Вече гледам е 23-ти май, а аз още не зная къде точно се намирам, какви са всичките тия хора около мен и кой и как ме е преместил извън Азия, и къде, по дяволите, са ми самосата, чендола и бананите!!!!!!! Два пъти вече се събуждам посред нощ и почвам да си мисля как трябва да мръдна до пазара да си купя самоса и банани веднага щом се съмне... и после се усещам, че съм в позната стая с 4 стени, а не в палатката и направо се гипсирам... блокирам.
Та нещо последните дни освен, че нямам време, нямам и сили да напиша на блога заветното - прибрах се! Защото някак си не искам да повярвам, че наистина се прибрах от това пътуване, беше твърде хубаво, за да свърши толкова бързо, а и част от мен още си е някъде там, при хората с дръпнати очички и 2D носове, и камарите с дуриан край пътя. От една страна е голяма радост да видя отново близките си, колелото, градината, играчките, книгите... но от друга прибирането точно в този момент не беше никак лесно, никак жадувано, и в следствие на това сега се чувствам много странно и съвсем не на място. А пътуването със самолет на такова голямо разстояние допълнително усложни и без това бързия преход от азиатска към българска действителност, ако пътувах по суша както обикновено, щях поне да имам време да осмисля и осъзная, че се прибирам. В крайна сметка се телепортирах по светкавичен начин в един съвсем друг свят, тотално различен от моята зона на комфорта, носеща името Неизвестно. Сега зная къде ще спя довечера и това просто ме убива...
