Пещерите Уайтомо... в света на подземния небосвод

снимката е взета от интернет

Едно от най-уникалните преживявания по време на пътешествието ми в Нова Зеландия е едноседмичния ми престой при новозеландско семейство. Още пристигайки в Уайтомо придобивам усещането, че ме очаква нещо неочаквано. Хората, при които оставам, ми дават работа за почти седмица, състояща се в ремонтни дейности и почистване на огромната им къща. Хелън и Крис са всичко друго, но не и стандартни. Живеят в голяма типично дървена новозеландска къща с огромен двор, отделна ливада за овцете, гигантски помещения, ползвани за склад на всевъзможни джади, които Крис събира от къде ли не. В тяхната къща има едно основно правило - нищо не се изхвърля, всичко се преизползва. Трудно ми е да опиша с думи огромното количество джунджурии, които Крис, по професия пещерен гид, е натрупал през годините. А когато ме остави на верандата да почиствам двайсетина вековни панти на врати, които е решил да вкара отново в употреба, си дадох сметка, че този човек и начинът му на мислене са всичко друго, но не и консуматорски. Гостуването ми у тях е като връщане назад във времето, дузината им овце подтичват весело около мен спирайки отвреме навреме да зяпат как кося ливадата с масивната косачка. Количеството котки също е внушително - цели 4 парчета. Само кученцето болонка е едно единствено, но не страда от самота с присъствието на толкова много котки.


Малка част от къщата

Малка част от верандата :)

холът

Eдна от последните вечери на гостуването ми, Крис, който не пропуска възможност да ме разпитва относно разговорите ми с животни, съобщава, че има приятна изненада. На следващия ден ще нарисува карта, ще даде пещерни дрехи, каски и дори специална чанта за фотоапарата ми, че да не се праши и ще ни закара (мен и другарчето ми още едно българче) до гора с няколко извънредно нетуристически пещери, които сами ще трябва да открием по грубата карта. Речено-сторено. Натоварваме се сутринта в белия пикап и Крис ни оставя в началото на козя пътечка. Уверява ни, че ако имаме добра ориентация няма да се загубим, а само може да не успеем да намерим пещерите. Уговаряме си среща за вечерта да дойде да ни прибере. И тръгваме с учудваща увереност надолу по козята пътечка. Едва след двайсетина метра вече тревите са по-високи от нас и се оплитаме и спъваме сериозно.
Търсенето на пещерите със светещи червеи в безкрайната новозеландска джунгла се оказва същинско приключение. След доста лутане и чудене накъде според картата да вървим, накрая се озоваваме пред нещо като водопад и на няколко метра от него - голяма дупка в земята.



Изглежда лесно достъпна - скачаш и си долу. Без много да му мисля и горейки от любопитство и нетърпение скачам право в дупката. Виждайки пещерата пред мен емоциите буквално преливат отвсякъде, обезопасеният ми с каска мозък крещи упорито "искам да вляза, искам да вляза!" И през ум не ми минава за другарчето, което още е горе и се преоблича и бързо се вмъквам в пещерата, та даже не се сещам да си включа челника. С освирепял от откривателски страсти поглед се насочвам право напред и веднага вадя оръжието, наречено от човечеството фотоапарат.

В началото на пещерата



Бързам да заснема всеки милиметър от дупката, сякаш след миг ще изчезне, дори през ум не ми минава, че всичко ще си е там много след като аз си отида. В миг на просветление се сещам, че още някой е дошъл с мен на пещерите - другарчето. И преценявайки, че погледът ми е обходил първите метри на пещерата се връщам назад да го извикам. "Айде бе, кво се мотаеш, имаме още една пещера да търсим" - викам тежко като хамалин, бесен, че е качил пианото до осмия етаж, но в грешния вход. "Не се бави, няма да се връщам заради тебе" - и си продължавам напред със завидно спокойствие, че другарчето ще се усети и ще дотича бързо. Не след дълго и това става и тръгваме напред през влажната галерия на пещерата.




Отвсякъде капе вода, а на места се чува шумът от водопада. Стигаме до привлекателен коридор, по който можем да минем само на колене.



