсилска треска. Също мислехме да потърсим някакво кабелче, за да може да направим схема за зареждане на батериите дори ако контактите са американски стандарт. До центъра на града стигнахме за около 20 минути и почнахме да търсим аптека и безжичен интернет. Малшанс, че хванахме сиестата и всички аптеки бяха затворени до 16:00. С интернета сполучихме да намерим, но безотговорното и неорганизирано другарче бе забравило лаптопа на standby режим и батерията беше почти умряла. Бързах колкото можах да напиша съобщението, но компютъра се изключи преди да стигна до половината. На всичко отгоре другарчето изрази някакво съмнение, че може би забравил зарядното в Хасково, защото не го бил виждал из багажа си вече няколко дни (после го намерихме, де :)) В тоя момент така се вбесих, че ми идеше да го удуша! Човек винаги страда от тъпотията и мързела си, само че като страда вкъщи е едно, а на път всяка грешка се плаща много скъпо! И в нашия случай глупавите му грешки започнаха да водят до загуба на пари, отидохме на интернет кафе, за да мога най-после да пратя това съобщение. Там обаче уж щяхме да седим десет минути, а седяхме повече от половин час, защото проклетия сайт Каучсърфинг непрекъснато отказваше да зарежда страниците (редновно е така откакто много го модернизираха, скапа се тотално). Така че накрая нито изпратихме съобщението, нито купихме лекарства, а само загубихме първите си 1,50 евро! Много ме доядя за цялата тази глупост. После бързахме през глава към пристанището, успях да поснимам градчето поне. Навсякъде красиви стари сгради, замък, площади с паметници..... великолепна Италия! На пристанището видяхме много български камиони, шофьорите седяха навън и си говореха. Веднага ги поздравихме, заговорихме се, стана им много интересно как тъй сме се уредили на тоя кораб и колко струва всичко. Дадоха ни едно кабелче и поне се успокоихме, че ще можем да направим схемата за зареждане в случай, че контактите са американски. Пожелаха ни приятно прекарване и споделиха, че чакат ферибота за Барселона, те също основно по вода пътували - от Гърция до Италия, после шофирали малко до Чивитавекия, след което отново на ферибота. Докато се отдалечавахме от камионите си мислех кога ли отново ще срещнем българи и по-важно - дали изобщо ще срещнем. Сега поне няма да забравя да говоря български, защото другарчето ще ми дудне всеки божи ден и ще ми прави кръвно до небесата. :)
Качихме се на кораба след като на входа ни снимаха с професионален апарат на фона на снимка на кораба, после се оказа, че можеш да си вземеш снимката в три екземпляра срещу 24 долара :)
Сега толкова имам да пиша за кораба, че ме е яд как времето за писане все не достига, тук има за правене хиляди неща! Като влязохме през вратичката ни снимаха отново и си прекарахме картите през една машинка, с това явно се следи кой се е качил и кой още не е. Все пак на борда има около 3000 пътници и още 1250 души екипаж, от които 170 готвача! :) Не знам дали някой от четящите това може да си представи за какво става въпрос, но ако не е бил на такъв круиз преди едва ли може да осмисли размерите на кораба, броя на екипажа и т.н. внушителни цифри. Самият факт, че имаме 170 готвача и над 1000 души екипаж от 65 различни държави по света, е просто спиращ дъха като се замисли човек за какви мащаби говорим. Корабът Селебрити Рефлекшън е нещо огромно, зашеметяващо, смайващо!!! Плаващ град с внушителни размери и лукс много над нивото на петзвезден хотел. Стаите се делят на всякакви категории и класи според това дали имат гледка към океана, според размерите си и т.