Ливан - море, руини и Али Джафар



гледката от терасата на домакина ми в Тир :)
 
Дните ми в Ливан не започват добре в странния Бейрут, но успявам да запазя позитивизма си спрямо останалата част от страната и се надявам на по-щастливи мигове в следващата ми дестинация - Баалбек. Стар исторически град, пълен с руини от времето на римската империя...
Стопът на изхода на Бейрут не се развива добре. Спират кола след кола, не се качвам в нито една. За пръв път в живота ми се случва да откажа толкова много стопове един след друг. Много рядко, може би веднъж на 1000 пъти, съдбата ме е срещала с хора, чиито недобри намерения усещам още преди да отворя вратата на колата и се е налагало да откажа стоп, поради това неприятно чувство. Тук това се случва непрекъснато. Преброявам осем коли, преди да спре "моят" шофьор в лицето на приятен и интелигентен ливанец. Говори отлично английски, пътува за Захле и ме оставя на пътя за Баалбек. Там нищо не подсказва, че стопът ще се промени към по-добро и хората ще станат Хора, както във всяка друга страна по света. Поне вече не съм в Бейрут, сякаш камък пада от сърцето ми. Този път усещам доброто в сърцето на третия по ред шофьор, спрял за мен (тези преди него ми "миришат" на разложен труп още преди да отворя вратите на колите им). Той ме вози директно за Баалбек и ме оставя до руините. Решавам да поразгледам само отвън, вижда се достатъчно добре и не е нужно да се бутам при туристите и да плащам такса за вход.






