Китай 3 - Теракотената армия, спасение в Уейфанг и чао, Мордор :)

най-приятните спомени от контакта с китайци в Китай дължа на Вивиан и сестра и Лиса :)

Това е най-злополучната публикация, писана някога на този блог. Беше ми отнело цели 4 дни и полу-нощи да я напиша, след което, буквално веднага щом я завърших и щях да я оформя и публикувам, всичко изчезна завинаги от черновата в blogger. Толкова мъчно ми стана, че дори не успях да се разгневя в мой си стил. Просто плаках, почувствах се все едно някой ме е ограбил. Никога няма да мога да я напиша същата, каквато беше. Дори отначало не мислех изобщо да се опитвам да я пиша наново. Все пак след като преглътнах горчивината, реших да опитам още веднъж, не зная дали ще се получи, но поне да не се предавам окончателно, не е в мой стил. Напоследък ми се събраха твърде много негативни изживявания и изкарах тежко последните десетина дни, а това беше просто черешката на тортата... едно зло никога не идва само, влачи много други със себе си.

До няколко дни най-после, след близо месец отлагане, тръгвам за Кавказ пък каквото ще да става. Ще карам част от зимата там както е тръгнало... Това ще е последната публикация, написана преди да замина, тоест следва дълга пауза за блога.

Тази песен казва всичко, което искам да кажа в момента... 

https://youtu.be/WNeLUngb-Xg
I tried so hard
and got so far
but in the end
it doesnt even matter
i had to fall
to lose it all
but in the end
it doesnt even matter

Китайската одисея продължи с пълна сила в следващите 6 дни, последните два от които прекарах повече от добре, на гости на две прекрасни китайки. Всъщност времето ми в страната нямаше да е чак толкова лошо, ако не бе кошмарният въздух, който малко по малко всеки ден ме разболяваше, както и изключително оскъдното и лошо хранене, консумирах само две неща - хляб със сол или овесени ядки със сол в продължение на няколко дни с обикновено едно ядене на ден. Иначе стопът беше горе-долу добре, имаше интересни за гледане исторически места, е, хората бяха трудносмилаеми за мен, но ако не беше адския въздух и гигантските зловещи и зловонни градове, може би щях да остана малко повече в Мордор.

В крайна сметка не съжалих, че не останах в камиона от Вътрешна Монголия за Циндао, щях да пропусна шанса да осъществя една от мечтите си още от времето, когато ходех на омразното училище и само документалните филми за далечни места ме крепяха да не полудея напълно. Тогава гледах филм за теракотената армия на жестокия император Цин в Сиан и попивах жадно всеки кадър, мечтаейки един ден и аз да се озова лице в лице с 8000-те воини, създадени от имератора, за да му бъдат армия и в отвъдния живот, където да завладява други империи. Историята ме развълнува много и оттогава все ме тегли към това място. И така, напред към Сиан!

12.09.2018

Сутринта се събудих като пиян морков в следствие поредната тежка нощ с шум от магистралата и кашлица от прахоляка. Първо се заех с разлепване на гуреливите ми тотално залепнали клепачи, очите ми очевидно се влошаваха, колкото и да се стараех да ги мия с чиста вода. Събрах лагера, закусих шепа овесени ядки със сол, след което седнах на тревата да пиша записките за предните дни, че започвах да изоставам. Късно излязох да стопирам, почаках малко и хванах идеалната кола с три китайки от Пекин, тръгнали на туризъм. Две от тях говореха английски, третата не. Веднага щом влязох в колата, ми дадоха питейна вода, моята тъкмо беше свършила. Като разбраха, че идвам от Монголия преди няколко дни, искаха да им разкажа как е там. Започнах да им описвам синьото небе, чистия въздух и бистрите реки, от които можеш да пиеш вода, а те ме слушаха и въздишаха сякаш им описвах дворец, пълен със злато и диаманти. Дожаля ми за тях, живееха в един от най-замърсените градове в света, явно много рядко виждаха небето, а дори и толкова далеч от градовете по магистралата, по която се движехме, нямаше и следа от небе, смогът просто беше навсякъде поради огромното количество фабрики. Като наближи време да спрат и да ме оставят, направиха голяма глупост. Момичето, което беше зад волана, подмина моя разклон и продължи да си кара, а аз настоятелно казвах, че трябва да ме оставят на този разклон. Докато се усетят какво става, вече бяхме минали 4-5 км и на първите каси платиха, за да излязат от тяхната магистрала и да се върнат към моята. После вместо да ме оставят на разклона към нея, караха още поне 20 минути и ме свалиха на бензиностанция, след което тепърва щяха да търсят как да се върнат към тяхната магистрала. Изобщо огромна разправия за нещо толкова елементарно - да ме оставят на първия разклон и да си влязат в тяхната. Толкова се бяха ошашкали къде да ме оставят, че вместо да ме послушат или поне да спрат и да помислят, по-лесно им беше просто да карат в каквато и да е посока. Това, което им казвах, така и не досигаше до главния мозък на никоя от трите, а с две от тях нямахме езикова бариера.