Освен моите превъзнесени коментари и възклицания от време на време се чува дрънченето на каските по тавана. Брейй значи затова се ходело на пещери с каски! А аз толкова години си ходя без и се чудя после защо ме боли главата...
Невероятно красиви образувания никнат като гъби около нас, тунелчето още повече се стеснява и след няколко краткотрайни мига другарчето гаси челника. Още преди да задам въпросът „защо” с изумена физиономия, получавам отговор да си изгася и аз челника. Без много да му мисля го изключвам и... о, чудо! Навсякъде светлина! Цялото небе с всичките му съзвездия отвлечено и заключено в една пещера! Блещукащи сини светлини, разпръснати хаотично по целия небосклон, лежащ дълбоко в новозеландската джунгла... е, ако някой ми бе казал, че ще стана свидетел на подобно нещо, определено нямаше да повярвам. Сещам се за онази приказка, в която Слънцето е отвлечено от змея и заключено в един сандък и змейовата майка го пази, та се чувствам точно сякаш съм змейовата майка и пазя цялото звездно небе затворено в тая дупка в земята. Толкова нереално красиво е, че сълзите напират, думите се губят, мисълта чезне и човек загубва идея какво се случва и къде се намира. И ако не знаех преди да вляза, че тези чудно красиви звезди са всъщност червеи, както ги наричат новозеландци, то щеше да ми отнеме адски много време да установя произхода им. А ето и няколко интересни факта за пещерите Уайтомо и светещите червеи... Целият район Уайтомо е прояден от карстови пещери. Маорското му име идва от уай - вода и томо - дупка, трябва да означава нещо като вода в дупка. Подходящо описание за повече от тристата известни пещери в околността. Пещерата Руакири например е открита преди 20 години и поставила началото на световното движение за черноводен рафтинг, нарича се още пещерен тубинг. Светещите червеи арахнокампа луминоса са всъщност ларви, които нямат орган за изхвърляне на биологични отпадъци и затова ги изгарят в някакъв сложен биолуминесцентен процес. С други думи цял свят се изсипва в пещерите, за да гледа светещо ако. На всичко отгоре канибалско светещо ако, тъй като нищо друго не става за ядене в подземния свят и те се изяждат едни други. Зловещо, но и много красиво.

снимката е взета от интернет, бледо отражение на реалната красота

снимката е взета от интернет

Зашеметени от красотата дори не си мислим да излизаме от това райско подземно кътче. Съзерцаваме светлинките и само моите възклицания нарушават тишината.
Но тъй като сме мокри и кални не след дълго ни става студено и решаваме пак да се движим. С много мъка си вземам довиждане с червеите и се надявам да попадна на още техни представители в другата пещера. Тъжно ми е само, че не успявам да ги снимам, но такава красота просто не може да бъде снимана и описана с думи. На излизане успявам да уловя с апарата няколко готини дългокраки буболечки, приличащи на кръстоска между паяк и скакалец, супер симпатични и приятелски настроени.



Излизайки от пещерата хладината ни напуска и ни обгръща високата влажност и топлина на джунглата. Другарчето иска да седнем за почивка и храна, но моя милост изразява крайно несъгласие - защо да се пилее време по излишни почивки като трябва да се бърза за другата пещера, кой знае какви красоти ни очакват там. Нахалството ми явно се оказва непреодолимо и тръгваме за втората пещера. Доста време се лутаме, но все пак успяваме. Не сме особено сигурни, че това е точната пещера, защото в района има много, но нали все пак е пещера, което значи гарантирано забавление. Започва широка, с множество малки лабиринтчета, свършващи на едно и също място.




Но влизайки по-навътре освен на паяко-скакалците, които позират с удоволствие за мен, се натъкваме и на смайваща красота - вълшебни образувания, подобни на корали. Толкова са красиви, че не мога да спра да ги снимам и направо забравям да ги разгледам.










Целият под на пещерата е застлан с тях, а сърце не ми дава да им стъпя отгоре. За щастие това е и краят на пещерата, така че явно никой не е стъпвал по образуванията. Ако изобщо някой е влизал в тези пещери освен местните пещерняци, а те очевидно ги пазят. Макар да няма светещи червеи пещерата определено е уникална. След известно лутане за забавление из лабиринтчетата се насочваме към един от изходите на пещерата, не този, откъдето влязохме. До самият изход е реката, той направо е наводнен от нея. Озоваваме се в разкошно каньонче - невисоки скали, буйна река, зеленина навсякъде...




Откривам изключително пъстър паяк върху раницата си и не мога да спра да си играя с него докато не става време за тръгване, не бива да закъсняваме за срещата с Крис. Като по програма тъкмо се преобличаме и излизаме на уреченото място и той идва. Опитвам се да си представя колко му е станало приятно при вида на моята ухилена до уши физиономия и очи светещи по-силно от уайтомовските светещи червеи. И всичко това благодарение на него!

Крис и Хелън

2 коментара:

bamka-kambanka каза...

Браво! Удивително! Вдъхновяващо! Изтръпващо! Всичко! Вече знам - и аз ще отида там! Благодаря ти!

врати каза...

Страхотни снимки, страхотни пещери... От миналата година се бях запалила да ходим да разглеждаме пещерите в България. Съевата дупка е много красива и Магурата. Но Деветашката пещера ми взе душата. Макар да няма никакви образования има уникална история и излъчване на нещо велико.