Ливан - Бейрут - Содом и Гомор!

една от най-емоционалните гледки в Бейрут...

Пътят Дамаск-Ливан започва като магистрала с четири ленти, поради което доста време чакам преди някой да успее да отбие без да стане пътно транспортно произшествие :) Майсторът-шофьор кара такси, може би затова така смело се хвърля в това приключение. Иска да ме вземе без пари, защото в колата вече има клиент за границата и така или иначе ще пътува до там. На границата тръгвам да пресичам пеш, първо се нареждам на гишето, където се плаща изходна такса от 500 паунда, или около 11 долара. Всеки път като излизаш от Сирия, плащаш тази такса. При бариерата за първата проверка на паспорта, покрай мен минава джип с мъж и жена, които усмихнати ме питат къде отивам. Като им казвам Бейрут, веднага предлагат да ме вземат.
Представят се като Барбара и Уолтър, австрийци са и работят в посолството на Австрия в Дамаск. Колата им е дипломатическа и на границата ги третират с особено уважение. Много са симпатични, адски са заинригувани от пътуването ми и постоянно ме разпитват. На влизане в Ливан те се нареждат на гишето за дипломатически паспорти, а аз за обикновени. Дават ми да попълвам карта за пристигащи и ми задават дежурните въпроси като къде ще отседна (в кой хотел), но за огромен мой късмет Барбара се намесва и казва, че пътувам с тях. Когато митничарят чува, че сме заедно, започва да ме третира и мен с особено уважение и минавам без никакви въпроси. Удря ми печат-виза, която е валидна за един месец и така ливанската граница се оказва бърза и безпроблемна за мен. Отправяме се към руините на Анжар, които са недалеч от границата. Австрийците много пъти идвали в Ливан и разгледали доста от интересните забележителности на страната, но все подминавали тези руини и сега били твърдо решили да ги посетят. Какъв късмет за мен! Руините са страхотни, на всичко отгоре влизаме без да плащаме входна такса, защото щом човекът, който продава билети, вижда дипломатическа кола, излиза специално да ни посрещне, казва да се чувстваме като негови гости и съответно да не си помисляме да плащаме. Анжар е уникално място, намира се в красивата долина Бекаа, създаден е през 8-ми век и представлява само една историческа епоха - тази на Омаядите. Бил е на голям търговски кръстопът между Дамаск, Хомс, Баалбек... изключително важен търговски център. Сред руините са запазени крепостни стени, порти, храмове, бани...

Докато се разхождаме из руините, попадаме на огромно смокиново дърво и преяждаме, толкова са едри и вкусни плодовете!
След посещението на Анжар се отправяме директно към Бейрут. Барбара и Уолтър имат няколко дни почивка и ще ходят някъде в северната част на страната да празнуват и почиват с приятели. Оставят ме на 5-6 километра от дома на хоста ми (според картата, която те имат и гледаме заедно) и ми дават всичките си координати в Дамаск в случай, че искам да преспя у тях като преминавам отново през Сирия на път за Йордания. Запомням посоката от картата и тръгвам да вървя из доста вълнуващата столица на Ливан. Кварталът на хоста е някъде покрай морето. След някой километър най-после стигам крайбрежната улица, която води точно до дома на хоста. Докато вървя по нея, се натъквам на интересни гледки... супер луксозни хотели, а между тях надупчени от войната сгради с отнесени тераси...

