На стоп около света: От Ада право в Рая :) Или добре дошли в Доминика!

От Ада право в Рая :) Или добре дошли в Доминика!

Ще пиша повече за последните седмици в Сейнт Мартин по-нататък, защото сега сме в Доминика и е толкова прекрасно, че нямам настроение да пиша гадории :) Само накратко ще пиша за дните преди да отплаваме и историята нататък.
От утре изчезваме само на природа и няма да пиша поне 20 дни, има един хайк през целия остров, който се прави за 14-15 дни. Това е доминишкото Ком-Емине :) И съответно аз няма как да го пропусна, а и другарчето ще взема да видим дали ще издържи.

Такааа, след много дълги и измъчени дни във висене по марини, питане на стотици капитани дали ще ни вземат за екипаж и въобще губене на време, накрая проявихме ум и разум и решихме да се качим на каргото за Доминика час по-скоро. Последната ни случка с капитана на един катамаран, който обеща да ни вземе в неделя и реши да не ни вземе в понеделник, тотално ни накара да проумеем как си губим времето като се "молим" на мазните богаташи с яхти, които ни най-малко нямат желание да вземат такива като нас. Та този капитан Майкъл отиваше към съседния остров Антигуа и добре, че не ни взе, защото както по-късно разбрахме, там било същото като Сейнт Мартин. Ще го кажа кратко и ясно - избягвайте на всяка цена Сейнт Мартин и подобните нему острови! Казват, че всичките наоколо: Сейнт Бартс, Ангуила, Антигуа и Барбуда, Вирджин айлъндс... все са като него. Само надолу става хубаво - Гуадалуп, Доминика... Така че ако намерите круизен кораб за Сейнт Мартин и мислите да стопирате яхта от там, по-добре премислете отново, защото островът е наистина ужасен за пребиваване повече от 3-4 дни.
Та в крайна сметка след онзи понеделник, в който капитан Майкъл ни прецака, отидохме до карго порта във Филипсбърг да питаме за карго. Там още охраната ни изгони брутално, за нещастие охранителят не беше този, който предния път ни заведе да говорим с капитана. Отчаяни и притеснени, че ако и каргото отпадне, вече нямаме абсолютно никакъв изход от този остров, отидохме на другото карго пристанище в Маригот. Там ни пуснаха с много уговорки и отново срещнахме ужасния капитан Ерол, който предния път ни отряза адски грубо. Този път дори не щеше да говори с нас, само ни крещеше в лицата. Продължаваше да настоява, че ни трябва виза за Доминика, ние продължавахме да повтаряме, че не ни трябва като този път тръгнахме да му показваме извадка от официалния сайт на Доминика, където пише, че българи могат да стоят до 6 месеца на острова без виза. Още преди да му покажем текста, той изчезна нанякъде. За късмет до неговото корабче Грейс Ричи имаше още едно корабче за Доминика - Сейнт Пол. Помислих си - кой ако не Сейнт Пол ще ни спаси от лошия Сейнт Мартин :) Говорихме с капитана, който каза, че ще ни вземе ако шефката на компанията разреши. Тя дойде след малко, беше приятна негърка, обади се на имиграционните в Доминика да пита дали може да ни вземе на корабчето и те й казали, че може само ако имаме изходящ билет от страната. Обещахме й, че ще донесем билетите в събота, когато корабът отплава и щастливи си тръгнахме от порта. Веднага хукнахме към библиотеката във Филипсбург, където смятахме да си правим фалшивите билети. Имахме огромен късмет със стопа - взе ни доминиканец, който ни разказваше какви ли не прекрасни неща за острова и също като нас проклинаше Сейнт Мартин. В библиотеката си направихме непотвърдени резервации в сайта на самолетната компания Лиат и ги принтирахме като променихме един-два реда, за да докараме вид на реална платена резервация. Прекарахме следващите две нощи на баира над Филипсбург, единият от дните се срещнахме с друг българин :)))) Получих мейл от човек на име Тони. Срещнахме се в библиотеката, оказа се много готин варненец, който има яхта и плава из Карибите. Вече доста месеци е на котва в Сейнт Мартин, защото е решил да поработи и спести пари за нататък. Видял една от десетките бележки, които разлепихме по марините и веднага ни писал на имейла. Мнооооого се зарадвах от срещата с българин, освен че ни разказа много неща за интересния си живот, ни даде и много полезно инфо за островите надолу. Той е тръгнал от Гренада нагоре, където си е купил яхтата. На следващия ден се срещнахме