По някое време излизам на малка пътечка в полето и след като поемам по нея, се озовавам до поточе с хладка вода. Около него има няколко къщи, явно съм в нещо като вилна зона, къщичките са с големи дворове и след тях започват ниви. Събувам си сандалите, за да разхладя прашните си крака във водата... Толкова е свежо, камъчетата проблясват, птичките пеят по околните дървета, заигравам се с една голяма мравка и сякаш постепенно се отърсвам от лошите мисли... Докато внезапно нещо ме удря по главата, след което пада на земята до мен. Надъвкан кочан царевица...  Чувам смях, оглеждам се и виждам няколко деца на терасата на съседна къща. Явно им е много забавно. Дори не се ядосвам, става ми някак си тъжно, защото това ме връща обратно в "реалността" и вътрешно в себе си разбирам, че вероятно няма да намеря покой в Ливан. Обувам отново сандалите и бързо се отдалечавам от "бойното поле" на децата. Продължават да ме замерят, този път вече с камъни, но не успяват да ме уцелят. Връщам се в града, вървя към центъра с идеята да го подмина и да изляза от другата страна на града, да повървя колкото мога и да си търся място за палатка. Докато ходя по улиците усещам, че някои хора дори ме следят без да си правят труда да се прикриват. Сядам на една автобусна спирка покрай главната улица. Чувствам някаква празнота в душата... за първи път откакто тръгнах на път, се сдухвам и ми е някак си тъжно... Опитвам се с всички сили да проумея какво е сбъркано с хората тук, защо усещам толкова МНОГО негативна енергия, толкова празнота, чернилка... не разбирам какво се случва, за първи път откакто обикалям по света се чувствам по този начин.... Ужасно неприятно ми е сред тези хора, усещам лошите им мисли... лошите им намерения спрямо мен ме заливат като помия, задушават ме, объркват ме, озлобяват ме... ЗАЩО Ливан?! С какво хората в тази страна са по-различни от тези в съседна приказна Сирия? С какво животът ги е направил толкова лоши... Седейки на спирката, десетки таксита и автобуси минават покрай мен и подсвиркват с надеждата да се кача... За първи път чувствам емоционална и психическа умора в пътуването си... Опитвам се да се заредя от някъде, спомням си дните с първите ми хостове в Алепо... колко много се смяхме на шегите на Камел, колко вкусен беше сайдера до Цитаделата и как ярко грееше слънцето този ден... Спомените връщат усмивката на лицето ми, сещам се за всички добри хора по пътя ми досега, всички усмихнати сирийски шофьори, бедуините на Палмира... И лошите така бързо избледняват...
Събирам сили и продължавам да вървя ускорено към края на Баалбек. По петите ми върви нагъл малоумник, който спира всеки път щом аз спра за снимка и ме следи от няколко метра разстояние. Обръщам се неколкократно да го изгоня, но глупакът продължава да върви. Вероятно си мисли, че ще може да ми открадне нещо след като изляза от града, вероятно тогава ще атакува. Ужасно започва да ме дразни, но не искам още от сега да започвам с побоищата, все още съм в началото на пътуването си, ако още от сега започна да млатя хората по пътя си, защото ме дразнят, значи пътуванията не са ме научил на най-важното - търпение, толерантност. И все пак толкова ми е набрало от няколко дни насам, все някой трябва  да го отнесе!!! В края на главната улица чашата на търпението ми прелива, обръщам се и почвам да му крещя в лицето. Крещи ми се, бие ми се, не мога да се овладея! Едва две седмици откакто напуснах дома и лошата ми страна се пробуди! Виковете ми събират зяпачи. До бой обаче не стигаме - огромен черен джип набива спирачки точно до мен. Отвътре едно момче ме пита на перфектен английски "какво става, има ли проблем?" Вря и кипя, но му соча идиота зад мен и му казвам, че този ме следи. Младежът слиза от колата, със страшна ярост започва да крещи на преследвача. Онзи добива вид сякаш всеки момент ще се насере в гащите! Започва да се извинява, става по-смирен от всякога и побягва панически назад. Шокирам се от развоя на събитията! Защо не се уплаши аз като му крещях, от мен струеше още повече агресия! Младежът се извинява от името на идиота, представя ми се като Али Джафар и казва, че е голяма клечка тук, всички се страхуват от него и ако имам какъвто и да е проблем, мога да разчитам на него. Ха така, това обяснява защо онзи нещастник толкова се уплаши от него! Али не спира да се извинява за случилото се и ме кани на чай в дома си. Усещам някакво раздвоение спрямо него. Определено има много доброта в сърцето си, но на външен вид излъчва някаква арогантност. Умът и сърцето ми обаче са единодушни и ми шепнат "дай му шанс". Приемам поканата! В колата освен Али е и брат му. Недалеч се намира голямата им къща, където ме настаняват на столче в градината и майка им идва да ме поздрави и да ме увери, че чаят и храната ще са готови след малко. През това време Али решава да ме разведе из околните къщи... абсолютно всичките са на огромното му семейство Джафар. Посещаваме братовчеди, баби, чичовци... Навсякъде ни гощават и приемат радушно, а повечето от роднините на Али говорят английски. Той ми разяснява положението - семейство Джафар са мафията в Ливан, занимават се с износ на хашиш за цяла Европа. Баща му от десет години е в Холандия, за да развива бизнеса. Самият Али е живял две години в Лондон. Представителите на семейство Джафар задължително притежават огнестрелни оръжия, което обяснява защо неговите доста по-млади братовчеди (кажи-речи 12-13 годишни) се разхождат по улицата с калашници и тениски с крещящ надпис на английски "We are protected by the mafia" (ние сме защитени от мафията). Шок! Али ми показва парченце хашиш, дава ми да го разгледам и споделя, че той самият не употребява никакви наркотици, просто това е бизнеса на семейството. Друг отличителен белег за разпознаване на младите представители на Джафар е, че карат огромни черни рейндж-роувъри и то не просто ги карат, а летят с тях по улиците на Баалбек! За пръв път преживявам градско шофиране като това на Али, но тук то е задължително, то означава "вижте ме, аз съм Джафар". Докато обикаляме от къща на къща, винаги се придвижваме с колата, Али просто не слиза от нея, явно е пристрастен. И всеки път е все същото - натиска газта до дупка по малките прашни улички и точно преди да катастрофираме с друга кола или да убие на място опитващ се да избяга пешеходец, той набива спирачки така рязко, че ако нямах колан, със сигурност щях да си разбия главата в предното стъкло. Това е неговия стил на каране, това е стила на всички младежи от семейство Джафар. Не знам дали ако случайно убие някого, ще го съдят изобщо. По-скоро ми прилича на недосегаем от страна на закона. Мафията винаги е над закона.
След бясна разходка на четири колела по баалбекските улици, се прибираме за чай и вечеря. Майка му и сестра му са наредили трапеза в градината, също така ме канят да остана да им гостувам за колкото време искам. Майка му ме стъписва с "why don't you stay for a month or more..." (защо не останеш за месец или повече). Измъквам се с оправданието, че домакинът ми в Тир ме чака на следващия ден, затова ще им гостувам само тази вечер. Отнема ми време да ги убедя, че ще ми бъде идеално да спя в градината и няма нужда да приготвят стая за мен, но в крайна сметка успявам. Умирам за поне една нощ на палатка, цялото ми същество иска покой, чист въздух, тишина...

