По пътя... :)

Това е груба карта на мaршpута от последния пост досега :)

Долният текст е кирилициран автоматично и пълен с правописни грешки, за което се извинявам.

След последния пост, написан в красивия витнамски град Hue по време нa 10-дневния потоп, в пътуването се случиха толкова много неща :))) Кои прекрасни, кои - не чак толкова, но заряда в мен е по-силен отвсякога. Всеки ден е взрив от емоции, всеки ден е нова изненада, лудост и тотално приключение, точно както си пожелах! Сега съм в град Chiang Mai - пълен с приказни храмове на всеки ъгъл, има толкова много за откриване и опознаване в този град и около него, а от тайландската ми виза останаха само 8 дни :( Така бързо лети времето, дните минават като мигове и дори не мога да ги осмисля. Всичко е супер интересно и интензивно, всеки ден срещам вълнуващи хора, вкарвам се в луди ситуации и изобщо - живея тук и сега, сякаш само ДНЕС има значение, а и нямам идея каква страхотна изненада ще донесе утре ;) Изцяло се пуснах по течението на пътешествието и така ме увлече, че не смея да си правя планове дори за следващия 1 час :))) Мислех, че ще пристигна в Чянг Май преди 4 дни, а ето че пристигнах днес :)

Намерих net кафе и след като изядох едно пликче sticky rice за вечеря, рекох да седна и да напиша нещо на блога все пак, че кога ли пак ще има време за това :) Та в резюме ето какво се случи след Hue...
Чаках 5 дни пороя да мине (и той не мина), реших да се преместя в Дананг и успях да стигна след половин ден ходене и стопиране в дъжда като междувременно разгледах и една невероятна гробница по пътя. Там прекарах последните два дни от пороя като вместо да чакам на сухо да спре, наех мотор във възможно най-дъждовния ден от всички и карах в брутално силен дъжд 150 км с мръсна газ като успях да развия рекордните 100 км/час докато дъждовните капки се впиваха безмилостно в очите ми и бях вир вода до кокал... скоростта така ме опияняваше, че нацяло загубих контрол и изпаднах в силна еуфория, не можех да спра и не исках, като по чудо не катастрофирах по мокрия път... Карах до едни руини на име My Son, които разглеждах в дъжда с вече развита лека форма на хипотермия, тресейки се и снимайки :) Успях да отида и до Hoi An с мотора, приказен град, за които два часа не бяха достатъчни. Поне сто пъти се загубих по виетнамските пътища без навигация и питах около 40 човека за посоката, беше невъобразим кеф!!! След целия ден на мотора в дъжда, се върнах в хоctела с течащ нос и качих една рускиня със синя коса отзад на мотора да я закарам до супермаркета 7 км :) Така возих първия си пътник на мотор и качих първия си стопаджия :)))) На другата сутрин успях да направя ендо кръгче с мотора преди да го варна на собственика, след което обиколих пеш Мarble mountains - уникално красиви планини в самия град, отрупани с пешери и храмове.