отново, този път случайно на улицата в Маригот тъкмо след като бяхме минали през имиграционните и бяхме притеснени. Едните имиграционни във Филипсбург не искаха да ни сложат изходен печат, защото отплаваме от френската част на острова, а не от холандската, другите във френската не могат да ни сложат печат, защото е ЕС. Така си останахме само с входен печат от острова и сякаш никога не сме излезли. Трябвало капитанът на кораба да ни сложи в списъка на екипажа и този списък да бъде деклариран, така щяло да се знае, че сме напуснали острова. Та с Тони си поседяхме още малко на едни пейки на бензиностанция Кадизко, където дингитата идват да зареждат бензин и предните дни бяхме питали там капитаните. След адски проливен дъжд отидохме при Маси, където смятахме да останем последната си нощ на острова. Той ни очакваше, зарадва ни се много и пак си говорихме супер интересни неща цяла вечер. Приготвихме си страхотна вечеря заедно, онази странната американка Лейла пак беше там, защото той й купил самолетен билет за 9-ти (за да се отърве от нея, предпочита да похарчи пари, само да не му е на главата повече). Рядко срещан паразит е тая жена, човек не може да предположи като я види. Дошла уж да е екипаж, но Маси никога не би я взел, защото е тотална мижитурка и нищо не похваща да свърши, толкова е хилава, че не може да вдигне нищо. Направо жал да ти стане. Този път беше съвсем неадекватна и другарчето предположи, че е на наркотици. Маси хич не й се връзва вече и просто я игнорира. Явно е спокоен, че скоро ще си замине и повече няма да я види. След като тя си легна, Маси ни заведе в центъра на Махо да ядем сладолед. Ейййй толкова вкусен сладолед за първи път ям!!! Италиански ама като че ли по-добър даже от тоя в Италия!
Сутринта събрахме всичките си багажи включително тези, които бяхме зарязали у Маси досега, сбогувахме се с него и с огромно вълнение се отправихме към порта на Маригот. Първо хванахме на стоп количка за голф :) Беше яко возене! Цяла нощ беше валяло и сега дължът продължаваше, но успяхме да хванем няколко стопа и да стигнем навреме до корабчето. Те вече товареха какво ли не, хора с коли и камиони се изсипваха пред корабчето и всички стоки се прехвърляха бързо и умело на борда. Шефката ни взе паспортите, сложи ни в списъка на екипажа, прати един работник да занесе документите на порта и работата беше свършена. Бяхме притеснени дали номера с фалшивите самолетни резервации ще мине, но нямаше никакви проблеми и всичко мина гладко. Предполагаше се, че корабът ще отплава около обед, но тръгнахме чак към 3 следобед, защото преди това валеше брутален дъжд и не можеха да натоварят. След като и последните кашони и кутии бяха на борда, вдигнахме котва. Товарите се състояха предимно от храни и напитки. Както каза другарчето - от Доминика идват пълни с банани и други плодове като по този начин носят природа и здраве в Сейнт Мартин, а от тук тръгват пълни с боклукчиви американски храни и напитки в опаковки и носят "цивилизацията" в лицето на болести и боклуци право в Доминика. Явно всеки иска каквото няма. Корабът отплава въпреки лошото време. Видяхме Сейнт Мартин от водата и желанието ми да го напуснем най-после се сбъдна. Не особено дълго след като излязохме в открито море, вълните станаха огромни, валеше проливен дъжд, видимостта намаля и влязохме в първата си буря. По радиостанцията говореха нещо за много закъсали хора на яхти около Сейнт Мартин. Люшкането на това корабче може най-точно да се обясни така: центрофуга :) Абе влезте си в пералнята, накарайте някой да натисне бутона за включване и пробвайте изживяването. Вълните не люшкат в две, а в четири основни посоки и междинните им. С други думи добре те раздрусват! Всичко в корема, червата, всички органи усещаш как се съпротивляват, но не могат да устоят на люшкането. Брутално е! Усетих как започва да ми се гади по едно време и легнах на пейката вътре в общата стаичка. Огромна грешка - никога не стойте вътре в затворените помещения ако имате морска болест!!! Другарчето седеше отвън и започнало да повръща без никой да го разбере. Аз усетих, че започвам да губя съзнание и чувствителност на ръцете си малко след като легнах на пейката вътре и повиках другарчето да ми помогне да стана и изляза