Крайбрежната улица е приятна за разходка, навсякъде има пейки и палми, пълно е с бягащи за здраве младежи, също и плажуващи по скалите до водата. По шосето отстрани минават доста лъскави и скъпи коли, прави ми впечатление колко изтупани са хората наоколо и колко много луксозни хотели има покрай брега... Вървя доста време докато стигна квартала на хоста и често спирам да наблюдавам хората, сградите и всичко около себе си... Нерядко към мен се приближават някакви навлеци, които така и не разбирам какво искат, но още като ги видя отдалеч, ме лъхва солидна доза негативна енергия. Отделно от страна на шосето често ми подвикват някакви странни персони, отначало се чудя какво искат, но след като ме лъхва отново същата доза негативност, спирам изобщо да се обръщам.
Наричат Ливан "Швейцария на Близкия изток". Ако още тогава знаех това определение, нямаше да се учудвам защо толкова много не ми харесва тази страна и особено хората в нея. За разлика от швейцарци обаче, които просто са си сдухани, уплашени, свити и нещастни хорица като цяло, ливанци са пълна тяхна противоположност - груби, прости, шумни и безобразно нагли! Още първия ден в Бейрут имам необяснимо неприятно усещане и то се затвърждава ежедневно почти до края на престоя ми в страната... Чудя се в арабска страна ли съм или отново съм в гадната Европа, от която всеки ден празнувам, че се махнах?! Хората наоколо някак си не са ми симпатични, всичко е лъскаво, напудрено... Целият въздух сякаш е изпълнен с вулгарност и простотия... хората ми приличат на някаква отвратителна смесица между европейци и араби. Сякаш са взели най-лошото от двете и са го комбинирали по потресаващ начин. Нищо общо със Сирия и сирийците. Бейрут ми прилича на легендарните Содом и Гомор. Нещо като парти-града на целия Близък изток.  Нощен живот, наркотици, алкохол, зловреден шум, безплатна проституция, пари и скъпи коли.... Младите момичета приличат на европейски уличници, почти няма забулени жени, освен възрастните. Мъжете пък отдалеч изглеждат като български "селски бекове", простотията и малоумието сякаш струят от тях. Колко са различни от сирийските им връстници, сещам се за Анас, Камел, Фара, Алфренд... все млади хора, възпитани, интелигентни, учтиви, усмихнати и позитивни...
Доколкото забелязвам хората тук страшно ги вълнува това как изглеждат... Затова и крайбрежната улица е пълна със спортуващи, обаче ми се струва, че никой от тях не го прави за удоволствие, а по-скоро от суета и мерак да изглеждат перфектно. Нещо ме навежда на мисълта - тези хора работят ли изобщо? Откъде си вадят парите за безумно скъпите си коли... забелязвам едни и същи поршета и ферарита, щъкащи по улицата многократно и в двете посоки, явно за да се фукат. Карат ги хлапаци на не повече от 20 години. Всеизвестен факт е, че огромната част от ливанците не са в Ливан, а по чужбина, където въртят какъв ли не бизнес (по-късно съдбата ме среща с цяла такава мафиотска фамилия, но за това в следващия разказ :)) и явно изпращат доста пари на семействата си тук, които те си харчат доволно. Цялата обстановка още от първия ден ме кара да се чудя "какво, по дяволите, правя в този град" и дали на излизане от него ако се обърна назад за миг, ще се вкаменя (ехх добрата стара легенда за Содом и Гомор)... Което  ме навежда на мисълта да се махам от Бейрут още сега и да не ходя при хоста си. Но уговорката си е уговорка и не искам да проявявам несериозност, така че отивам. Уалид ме посреща на вратата на дома си, настанявам се в огромния му апартамент, където живее сам. Апартаментът е наследство от родителите му, вътре всичко свети от чистота и е перфектно подредено.

моята стая :)

Получавам прекрасна стая и след като се настанявам, Уалид ми съобщава, че ще излиза на парти довечера и ще ми даде ключ за апартамента, тъй като ще се прибере много късно. Веднага ми прави списък с местата, които трябва да посетя в Бейрут и начинът, по който обяснява, ме кара да мисля, че няма да ме пусне да си тръгна, докато не ги посетя всичките. Повтаря ми няколко пъти, че ТРЯБВА задължително да отида на всяко едно място в списъка. С това се изчерпва цялата ни комуникация, той не ме пита нищо, а аз виждам, че това е единственото, което има да ми каже. На езика ми е да му кажа, че не съм check-list traveler (пътешественик по списък и програма) и никога не ми е било за цел да посещавам точно определени по списък неща и да ги отмятам в стил "готово, т`ва го видях". Но той никак не желае да комуникира с мен, подканя ме да излизам веднага да разглеждам, а навън вече слънцето залязва и никак не ми се излиза. Но все пак си вземам фотоапарата и изчезвам с идеята да се разходя наблизо и да се върна след около час, когато той вече ще е излязъл за партито, а аз ще си легна да спя. Не ми се търсят никакви забележителности от списъка, направо ми прималява като го гледам. За пръв път се чувствам като онези туристи с програмата в ръка... "14:00 - посещение на дворецът Шонбрун..... 16:00 - посещение на катедралата Свети Стефан... 17:00 - свободно време...". Охх ужас, как се натресох толкова лошо, дали да не кажа на Уалид, че загубих списъка.... не, няма да ставам лъжец! Ще видя някои неща от списъка колкото да отбия номера и като ме пита "посети ли всичките", ще извъртам темата към посетените и ще си трая за непосетените. За пръв път имам вземане-даване с такъв странен хост, но пък започва да ми става интересно и го приемам по-скоро като предизвикателство и урок. Да лъжа - няма да стане; да си тръгна преждевременно - не, не е коректно спрямо него; да обиколя всички забележителности - абсурд!! Решавам да взема най-доброто от ситуацията - утре цял ден да се разхождам из Бейрут, да пообиколя града и междувременно да видя по нещо от списъка.
Още излизайки на улицата пред сградата на Уалид, една кола спира до мен и отвътре младо момиче ме пита къде отивам и трябва ли ми превоз. Говори перфектно английски и изглежда симпатична, а шофьорът до нея е момче на нейната възраст. Казвам им, че отивам до Скалата на гълъбите - единствената забележителност от списъка на Уалид, която и аз искам да видя и за която зная предварително, че е красиво място. Те изявяват желание да ме откарат до там и се качвам в колата. И двамата са в приповдигнато настроение, залез слънце е и споделят, че се чудят на кое парти да отидат тази вечер. Цял следобед карали по улиците безцелно и вече искали да отидат някъде да пият и купонясват. Канят ме с тях, учтиво им отказвам и ме оставят точно до мястото, от което се открива гледка към скалата. Тя е в непосредствена близост до брега и е много красива по залез, доста хора са се събрали да наблюдават пейзажа.