Отправих се на стоп към далечния Сайгон и хванах камион за около 700 км като времето, което прекарах в камиона докато стигнем, бе 24 часа :) Втория най-дълъг стоп в това пътуване, първият беше с американците Jо и Емили от Mongol Rally - цели 5 дни :)) Голямо шоу беше возенето на тоя камион, шофьора не знаеше дума английски и постоянно спираше в разни села по пътя, качваха се други хора, слизаха, после трети идваха, разнасяха се кашони с плодове по селата, а ръката на шофьора не слезе от клаксона цели 24 часа, караше като лунатик и не спирахсе да свири на всеки и всичко по пътя :) Като стигнах в Сайгон бях с тотално запушен нос заради мотора и дъжда, и оштe повече заради климатика в камиона, които май беше на 17 градуса :) В Сайгон обаче си прекарах най-хубавите дни от цялото пътуване, бях на гости на невероятен човек - Георги, с когото ми беше толкова интересно и приятно, че едва си тръгнах след 5 дни. Много рядко, изключително рядко срещам хора, с които мога да изкарам повече от няколко часа без да се отегча, а с него имах чувство че мога да говоря седмици и дори месеци без за миг да ми омръзне. Човек с изключително богат вътрешен свят, толкова много може да се научи от него, а за готварските му умения няма да пиша на блога, че утре ще има опашка от желаещи да пробват манжите му пред вратата :) Само ще кажа, че след като си тръгнах, тотално загубих интерес и вкус към храната и минах почти изцяло само на банани. Приготвената от него храна беше отвъд изключителна и след като човек я е пробвал веднъж, после всичко друго има вкус на подметка. В Сайгон благодарение на Георги имах шанса да изпитам най-големия кеф, които града предлага - каране на мотор в сайгонския известен в цял свят трафик!! Е, наистина няма такъв кеф! Летях на мотора половин ден, успях даже да вдихна 80 км/ч по оживен голям булевард, разминавах се на косъм с хиляди моторчета и се справих страхотно, дори за миг не бях близо до инцидент, просто се пуснах "по реката от мотори" и оцелях :))
Точно на 24-ти сутринта си тръгнах от Сайгон като това беше най-трудното сбогуване досега в това пътуване, всяка раздяла с невероятни хора досега е трудна, а тази беше още по-трудна от другите. Налегна ме някаква необяснима тъгa, и друг път се е случвало в други пътувания, отне около седмица да ми мине. През тая седмица какъв adventure беше само :))) Влязох в Cambodia, където първата нощ хванах камион на стоп и се изсипах в Phnom Pen посред нощ. Отидох в будистки храм да моля за място в двора. Заварих дузина малолетни монаси, които пушеха цигари и крещяха нeистово в 12 през ноща... и една глутница кучета, които цялата останала нощ  не спряха да лаят и вият :) Ехх каква нощ беше, нямах търпение да съмне, а на сутринта един монах, които очевидно не знаеше, че палатката има дано, се опита да я повдигне докато бях вътре, в 5 сутринта :) Остатъкът от престоя ми в Камбоджа включваше какви ли не лудости... следващата нощ изкарах при "човека с патиците" :))) Взе ме на стоп моторист, закара ме в сградата на радиото в нищото, имаше само една голяма антена и къща, в която живее той заедно с колегите си и с 14 акaщи навсякъде супер сладурски патици, които му били като деца и ги гледал само за домашни любимци. Изкарах страхотна нощ с акaщите патици като палатката бе наакана сутринта, разбира се :))) След патиците