навън. Умирах за свеж въздух! Това е най-важното нещо при морска болест - постоянен достъп до свеж въздух, главата ви трябва да е навън дори да вали и да трещи, трябва да дишате. Всички се засуетиха около мен като почна да ми става лошо. С помощта на няколко човека успях да изпълзя до кабинката на капитана, откъдето се управлява кораба и да легна с глава на вратата към палубата, за да мога да дишам. Валеше проливно, чудех се защо другарчето седи да го вали, а то вече било развило морската болест и се оповръщало здраво, а като погледнело навътре към кабините още повече му се повръщало, затова стояло на дъжда. Мина около час здраво люшкане, капките дъжд мокреха замаяната ми глава, която почти стърчеше от вратата. Най-сетне и аз повърнах. Еййй голяма гадост било това да се повръща!!!!! Аз дори нямам спомен кога последно изобщо повръщах, но сега си припомних колко гадно е това изживяване. Тъй като нямах нищо в стомаха, защото не бяхме хапвали цял ден, повърнатото беше само някаква стомашна течност. Но не спря с един път. Повтори, потрети, май общо преброих четири повръщания през около час интервал. Последното беше в разгара на петата или шеста буря, която едва преживявахме, стискайки се за рамката на вратата, за да не се пързаляме по пода на цялата кабина от край до край. Като си показах главата навън, за да повърна, дъждът направо ми я разби с тежестта на капките си. Другарчето повръщаше повече от мен и също береше душа. Лежахме на вратата на капитанската стаичка цяла нощ. Бурята не утихваше особено често, вълните бяха огромни, според другарчето 6-7 метра. Виждаше се с просто око, че са по-високи от корабчето и преливаха през борда през цялото време! Добре, че има направен дренаж на палубата и водата се отича навън, иначе още преди втората буря щяхме да сме потънали. Видимостта беше никаква, капитанът имаше един радар и една друга машинария и с това оцеляхме някак си. С другарчето бяхме сигурни, че ще потънем, но се бяхме примирили с всичко, защото дори нямахме сили да отидем до раниците си да си вземем апарата и лаптопа и да ги сложим в защитена от водата кутия. Просто лежахме тотално оповръщани и замаени, не можехме дори да седнем без да ни се догади. Това морската болест ужасно нещо било! Слава богу капитанът нямаше такава :) Иначе отдавна да сме на дъното. Той държеше здраво огромното дървено кормило и не се даваше на стихията. Когато по някое време през нощта стигнахме Сейнт Китс и минавахме покрай него, нещата станаха поносими, клатенето намаля и осъзнахме, че това ще е много за кратко, защото островът ни прикрива и когато излезем от обсега на острова, ще се появят отново огромните вълни. Използвах шанса да се добера до тоалетната най-после. Също и да стигна до раницата и да си взема якето. Остатъка от пътуването прекарахме отново в лежане на същото място. Бурите продължиха да вилнеят и след Сейнт Китс, до Гуадалупе морето се успокои отново и си показахме носовете на палубата да снимаме острова. После изтърпяхме последната доза огромни вълни, при които се вижда ту морето, ту небето от корабчето и няма как да се концентираш върху хоризонта, защото всичко танцува. Малко преди Доминика двигателят се развали :) Корабът стана напълно неуправляем, екихажът хукна да оправя повредата, а ние си спомнихме информацията, която имахме още от Сейнт Мартин - това пътуване е първото за кораба Сейнт Пол, преди това бил извън строя дълго време заради развален двгател. Хо-хо-хо и бутилка ром :)) А другия капитан Ерол с Грейс Ричи пък наскоро имал корабокрушение и някакво друго корабче потънало. Изобщо вече бяхме сигурни, че ще потъваме, сега въпроса беше как да уплътним времето, докато тръгне да потъва. След десетина минути обаче двигателя изръмжа и корабчето тръгна противно на очакванията ни. Не беше останало много до Доминика и стигнахме по тъмно, акостирахме на порта и сега имахме нов повод за притеснение - дали ще минем имиграционните или ще ни върнат в Сейнт Мартин и ооооо не - отново бурята! Шефката замина да оправя документите, по едно време нас ни извикаха да ни питат в кой хотел смятаме да останем. Аз естествено имах подготвено името на един, намерен в интернет. Всичко мина точно и получихме входни печати. Много важна подробност - на печата пише колко