След като изпращам слънцето при тази прекрасна гледка, се отправям в търсене на интернет кафе, където имам намерение да пиша на любимите същества и да потърся забележителностите  на картата на Бейрут, за да мога по-лесно да ги намеря утре. Съвсем случайно вървейки по улиците, се озовавам на улица Хамра - първото нещо в списъка на Уалид, което той ми бе препоръчал да видя вечерно време, не през деня. Всичко, което има да се види на тази улица изглежда е лъскави заведения и магазини, пред някои от тях сложени звезди точно като тези от алеята на славата в Холивуд... Потрисам се как може такова нещо да е  забележителност изобщо, но дори и ако търсиш в гугъл места за посещение в Бейрут, тази глупава улица ще излезе, така че не е Уалид виновен, задето ме праща да гледам лъскави витрини и богаташки задници, пиещи и ядящи под път и над път... За капак няма такси, което да мине покрай мен и да не ми свирка с цел да се кача. Това е ужасно изнервящо, но забелязвам, че е масова практика. Толкова се дразня от всичкия шум, светлини и клаксоните на такситата... След като намирам интернет кафе и си свършвам планираните задачи, светкавично се прибирам в стаята си и си лягам да спя. Какъв ден само! Имам крещяща нужда от няколко дни на палатка далеч от градове и хостове. Проблемът е, че усещам как губя баланса като прекарвам повечето нощувки досега при хостове, отколкото на палатка и така ми липсва най-скъпото в живота ми - самотата и времето със себе си. Решавам, че последно ще отида при хоста си в Тир, тъй като имам уговорка с него още преди да замина от България, след което известно време няма да си търся домакини и ще скитам волно.
На сутринта ставам около 6:00, оказва се, че Уалид също е станал и се шокира като ме вижда толкова рано, споделя, че всички каучсърфъри, които е хоствал досега, си поспивали поне до обяд и били много мързеливи. Сяда на компютъра си и повече нищо не ми казва, а аз си водя записки за пътуването в тетрадката. По-късно ме пита само дали днес ще успея да обиколя всички места от списъка, аз го приемам като намек да излизам. Става ми някак си мъчно и гадно, че не прекарвам никакво време с хоста си, а спя в дома му. Но се успокоявам с това, че той самият не желае да говори и не е у мен вината. Всичките ми сирийски хостове досега бяха невероятни, "химията" ни беше предостатъчно, за да си прекараме по няколко прекрасни дни заедно. А с Уалид не прекарваме и пет минути заедно, вече втори ден съм му на гости, а не зная абсолютно нищо за него, чувствам се като наемател, който не плаща и се чудя как хората имат нерви да ходят по хотели, където отношението, което получават, надали е нещо повече от "здравей-здрасти" или "можете да посетите тези и тези забележителности..." От една страна ми е криво, защото вече свикнах повече от седмица да получавам фантастично отношение от хостовете си и да сме като стари приятели, да се смеем, разхождаме, шегуваме, пием, ядем заедно, нито за миг не се чувствах некомфортно с когото и да е от тях, а сега имам усещането, че това ме е разглезило страшно много и вече имам твърде високи очаквания. А всеки е различен и съответно ме приема по различен начин. Сега съм при човек, който няма никакво желание да говори с мен, може просто да не му се говори, да си има проблеми и да не е в настроение. Трябва да го приема и да спра да търся вина в себе си...
Излизам да се разхождам из Бейрут, слънцето вече сериозно е нажежило въздуха, поне жегата ме радва много и ме кара да летя като си помисля, че в момента в България е септември и времето се е скапало. Прекарвам целия ден в мотаене из града... разглеждам центъра и една огромна красива джамия, забутвам се в някакъв пропаднал квартал, където сядам покрай един главен булевард да си ям обяда - кръгъл хляб без нищо към него. Докато хапвам, чувам зад гърба си малоумник, който се провиква нещо от колата си. Имам адски неприятно усещане и без да знам какво казва. След като го игнорирам, изчезва и отново се връща след минути... кара бавничко покрай мен колата си и ми вмирисва обеда с всичката негативна енергия, която сякаш бълва на кълбета. Така ясно и отчетливо усещам лошите хора с лоши намерения, никой не може да ме излъже, многото години автостоп без да осъзнавам са ме научили отдалеч да намирисвам хората с нечисти мисли и откровено казано - адски ми смърдят!! Чудя се как е възможно почти всеки човек, заговорил ме в този град, да ми е антипатичен от мига, в който го видя/чуя. Дори няма нужда да се обръщам да ги погледна в очите като ми викнат нещо, дори няма нужда да разбирам езика им - просто всичките ми сетива ги усещат, лошите хора са толкова лесни за разпознаване... а тук са неизброимо много. Никога досега в никое мое пътуване и в никоя страна по света, не се сблъсквам с толкова много хора, за които ясно мога да кажа, че имат лоши намерения. Ливанци още от втория ден будят силно отвращение у мен и някак си успяват да ме накарат да сложа на Ливан етикет: "страната на лошите хора". Влизайки в страната с джипа на Барбара и Уолтър, възприемам Ливан като вълшебно красива страна с планини и море на едно място, страната на кедъра, маслините, древните руини... Но веднъж излизайки от возилото и тръгвайки по улиците, виждам и усещам Ливан единствено като "страната на лошите хора". Докато се прибирам към квартала на Уалид, тормозът продължава с пълна сила. Когато вървя покрай някоя по-главна улица, странни субекти ми подвикват от колите си, карат успоредно на мен и колкото и да ги игнорирам, не се отказват лесно. Толкова е изнервящо, че накрая бързам през глава да се прибера в дома на Уалид и кошмара да свърши! Никъде по света не са се държали с мен така, тези хора определено имат сериозни умствени заболявания и проблеми с общуването, ако не и нещо по-сериозно. По едно време стигам крайбрежната улица, сядам на една пейка и главата ми бучи, иде ми да се навра в миша дупка. Вече не ми пука нито за списъка, нито за Уалид, нито за нищо, искам само да се махна от този ужасен град, задушавам се тук! Дотогава не знаех, че имам чак толкова силен усет към лошата енергия, може би защото в пътуванията си все попадах на хубави места с приятни хора... Вече ще знам.
Уалид го няма в апартамента, още е едва 20:00. Не мога да си държа очите отворени, главата ми ще се пръсне, лягам си веднага да спя с надежда да забравя всичко отрицателно и да запомня Бейрут само с интересните сгради.