н. Ние естествено бяхме в най-евтините - вътрешни стаи без гледка. И тъй като при покупката на билета отметнахме "stateroom guaranted", тоест не си бяхме избрали точна стая, а чакахме да видим каква ще ни се падне, накрая ни се падна страхотна стая точно в предната част на кораба. Номерчето е 8145 и се намира на дек 8 (тук не се говори в етажи, а в палуби - дек). Стаята ни има огромно легло, също тъй огромен диван, който става идеално за спане, плазмен телевизор с много канали, филми, музика... баня и тоалетна, гардероб, шкафове, бюро, огледала, лампи навсякъде.... Всичко така свети от чистота, че можеш да ослепееш като влезеш! Няма милиметър прах, стаите се чистят три пъти на ден, чаршафите са толкова бели и чисти, че чак плашат (аз такова бяло не знаех, че съществува). Освен това ти дават халат, сешоар, чаши, шампоан, крем, сапун и какво ли още не..... Има и мини бар разбира се.  Всичко е направено толкова перфектно, че не можеш да повярваш дали е истина или сън. Целият кораб свети от чистота и красота, навсякъде уникални мебели, мраморни подове, басейни, сауни, джакузита, фитнес, игрище за баскетбол, библиотека, магазини, ресторанти, кафета, барове, театър с огромна зала, кино, стотици фоайета с луксозни дивани, казино, игрална зала, презентационни зали, видео игри, игри на маса, светещи прозрачни асансьори, които стигат до 15-ти дек, където е най-яката гледка и разбира се всичко е отворено, а не покрито. В центъра на кораба между асансьорите има огромно живо дърво, монтирано в арт-саксия във въздуха - фикус бенджамин. Там има хиляди шезлонги, фотьойли, масички, пътека за джогинг, истинка поляна с окосена трева, барове, открит басейн и какво ли още не...... Неизброими са нещата!!!! Още като влезеш ти дават карта на кораба, за да се ориентираш, на всеки етаж има по нещо супер яко, а на трети, четвърти, четиринадесети и петнадесети са най-многото на брой неща за гледане и правене. Всеки ден от 6 сутринта до след полунощ има развлекателна програма с всякакви събития, от концерти до фокуси, театър, презентации, уъркшопи, спортни танци, фитнес лекции и уроци, състезания...... абе от пиле мляко има!!! Никога не мога да ги изброя всичките, програмата е нонстоп и повечето неща се застъпват дори! получаваме ежедневен вестник с цялата програма за следащия ден. Всяка сутрин слушаме и обръщението на капитана към всички гости. За храната ДУМИ НЯМАМ!!!! 170 готвача от едни дявол знае колко различни националности. Умираш от преяждане всеки ден! На трети дек има изискан ресторант, където поръчваш от меню, а на 14-ти дек има един огромен ресторант тип шведска маса, където има сигурно двеста вида храни! Индийско, тайландско, японско, италианско, мексиканско, гръцко.......................... Ядеш докато пукнеш от тъпкане! Всичко е тооооооолкова вкусно и перфектно направено!!! Напитки - сокове всякакви, мляко с какао, кафета, аааа и сладолед всякакъв на корем!!!! Само алкохола се плаща ама мен това въобще не ме бърка, щото тъй или иначе не пия :)  Другарчето изрази мнение, че престоя на този кораб е опасен за живота, защото със сигурност ще умрем от ядене! И май ще излезе прав. Първия ден като се качихме, се чудехме дали храната е безплатна и бяхме доста гладни. Разходихме се из кораба да проучим кое къде е, изтрепах се да снимам, всичко беше изумително красиво и интересно! И досега всеки ден откриваме нови неща. Като наближи време за вечеря нашият стюард индиец ни даде бележка с номер на маса в ресторанта на трети дек. Отидохме притеснени дали ще ни пуснат по тениски и сандали, защото за някои места на кораба има и дрес-код, тоест не пускат такива прошляци като нас, дето са облечени опърпано :) Нямаше никакъв проблем за ресторанта, настаниха ни на една лъскава маса, сложиха ни по един лигавник върху краката и ни дадоха меню. Аз си поръчах гъбена супа,салата и равиоли, а после и десерт :) Всичко беше страшно вкусно!!! Разбрахме, че нищо не се плаща освен алкохола и реално всичката храна ни влиза в цената, която сме платили отначало. Аз и досега не мога да спра да се питам как е възможно за 500$ да получаваш живот в тотален лукс, невероятна храна колкото и когато искаш, развлечения от всякакъв характер, ползване на всички яки неща на кораба - басейни, фитнес, игрища........... Не мога да си обясня каква печалба имат от нас, при положение че това дето сме го платили едва ли ни покрива дори храната, която ще унищожим за тия