време ще останете, слагат толкова, колкото пише на изходящия билет, така че ако планирате на останете по-дълго трябва предварително да знаете горе-долу колко, за да нямате после ядове. След имиграционните ни пратиха при проверяващите багаж. Попълнихме митнически декларации, човекът беше някакъв готин и ни пита дали ако отвори раниците ни, ще намери нещо различно от това, което твърдим, че имаме и след като му отговорихме, че няма, ни пусна да си ходим. Бяхме приключили всички формалности. Тръгнахме по пътя към града Портсмут. Бяхме примрели от глад, не бяхме хапвали два дни и една нощ. Също така ходехме на зиг-заг, защото ни се виеше свят и не можехме да си концентрираме погледите в една точка, всичко се люшкаше. :) Още като излязохме от порта, хоп - чешма на улицата :))) Еййй дива радост, колко бяхме мръсни само!!! Лицата ни имаха петна от ръжда, защото се бяхме допирали къде ли не по корабчето, което бе завидно ръждясало. Измихме се колкото можахме, моято коса беше оповръщана, така че и тя отиде под чешмата. Освежихме се много и продължихме към центъра на града. Атмосферата нямаше нищо ама нищо общо със Сейнт Мартин. Спокойствие, тишина, няколко човека минаха покрай нас и всички ни поздравиха. Естествено имаше и такива, които ни предлагаха хотел, но това си е в реда на нещата в бедните държави всеки гледа да изкара някой карибски долар :) Беше неделя вечер и в центъра имаше отворен един бар, от който звучеше приятна музика, а по околните сгради имаше ненатрапчива коледна украса. Доста по-малко от тази в Сейнт Мартин. И за късмет не кънтяха коледни песни от всеки магазин :) Дъждът не закъсня, Доминика е известна с продължителните си проливни дъждове. Няма как иначе всичко да е толкова зелено и прекрасно и водата навсякъде да е безплатна и в огромни количества. Островът има 365 реки - по една за всеки ден от годината! Навсякъде е джунгла в пълния смисъл на думата. Вълшебно е! Като взе да свършва града хванахме едно пътче леко встрани и намерихме поляна, на която разпънахме палатката. Всичко беше мокро и не спираше да вали, през нощта дъждът стана адски проливен и на сутринта палатката бе пълна с вода, чували и шалтета мокри, раниците ни подгизнали. Техниката беше добре изолирана, но всичко друго беше ужасно мокро. Събрахме нещата и отидохме на плажа, имаше страхотен огромен навес с пейки и парапети, където решихме да прострем всичко да съхне. Дъждът беше спрял и по едно време дори напече слънце. Изкарахме всички дрехи, палатка, чували... прекарахме целия предиобед там в чакане нещата да изсъхнат. Имаше и тоалетна до навеса, където изпозвахме да се изкъпем, беше много удобно за душ, въпреки че нямаше такъв. Местните, които минаваха покрай нас, идваха да ни заговарят. Някои искаха долар или цигара, други идваха просто с жив интерес да ни обяснят нещо за острова и да ни питат какви сме и откъде сме. Никой не идваше да ни тормози, дори и просяците бързо се отказваха. Един растафар минаваше по плажа и събираше недоизпушени фасове явно с идеята да ги пуши отново. По някое време туристи с корабче дойдоха и събрахме всички покъщнини, за да си спестим недоумяващите им погледи. А и нещата вече бяха сухи. Туристите в това корабче бяха всичките от круизните кораби в столицата Росо. Освен тях в пристанището на Портсмут, точно срещу нашия навес имаше десетки яхти, закотвени там поради лошото време в морето, което ние имахме честта да преживеем. Мъдро решение да изчакат по-добри дни, не смея да си представя какво става с една такава малка яхта при тези бури. То нашето корабче не е кой знае колко по-голямо, но все пак не е и толкова мъничко, а едва удържа на стихията. След като събрахме всичко отидохме да разгледаме Портсмут вече на дневна светлина. Проверихме цените в няколко магазина, установихме колко е красиво навсякъде наоколо, бяхме "преследвани" от тур-гидове, които все пак се отказваха след минути, колкото и да изглеждаха упорити :) Излязохме от града в посоко Росо, смятахме първо да идем до столицата с надеждата да има интернет в библиотеката, за да пиша вкъщи, че сме добре, след което да изчезнем към най-дългия двуседмичен пешеходен преход на острова, който започва от най-южната точка и стига до най-северната като обикаля много из целия остров. На