джамията е разкошна...

сто процента достоверно!! :)

обожавам графити :))

На сутринта преди да си тръгна, Уалид ме пита за списъка, изреждам само няколкото неща, които успявам да видя предния ден. Той назидателно и с нескрито разочарование ми казва по отношение на останалите: "а трябваше да ги посетиш". След което се захваща да ми прави нов списък: забележителности извън Бейрут. :) Слава богу, за тези няма как да ме провери дали са посетени или не :)) С уважение го изслушвам, благодаря му за всичко, вземам си списъците (не на Шиндлер, а на Уалид :)) и летя към свободата. Чакат ме поне 3 часа ходене пеш през целия Бейрут. Изхода за Баалбек е от другата страна на града. Неведнъж се налага да питам за посоката, защото е доста объркано. За втори път минавам покрай Скалата на гълъбите, все тъй красива е :)

Стигайки края на града, където започва пътя за Баалбек, дузина озверели шофьори на микробуси ми се нахвърлят с оферти за билети. Подминавам без да се ядосвам, вече нямам сили. Три часа ходене из Бейрут ме скапват психически. Подбирам си място за стопиране, трафикът е огромен. Имам положителни надежди и очаквания поне за стопа в тази държава. По принцип колкото и да е калпав народа на една страна, на стоп спират само хубави хора. Е, не и в Ливан!!!