две седмици. А тоя кораб гори и бензин, хиляди хора персонал работят тук, тонове храна и напитки, вода и ток.... абе просто не ми го побира ума! Може би за първи път в живота си смятам, че сме платили мноооооого по-малко, отколкото сме получили. Не съжалявам и за стотинка от тези пари, просто това, което ти дават, не може с нищо да се сравни. Не знам как го правят, но според мен реалната цена на всичко това трябва да е много по-висока. Един тъп самолетен билет до Америка върви не по-малко от 600-700 долара, а седиш 10 часа свит на мизерна седалка и чакаш да мине. Тук 15 дни живееш като цар в пълния смисъл на думата! Просто тази цена изглежда напълно нереална сравнена с това, което получаваш. В един скъп хотел ще ги дадеш тези пари за една-две вечери и ще имаш 1-2-ма готвачи, а не 170. Да не говорим за уникалните развлекателни събития на кораба, които сами по себе си заслужават два пъти по толкова пари. Първата вечер имаше акробатика, оперно пеене и акапела, втората вечер изумителен фокусник ни скри шапките с триковете си, които разбира се дори не можем да предположим как прави. Третата вечер капитанът дава гала-вечеря, но за нея облеклата са официални, така че ще я пропуснем (сега като пиша това сме ден 3 и тази вечеря предстои). Още като се качихме на кораба и разгледахме, се сетих за една любима реплика на Леонардо Ди Каприо в "Титаник": "Една вечер спя под някой мост, а на следващата съм тук, сред всички тези богати хора". В нашия случай бе едно към едно - спахме под моста преди Чивитавекия предната нощ, а на следващата се озовахме в компанията на изискани дами и господа. Малко по въпроса за останалите пътници - сигурно около 85-90% са американци, има и германци, французи и по няколко други националности. Мисля, че сме единствените българи. Преобладаващата възрастова група е от 60 нагоре, предимно са баби и дядовци, които очевидно цял живот са бачкали и сега им е дошло време да живеят, макар и на лекарства и в инвалидни колички, но пак на круиз. С другарчето се бъзикахме, че колкото и да се тъпчем, пак ще сме по-слаби от всичките дебели американци на борда, някои от които изглеждат не просто нормално дебели, а като напомпани с хормонални препарати. Това се постигало чрез ядене на макдоналдс и подобни неща, тоест гмо-храни, така обясни другарчето, което е било 8 месеца в Щатите. Има и някакво малцинство млади хора и семейства с деца, но те напълно се губят на фона на бабичките и дядовците. Само във фитнеса можеш да ги срещнеш. Екипажът пък е уникален - събран от цял свят. Стюарди, келнери, охрана, градинари, готвачи....... има абсолютно всякакви! Много африканци, индийци, араби, индонезийци.... абе всякакви! Нашият келнер първата вечер беше хърватин :) Каза, че имал колега българин от Варна, който обаче не можахме да срещнем, защото беше голяма тълпа в ресторанта и всички бяха много заети. Обслужването е на изключително високо ниво, всичките са усмихнати, поздравяват те винаги и навсякъде, всеки ден те питат дали всичко е на ред и дали си прекарваш добре. Стаята ни пък не знам кой я чисти, защото са толкова бързи, че никога не сме ги засичали. Въпросът е, че всичко свети като че е току що купено. През ума не може да ти мине, че някой друг е ползвал тази стая преди теб, то даже не можеш да разбереш дали ти самия си я ползвал. Сутрин и вечер ти оправят и леглото като оставят по един мини-шоколад на възглавниците :) Винаги оставят и вестника за следващия ден с пълната програма за събитията. В програмата пише и един куп други полезни неща, например часовата разлика, менюто на всеки ресторант по часове.... абе всичко!  