края на Портсмут имаше голям супермаркет, където намерихме хляб и две други неща местно производство, които си взехме за хапване. Още нямахме кеш пари карибски долари, затова платихме с карта. Много се зарадвахме, че освен скъпите вносни продукти, има и няколко неща местно производство, които можем да ядем. Плодовете са навсякъде, особено бананите. Има и едно като тестена закуска, приготвено от кокосов орех, което си взехме от супермаркета. Вече нахранени и спокойни се отправихме към Росо. Нямаше много коли на пътя, но ни взе еди пикап и се повозихме завидно приятно до градче на име Колихаут. По пътя се любувахме на огромни зелени планини, морето от една страна, малки къщички по ниските склонове на хълмовете... навсякъде палми и други тропически растения, всичко зелено и чисто... В Колихаут попаднах на приятна изненада - на улицата продаваха печена царевица и гонджа (печен банан) - също както в моята любима Африка! Лелеее как се зарадвах, добре че жената на сергията се съгласи да платим с щатски долар и успях да почерпя другарчето с една от любимите си африкански храни. То много хареса гонджата, така че и друг път това ще ядем. Вече ставаше късно, решихме да не ходим днес към Росо и да спим покрай реката, където тръгнахме да се разхождаме. Огромна пищна растителност типична за джунглите от двете страни на реката! Побъркахме се от радост, другарчето каза, че това е най-красивото място, на което е било. Напих се с вода от реката, измих се, разпънахме палатката и спахме идеално, не валя тази нощ и беше прекрасно да събереш всичко сухо на сутринта. Намерихме няколко бананови дървета недалеч от палатката, но бананите бяха зелени и не ставаха за ядене. Другарчето изяде два, по-късно и аз един, но не са никак вкусни както узрелите. Тук има и друго голямо предимство - навсякъде можеш да палиш огън и да си готвиш. Има дори направени навесчета за дърва и огнища, всеки да ги ползва. Има много неща за обществена употреба - тоалетни, беседки, пейки, огнища, чешми... Направо е рай за такива като нас, винаги има къде да хапнеш, къде да си сготвиш и да се измиеш. А страната е десетки пъти по-бедна от Сейнт Мартин.
Стопът до Росо беше супер лесен, сменихме две коли и стигнахме. По пътя другарчето си намери едно канче на улицата, така че вече има в какво да готвим. Пристигайки в столицата видяхме три круизни кораба на порта, единия от които на Селебрити. Спомнихме си добрите стари времена в ресторанта на 14-ти дек :) Тези кораби също бяха огромни като нашия, но бяха такива, които обикалят Карибите, а не презокеански. Тук спират от остров на остров всеки ден. Имаше много туристи по центъра на града. Първата ни работа бе да отидем до инфо центъра да си вземем карти на острова. Там питах и за библиотеката, която се оказа на 5 минути пеша. В библиотеката интернета е безплатен, но тока не (плаща се 2 долара за 30 минети ползване на ток), така че измислихме да заредим лаптопа в инфо-центъра на едни скришни контакти и да отидем на интернета в библиотеката. :) Сега зареждаме и фотоапарата, и лаптопа, след което отиваме до библиотеката, приключваме с интернета за следващите седмици и тръгваме на преходите из острова. Има милиони неща да се видят тук, пълно е с водопади, реки, планини, вулкани, джунгли, папагали, уникални растения......... Просто рай! Толкова ми е мъчно, че загубихме 25 дни в тъпия Сейнт Мартин вместо да ги прекараме тук! Ако знаех, че този остров е толкова прекрасен и че стопът на яхти е толкова ужасен, още отначало щях да се кача на каргото, да си платя 120 долара (което си е направо супер цена, имайки предвид че ферито до Сейнт Бартс беше 80 долара за една никаква дистанция) и да се махна от онзи проклет остров. Сега това корабче ни докара доста на юг, тук вече има и фериботи до Мартиник и Сейнт Луша в случай, че не намерим друг превоз, а по-надолу от Сейнт Луша към Гренада и после Тринидат и Венецуела пак ще имаме възможност да се пробваме със стопа на яхти колкото и да не ми се иска, или ако има някое карго пак ще го вземем, ще се оповръщаме при поредната карибска буря и ще стигнем бреговете на континента най-сетне. Но това изглежда толкова далечно във времето, защото сега сме в прекрасната Доминика и има тоооолкова много за гледане тук!!!