градината на Али

 Вечерята продължава почти до полунощ, присъединяват се още хора от семейството и разговорите никога не се изчерпват. По едно време Али предлага да ме води на любимото си място в Баалбек. Стомахът ми ще се пръсне от изядената храна и решавам, че една разходка преди сън ще ми се отрази много добре, а и ще науча нещо повече за домакина си. Разходката обаче не се осъществява - качваме се отново на колата :) В центъра на града Али спира и купува цяла торба сладки неща, няколко броя кока-кола и чипсове... Не мога да повярвам, че още му се яде, аз само като ги гледам ми става лошо... Още по-лошо ми става като ми подава цялата торба и ми казва да почвам да ям и да пия :) Щедростта в арабския свят граници не познава... вече свикнах да ме тъпчат още откакто пътувах в Турция, но да ям сладки неща и чипс плюс кока-кола след обилната вечеря с ястия от ориз, патладжани, картофи... вече е твърде много за всеки! Торбата си остава неотворена докато пътуваме в неизвестна за мен посока. Не след дълго излизаме от градчето и последните светлинки остават зад гърба ми. Али кара все така ненормално сякаш Дяволът го гони! Обаче естеството на пътя превръща това каране в потенциална жестока катастрофа. Изкачваме се по стръмен черен път с много завои! Преди всеки завой Али набива спирачки и колата се "плъзга" по завоя почти по ръба на пропастта. Тук вече не мога да скрия от себе си, че това каране ми харесва :) Няма пешеходци, няма животни, няма други коли. Ако се убием, само ние ще се убием, няма да ударим никого и нищо. Дълги години се опитвам да се отърся от наркотика, наречен висока скорост и отдавна преустанових шофирането по магистрала Тракия със 160 км/ч, понеже разбрах какво мога да причиня и реших, че убиец не искам да ставам. Но не мога да отрека, че ако има път, по който да зная със сигурност, че няма да мине никаква кола, животно, човек... ще карам точно както Али, може би дори по-ненормално. Също не мога да отрека, че докато се изкачваме по стръмния път, умирам от желание аз да съм на волана, но не си позволявам да поискам да карам чужда кола. Може би ако престоят ми у Али беше поне 3-4 дни, щях да си го позволя.
Стигаме върха на скалистата планина - гледката е фантастична! Надминава всичките ми представи, стотиците шарени светлинки на Баалбек греят в цялата си прелест пред нас. Вече е полунощ, но градът не спи. Али сяда на земята, отваря кенче кока-кола и споделя, че това е най-прекрасното място на света за него. Тук идва винаги, когато иска да остане сам, да прочисти съзнанието си и да си спомни хубави мигове от живота си. Явно баща му много му липсва. Осъзнавам, че ни най-малко не сгреших в преценката си за доброто сърце на Али, когато ме покани в дома си след случката с преследвача. Може да се прави на бабаит, да носи хашиш в джоба си и пистолет на кръста, но трудно ще скрие добротата си от хора, които виждат отвъд материалното.
Колкото и да ми е тежко, решавам да си отворя и аз една кока-кола и да седна да се наслаждавам на гледката и прекрасната арабска музика, която се носи от отворените врати на колата. Потъвам дълбоко в собствените си мисли, вероятно Али прави същото, защото е тих и умислен. По пътя обратно той шофира изумително бавно и спокойно. Колко ли натрупано напрежение е освободила душата му в тези мигове на размисъл и пълен покой...
Връщайки се в къщата, установяваме че вечерята не е свършила още :) Хората чоплят семки и си говорят. Аз обаче вече умирам за сън, така че разпъвам палатката в единия край на градината, пожелавам лека нощ на всички и се оттеглям. За мое учудване дълго време не мога да заспя и мислите ми препускат разпиляно... Срещата с тези хора ме кара да се замисля за това доколко "мафията" е мафия и въобще какво представлява мафията в същността си... за авторитета, страха на обществото... за красотата на светлинките на Баалбек....
Почти до обяд седя в градината и чакам Али да се събуди, за да си вземем довиждане. Сестра му и майка му ме гощават с чай и отново изобилие от храна. Али категорично отказва да ме остави да стопирам и упорито настоява да ми купи билет за автобуса до Бейрут. Много време и усилия ми отнема да му обясня, че стопът е моята "религия" и накрая ме оставя на изхода на Баалбек. Явно при сбогуване ме е залял с положителна енергия, защото веднага спира човек, който отива директно в Бейрут и е много приятен. Не комуникираме много поради езиковата бариера, но времето сякаш лети и километрите се топят. Не след дълго отново съм в "любимия" си Бейрут. Този път обаче почти до правилния изход за Тир. Върви ми и със стопа - вземат ме много готини баща и син и ме оставят почти в Сайда. Там късметът ми отново се изпарява. Отказвам кола след кола, започвам отново да се дразня и да затормозявам съзнанието си с мисълта "защо, защоооо, какво им е сбъркано на тези хора". Започвам да вървя пеш през Сайда с идеята да стопирам на изхода на градчето.