Храните в ресторанта на 14-ти дек се сменят непрекъснато, има такова разнообразие, че се пулиш и маеш как, кой, кога е направил всичко това. Ние вече трети ден не можем да осъзнаем къде се намираме. Чудим си се на акъла как сме мислели, че няма да има контакти в стаята (има и европейски, и американски в изобилие навсякъде по кораба), че храната ще се плаща и си носим пакет бисквити да изкараме до Тенерифе с тях :) Общо взето чудим се колко сме били тъпи, също тъй се чудим как може всичко да е покрито от скромната сума за билета. Вчера посетихме презентация на главния хотелиер на борда, която беше насочена изцяло към такива като нас дето им е за първи път (frist time cruisers). Там ни стана ясно всичко, разбрахме кое се плаща и кое не. Доплащаш единствено ако искаш екскурзии по местата, където корабът спира за ден, примерно Тенерифе. Също така за алкохола и някои барове на палубата. Интернетът се плаща и е много скъп, защото идва от някакъв сателит. Всичко друго е без пари. Коментирахме с другарчето, че българите не могат да си представят, че има такова нещо, където за 500$ получаваш най-яката си ваканция в живота и ходят на тъпи хотели по Албена за 1000 лева all inclusive. Ако знаеха, че има цял един нов свят, наречен круизи, може би всеки щеше да задели една (или две, а за някои хора и половин) месечна заплата и да си подари най-якото изживяване. Както каза баща ми преди да тръгнем още - то само това ви стига, само по себе си ще е нещо уникално. Прав беше - това е истинска пълноценна висококачествена ваканция за много малко пари. Няма нещо, което да липсва на този кораб, а като бонус получаваш изумително красива гледка към океана цял ден и посещение на екзотични острови по пътя. Нямам търпение да разгледаме Тенерифе вдругиден, сега в момента като пиша това, виждаме бреговете на Испания вдясно и ще минаваме Гибралтал след малко, ще се вижда легендарната скала и надявам се бреговете на Мароко :))) На телевизора в стаята ни постоянно вървят 6 корабни канала (отделно разните телевизии) с всичко случващо се на кораба, обръщенията на капитана, преставяне на екипажа и какво ли още не, има и  карта с местонахождението ни във всеки един момент. Може да се гледат и пропуснатите презентации в случай, че си бил твърде зает с ядене :) Вчера изтървахме тази за Тенерифе, защото току що бяхме открили, че всичката храна в горния ресторант е безплатна и се тъпчехме като невидели със сладоледи, пици, индийски самоса и какво ли още не. Има толкова неща за правене, че човек изобщо не може да смогне на всичко! То непрекъснато вървят разни презентации, уъркшопи, концерти... а в същото време имаш басейните, игрището и фитнеса, както и библиотеката, че и масите със супер яки игри! Направо не знам кое по-напред, другарчето правилно каза, че това е рая на земята :) Вчера в асансьора като се качвал на горната палуба, се качила някаква жена, която още като влязла обявила на висок глас "i was born to cruise", в превод - родена съм да плавам с круизи :) Името на самата компания е Celebrity, което означава знаменитост и наистина както каза хотелиерът на презентацията - тук всички живеят живот на знаменитост, докато са на кораба. Не ти дават дори да си отсервираш чинията, нацапаш ли я веднага идват да ти я вземат и ако искаш втора порция си вземаш чиста чиния. Даже затоплят чиниите предварително, за да не ти изстине яденето! Просто не знам дали има едно едничко нещо, за което да не са помислили, до баскетболното игрище даже има чешмичка с питейна вода ако ожаднееш след игра да не се разказваш до машините за напитки. Храната си личи, че е много качествена, а не някаква купена от кауфланд да се отбие номера. Всяко нещо, дори плодовете и зеленчуците са супер свежи, имат вкус на истински, а не на гумени. При всяко влизане или излизане от ресторанта пък има машинки за дезинфекциране на ръцете, тук много се държи на чистотата и предупреждаваха да се мият добре ръцете, за да не се хване някакъв вирус "нора", който бил характерен за всички места с много хора на куп и се предавал чрез допир, симптомите били диярия и повръщане. Най-странното при този кораб е, че не можеш да повярваш, че има около 4000 човека на него! Толкова е голям, че хората са постоянно разпръснати и само в театъра и ресторантите можеш да видиш повече на едно място, иначе всеки се забавлява или почива някъде. Дори басейните никога не са пълни.