в програмата се появиха делфини и то не какви, а най-редките в света, живеят само в Меконг и могат да се видят недалеч от Кратие. Там се заселих за 1 ден като взех колело под наем и си скъсах гъза да въртя педалите цял ден, бях като в транс и не можех да спра, ужасно ми липсва колелото! Качих се на лодка за 1 час, през които гледах и снимах делфините, беше прекрасно изживяване! На границата с Лаос пък отказах да платя задължителния рушвет от 2 долара на митничарите и ме държаха един час допълнително, надявайки се, че ще се притесня и ще платя, ама явно не ме познаваха... е, опознаха ме накрая и след като прекарах час в четене на книга пред jaдните алчни очички на служителите, си получих паспорта подпечатан без да платя такса "печат" :) В Лаос се насочих към района на 4000-те острова :) Там хванах малка лодка до един от островите, където изкарах една нощ в двора на храм. Там нямаше нито акaщи патици, нито лоши мoнaси, но имаше стадо много бесни биволи, някои от които през нощта се блъсна в палатката и ме събуди с шок, добре че не счупи рейките. Ехх, една нормална нощ не изкарах в тия държави :))) Сутринта успях да се вмъкна на водопадите Li Phi без билет,извървях общо към 15 км из острова и си хванах лодката обратно. Последва бавен стоп на север към Champasak, където пристигнах по тъмно и спах на брега на река Меконг на особено рисково място, очаквах да е кофти нощ, но за моя изненада никoй не ме обезпокои. На сутинта успях да се вмъкна без билет в уникалния храмов комплекс, който е в УНЕСКО и които посещавам за втрори път след 2009 :) След Champasak посетих и град Pakse, от където си хванах рекорден стоп с една кола виетнамци чак до Виентян - тъкмо на време за 31-ви (Hова година). По пътя забрахме и семейство французи с 3 деца, пътуващи на стоп всичките заедно :)) Едно от децата бе малко и правеше сума бели в колата, а виетнамците си затваряха очите и се кефеха, че са ни взели толкова много бледолики олигофрени :)) Във Виентян изкарах Нова година, очаквах да има големи фойерверки, ама бяха много скромни, а покрай Коледа и Нова година дори един бонбон не се почерпих, такъв див аскетизъм ме беше налегнал след кулинарните угощения в Сайгон, че освен банани нищо друго не ядох. После се отправих на север - към Ванг Виенг, където спах в дивото до една пещера и колкото и да ми е трудно да повярвам - никoй не ме намери и обезпокои, а сутринта успях да видя две пещери без билетчета :) Тук всичко се плащаше - всяка пещера (дива и неосветена), всяко водопадче, гледка... адски комерсиално място и бързо си тръгнах, след като поразгледах доста и влязох навътре в планините благодарение на тайландци с пикап, които ме взеха на стоп. Последва Луанг Прабанг, в тоиз град се влюбих и не ми стигна един ден, та останах втори. Толкова много храмове, карсоти.... отидох и до невероятните водопади на 30 км от града, където има и център за спасени от бракониери мечки, не можех да спра да ги гледам, не можех да отлепя очи от тях, а после и от водопадите. В града пък имаше страхотна малкa планина с гледка, където се качих два пъти без да плащам билет, първия път през ноща, а втория път чичето на пост ме пусна след като му казах, че нямам пари, а бързам за изгрева да не го изпусна :))) Гледах и как монасите събират храна от народа в 5:30 сутринта, тук това си е цяла церемония.