стари къщи в Сайда


замъкът на Сайда - най-важната забележителност


Накрая все пак ме взема човек директно за Тир. Безкрайно лесно намирам адреса на домакина ми - босненецът Миладин. Той говори перфектно български, живял и учил е в Благоевград. В момента работи по крехкия въпрос за дипломацията между Ливан и Израел, неслучайно живее в Тир, който е на няколко километра от границата и войната тук е била много жестока преди години. Докато седя до входната врата на апартамента му, чакайки го да се върне от работа, съседката му по етаж ме кани на гости. Има страхотно куче, казва се Мона и споделя, че има четирима сина, а мъжът й е в Бейрут в момента. Сядаме на терасата с прекрасна гледка към морето, ядем плодове и тя ми разказва историята на живота си... Преживяли тежки дни по време на войната, но сега е щастлива, че обстановката е мирна.
Времето минава неусетно и Миладин се прибира от работа. Страшно ми е приятно да говоря свободно български отново :)) А и той е страхотен, супер интересен и свеж човек, още от първия миг ми е много приятно с него. Говорим си надълго и нашироко за пътешествия и особено за моето предстоящо такова. Когато идва време за сън и Миладин ми показва къде мога да се разположа, се оказва, че апартаментът му е огромен и има три празни стаи, в които може да хостне цяла армия от каучсърфъри. :) Всяка от тях е оборудвана с легла, отделно има много място на пода. В арабския свят всички къщи и апартаменти винаги са огромни... Аз обаче избирам всекидневната и дивана, поради простата причина, че ако спя на дивана, цяла нощ ще чувам морето и ще дишам чистия въздух, влизащ от отворената врата на терасата. А по някое време може и да се изнеса на пода на терасата, там морето се чува още по-добре. Абе защо направо не сляза да спя на плажа, на двайсетина метра е от мен :)))
Следващата сутрин Миладин излиза рано за работа, оставя ми лаптопа си да се занимавам и използвам момента да пиша до вкъщи. Към обяд ме обзема особен ентусиазъм да изляза от "скривалището си" и от виртуалния свят и да поразгледам Тир. Навън ме очаква неочакваното - никакъв тормоз! Нито един човек не ме следи, облъчва с негативна енергия и въобще тормози по какъвто и да е начин! Егати якия град :) Да не говорим, че прониквам в руините на хиподрума през една дупка в оградата и така пропускам да платя 6 долара вход за туристи. И всичко това напълно неволно, без да подозирам, че прашната пътечка до дупката ще ме отведе на най-голямата забележителност на Тир. Хиподрумът или поне това, което е останало от него, е много впечатляващ и прекарвам там доста часове. Навсякъде по камъните щъкат различни видове красиви гущерчета. Гробницата пък е пълна с огромни мраморни ковчези, в някои от които се виждат струпани човешки кости.










 








Уличките на стария квартал на Тир са прекрасно място за разходка и наблюдение на местната култура, а плажът - за почивка...








бананови плантации в околностите на града


След чудесния ден вече гледам по-ведро на престоя си в Ливан и определено се зареждам с енергия. Вечерта разговорите с Миладин са все така приятни и интересни, а по-късно шумът на морето ме приспива и ми пожелава приятни сънища. На другата сутрин имам предостатъчно сили да преживея един пълен ден стопиране не само до границата на Ливан със Сирия, но и до тази на Сирия с Йордания. Не изпитвам дори и най-малко съмнение, че ще се справя за един ден и вечерта ще съм някъде в пустинята след границата или може би на гости на някое мило бедуинско семейство в скромното им селце... :)

удобния диван с бонус "приспивната песен на морето"

босненецът Миладин - много интересен и супер приятен човек!

гледката от терасата си я бива :)



Послепис:
След като написах тази публикация, ми хрумна да потърся инфо за семейство Джафар и се оказа, че са доста известни, веднага се намират всякакви статии за тях. Ето няколко, които намерих (на английски):

http://www.thenational.ae/news/world/middle-east/baalbek-tribe-repels-botched-lebanon-army-raid
http://www.naharnet.com/stories/en/17443
http://www.dailystar.com.lb/News/Politics/Apr/17/LAF-arrests-3-members-of-Jaafar-family-over-soldiers-killings.ashx#axzz2NGGyKmdc

Надявам се Али и най-близките му да не се забъркват в подобни неща... или поне ако се забъркват, да не пострадат.

1 коментар:

море в турция каза...

Статията е приятна, чак завидях на хубавото ви пътуване. Научих нови неща, не знаех, това за Али , който е живял две години в Лондон. Представителите на семейство Джафар задължително притежават огнестрелни оръжия, което обяснява защо неговите доста по-млади братовчеди се разхождат по улицата с калашници и тениски с крещящ надпис на английски "We are protected by the mafia" хахахах много интересно! Али ми показва парченце хашиш, дава ми да го разгледам и споделя, че той самият не употребява никакви наркотици" ..........абе щом имат такива нещо неми се вярва да не употребяват, но тяхна си работа.Страхотно пишеш.