Малко по-късно, ден 3:
Минахме Гибралтар и вече сме в открития океан :) Гледката към Мароко от едната страна и Испания от другата беше фантастична. Видя се ясно скалата на Гибралтар, а от другата страна мароканският бряг грееше със скалистите си планини. Трафикът от кораби, лодки и фериботи значително се увеличи около нас. Залезът днес също беше фантастичен! Все още не сме видяли делфини и китове, но в днешната презентация един много интересен човек, учен океанолог по професия, който е написал 29 книги и е директор на пет музея, ни разказваше за видовете китове и делфини, които се срещат в района.

Ден 4:
Събудих се в 4:00, но понеже местим часовника с час назад беше 5:00 по старо време :) Хванах се да свърша и малко работа, че откакто дойдохме на тоя кораб пръст не сме си мръднали за нищо. Изпрах си мръсните чорапи, гащи и тениски и ги провесих в банята, та по-късно нашият стюард се притеснил, че има дрехи по стените и не посмял да влезе да чисти :) Ами то няма как иначе да се опереш, или сам го правиш, или даваш мръсните дрехи на пералня, за която се плаща обаче по около 2-3 долара на парче. Пералнята, както и интернета са големи луксове дори и на луксозен кораб. Така че тия като нас хващат сапуна и перат здраво. Тук не можеш да си позволиш да смърдиш, всичко е много изискано. След като изпрах, се окъпах и излязох на палубата да гледам изгрева. Голяма красота беше! Другарчето в това време ме търсило на грешната палуба, след което отишло на джакузи и басейн. В 9:30 имаше страхотна презентация на учения океанолог Ед Соби за акулите. След него ходих на тур из кухните на кораба, запознаха ни с 11-те най-най-главни готвачи и ни пуснаха да влезем и разгледаме къде се приготвя всичката тази изумително вкусна храна. В това време пък другарчето беше на презентация за Космоса на един изключително интересен човек от НАСА. Презентациите всеки ден са супер вълнуващи, взели са на кораба уникални хора да ни разказват все интересни неща. След обилния обяд имаше спиращо дъха представление на магьосника Брет Шерууд, който ни показа невероятни фокуси. След него пък имаше презентация за Канарските острови. Общо взето няма минута празно и трудно намирам време да пиша. Вечерта ще е черешката на тортата с грандиозния оперен концерт в театъра, ще пее келтската оперна певица Шиниъд Бланчфилд.
Сега гледахме залеза, до този момент нямам пропуснати изгреви и залези :) Днес за първи път е топло на горната палуба, няма вятър (вчера страшно брулеше) и температурата е 25 градуса. Времето е с нас, досега не сме имали буря, но адски се надявам да имаме! Вълните са си океански вече и кораба леееко люшка, усеща се и е много приятно особено като легнеш да спиш. Корабът изминава между 300 и 400 километра на ден (значи за денонощие около 800). Движим се с около 30-35 км/ч. Сега всъщност минаваме покрай Африка, макар и да не се вижда никакъв бряг, защото сме много навътре. Отсреща ни се пада Агадир/ Мароко :) Утре сутрин в 8:00 трябва да пристигнем на Тенерифе. Ще разглеждаме острова на стоп и пеш с другарчето, имаме време до 16:00. Трябва да намерим и интернет да публикувам всичко това :)
От една страна много се кефя на круиза, но от друга чакам с нетърпение да стигнем Сейнт Мартин и пак да сме бедни като цървули. Липсва ми много Приключението, тук нищо не може да ти се случи, освен ако не ударим някой айсберг и стане интересно, но е твърде топло, за да съществува такъв :) Надявам се на някакви карибски пирати, може би самият капитан Джак Спароу ще изникне отнякъде и ще превземе кораба ни :))) Умирам за приключения!

Малко накъсано станаха писанията ми, но от време на време намирам по половин час да седна на лаптопа и драсна ред-два. Поздрави на всички и до следващо включване, вече от Сейнт Мартин :) Успях да кача едва няколко снимки, нета е много бавен!

откритите басейни

асансьорите, библиотеката