После няколко дни стопирах из северен Лаос, където една нощ преживях голям филм :)) Бях някъде в нищото, из разни забутани села, където живеят бедни хора от планинските племена, слязох по тъмно от пикап с двама пияни (много пияни) военни, които ме возеха на стоп, хванах една много неутъпкана пътека през гората по стръмен хълм и си опанах палатката горе на високото. По някое време към 11 през ноща се събудих от светлини и гласове - трима местни с калшници, а единият размята белезници, всички оръжия заредени и насочени към мен. Стиснах ножа в ръка в готовност да се бия до последна капка кръв, а те сякаш ги беше страх какво ще заварят в палатката, мисля че изобщо не бяха виждали палатка преди и бяха много изнервени отначало. Не разбираха дума английски така че трябваха много обяснения докато вдянаха, че съм турист и не ги застрашавам. Свалиха оръжията и ме поведоха към селото си след като събрах палатката, явно че там нямаше да ме оставят да спя на спокойствие, настаниха ме в дома на местно семейство с 4 деца. Cпах при децата, никое от които не знаеше английски и комуникацията с тези хора бе невъзможна, а и сякаш се страхуваха от мен, докато не извадих една торба бонбони, пъдарени ми от шофьор на стоп и ги раждадох на децата, това разтопи леда :) На следващата нощ успях да стигна тайландската граница и нямаше повече калашници и белезници в програмата... защото първата нощ в Тайланд ме взе на стоп жесток мотор Хонда с полицаи, които ме закара да спя на поляната между полицията и армията :)) Едва ли имаше по-сигурно място в граничния град. И така започнаха тайландските приключения... следващия ден разглеждах приказния Chiang Rai, където буквално се разтопих от вида на Белия храм и не можех да си тръгна от него 2 часа, а вечерта се озовах на приказния фестивал на цветята, които не мога да опиша с думи!!! Спането пък бе под един most, хаха ако другарчето (онова от южноамериканското пътуване) можеше да види къде си лягам да спя, щеше удар да получи, нали точно до един такъв most ни обраха в Еквадор :))) Нощта под моста мина супер с изключение на това, че някои с мотор катастрофира наблизо и дойде полиция, та вдигнаха голям шум и май се и сбиха. Тайландци карат изключително опасно, с много висока скорост и имат хиляди катастрофи всеки ден! Постоянно се возя поне в няколко пикапа на ден и шанса да изхвракна е голям, та ако гушна букета, да знаете че всеки миг от това пътуване си е струвал и че няма по-доволен пътешественик от мен, с огромна благодарност към всичко, което света ми е дал!!! Та след Chiang Rai се забих в златния триъгълник, където бях на границата на три държави - Лаос, Тайланд и Мянмар. Хванах си стоп за Мае Саи, след това поех към Мае Салонг и по пътя попаднах на Тери - адаш от Аляска, възрастно хипи, което живее от 19 години в едно малко село близо до планината и ме покани в дома си. Оказа се активен каучсарфар, хоствал е над 200 човека. Вегетарианец от 40 години (ее най-сетне срещнах някои, дето е бил веге по-дълго време от мен!) и китарист, ама много добър! Научи ме на 3 акорда и свирехме цяла вечер, аз свирех ритъм, а той останалото :) Бях и на погребение благодарение на него, съседката му умряла вчера, ходихме на погребението, което е по-скоро като парти - всичко живо се събира да яде и пие, даряват се и дребни пари от посетителите за разноските по погребението, и аз дарих 20 бата. Тери ме запозна със сина на починалата, които се смееше и сякаш празнуваше, в тукашната култура хората празнуват, че човека е живял, вместо да го опяват, че е умрял. Tери обаче беше по-разстроен от всички, защото това му била последната жива съседка, другите били измрели отдавна, всичките от spin, а тя от нещо друго. И сега нямал никакви съседи, беше съкрушен. Покрай него се запознах с Дан - облечен в традиционни дрехи от племето Акха, също музикант, свири за туристите в луксозните курорти.
След гостуването при Тери успях да се добера до планинското село Мае Салонг, където прекарах цял ден из района, готини тайландци ме черпиха авокадово смути, което пиех докато летяхме с бясна скорост по завоите, а аз отзад в пикапа се чудех дали да се държа, за да не изхвракна или да пия смутито, докато не ми се е изплъзнало от ръцете на някои завои :))) И така, снощи нощувах на паркинг за коли в малък град, на които дори името не знам., наблизо имаше заведение, от което данеше музика до 2 през ноща, а пиянитe не спираха да крещят сякаш света ще свърши утре, та не можах много да спя снощи :) Сега съм в Чянг Май, на хоstел за 2 долара! Ще гледам да се наспя днес, само се моля да няма хъркащи в стаята, съсед по легло ми е индиец от Керала, а другите не ги знам още от къде са, днес целия ден съм навън по храмовете и няма време да седя в хоstела ;) Сега минава 10 вечерта и умирам за сан, та мисля да ходя да си лягам, освен ако по пътя до хоstела пак не се слуи някоя лудост, както писах по-горе вече не смея да си правя планове дори за час напред, че не се знае какво ще видя по пътя и кого ще срещна. Уж щях да стигна тук преди 4-5 дни, ама срещнах толкова интересни образи и места по пътя, че нямаше какда ги подмина.

Искам да изкажа огромна благодарност на Борислав - читател на блога, с когото се срещнахме в Сайгон и които успешно и много отговорно пренесе hard диска с всичките ми снимки до България и сега всичко е на сигурно място у дома :) Също и на Павел, които вчера ми подари раница Ташев като я изпрати вкъщи по куриер и ще и се радвам когато се прибера! Също и на Димитър, които ми направи акаунт в сайт, от които мога да изпращам смс-и свободно. Безкрайна благодарност на всеки от вас за милите меили и коментари, които получавам! Без тази подкрепа пътуванията ми нямаше да си заслужават толкова, защото нямахсе да бъдат споделени! Благодаря ви, хора!!!!


Един поздрав от мен за всички:

https://www.youtube.com/watch?v=nacfAFQUd98


Hello, hello
Can you hear me, as I scream your name
Hello, hello
Do you need me, before I fade away

Is this a place that I call home
To find what I've become
Walk along the path unknown
We live, we love, we lie

Deep in the dark I don't need the light
There's a ghost inside me
It all belongs to the other side
We live, we love, we lie

гледах го онзи ден и се чудех - истински ли е или сънувам!!!