Венецуела - болната държава и болните й хора

водопад Арапена

Преди да започна тази частично негативна публикация (предпочитам да споделя моята горчива истина, отколкото да пиша само сладки приказки), искам да изкажа ОГРОМНАТА си искрена благодарност към хората, които ме подкрепят в последно време. Благодаря на Надежда за голямата финансова помощ и морална подкрепа, на Владо за страхотния обектив за апарата ми и новата карта-памет, които ми донесе в Колумбия, специални поздрави на баба Надя (надявам се чух името правилно по телефона, беше доста шумно наоколо) от Италия, която ми се обади докато още бяхме в Тринидад и имахме телефон, поздрави и на нейните внук и внучка! Благодаря на всички, които ми пишат по имейл и на блога (съжалявам, че се бавя с отговорите). От все сърце благодаря и на най-прекрасните родители на света - моите, за всевъзможната тотална подкрепа особено сега, когато никак не ни е лесно, защото държавите станаха доста негостоприемни за пътешественици като нас.

Тринидад - последни дни на Карибите

гигантска кожеста костенурка на плажа до Матура

Измина месец и половина откакто си заминахме от Тринидад и приключихме пътуването из Карибите. Много неща се случиха оттогава насам, много уроци научих за това докъде стига алчността и проклетията на хората, много неприятни изненади преживях. Южна Америка към момента се оказа най-голямото ми разочарование, но както се казва в една моя любима книга: "Страданието прави от човека или монах, или воин". От мен направи ВОИН, при това готов за война 24 часа, 7 дни в седмицата :) Сега, изстрадвайки номер едно най-ужасна страна в моята лична класация (говоря за Колумбия, ужасната Венецуела е разжалвана до второ място, а Сейнт Мартин се кичи с трето такова), си спомням с умиление и тъга за "маймунките" и индийците в Тринидад, които бяха всичко друго, но не и безчовечни апатични изроди, каквито към момента срещаме ВСЕКИ ден в двете южноамерикански държави.
Не искам да започвам тази публикация с негативизми колкото и да ми е гадно в момента, седейки и пишейки това през нощта в едно подобие на парк без пейки в едно ужасно туристическо колумбийско село, където всеки те преследва с оферти за хостел и е мазен и усмихнат само като види пачка с пари. Та в момента ще се опитам да забравя къде съм и какво ни очаква утре, ще положа усилие в този текст да намерят място красивите моменти от Тринидад, игнорирайки моментното си разочарование и оставяйки описанието на тежките ни дни и пространни страдания за следващите публикации...