От бензиностанцията ме взе кола за близък разклон, а от там - мъж и жена, мъжът говореше английски и беше живял в САЩ. Седалките на колата бяха целите с камуфлажен десен, както и панталоните му, та най-после намерих нещо общо с жител на Мордор :) Оставиха ме на друг разклон, където висях близо два часа преди да ме качи камион за Сиан. Без малко шофьорът да не ме вземе и да отпраши, защото му казах, че отивам към Уейнан, а не Сиан и искам да сляза на разклона. Понеже китайците хич не обичат да не знаят къде точно отиваш, камионджията се закучи и добре, че му казах, че Сиан е ОК за мен и се качих, с ясното намерение просто да си сляза на разклона за Уейнан като стигнем до него, така и направих.

На този разклон ми спря приятен човек, пътувал в чужбина и говорещ английски, който отиваше само до Уейнан, а до музея на Теракотената армия оставаха още 30 км. За огромен късмет музеят се падаше извън огромния мегаполис Сиан, при това в правилната за евакуация на изток посока. Човекът настоя да ми намери сам кола към музея, не искаше да ме остави на касите на магистралата и да си ходи. Зачакахме някой да отива в моята посока, той спря доста коли да пита, но повечето бяха в друга посока, а тези, които отиваха в моята, отказваха да ме вземат под претекст, че не говорят английски. След 1 час чакане вече беше абсолютно тъмно и човекът бе видимо разочарован от сънародниците си като се възмущаваше дори на глас. Заяви, че той сам ще ме закара до музея и не прие изобщо отказа ми и обяснението, че за мен е добре да остана на касите и ще си хвана стоп от тук. Стигнахме за нищо време, но понеже нямаше добро за спане място около музея, се върнах с колата 6 км до касите. Там нямах друг избор, освен да се установя на около 50 м от тях, до самия път край една сграда на нещо като паркинг за камиони. Имаше камери почти над главата ми, които вероятно ме снимаха постоянно, но по-добро място от това нямаше. От пътя имаше идеална видимост към мен, но се надявах, че пак ще мина между капките, понеже китайците нямат навика да се оглеждат и да забелязват нехарактерни за средата обекти. Така и стана, никой не ме обезпокои, но нощта бе кошмарна поради постоянния шум от трафик от едната страна, и минаващите през час влакове от другата, свирките на които отекваха в главата ми и правеха спането съвсем невъзможно. Освен това кашлицата ми вече ставаше доста сериозна и издаваше позицията на лагера ми пред евентуални минувачи. Едно беше ясно - след Сиан трябваше да се евакуирам от Китай възможно най-скоро. Чувствах се доста зле здравословно при комбинацията на всички фактори и знаех, че няма да издържа още дълго да спя до магистралата, да дишам този въздух и да си търкам очите по цял ден.

Китай такъв, какъвто не го показват по туристическите брошури и какъвто аз го видях и преживях...

до шосето, на 50 м от касите на магистралата и до камерите, снимащи от сградата

13.09.2018

Ставането сутринта беше доста тежко заради безсънието и кашлицата, а и както обикновено - очите ми пак бяха залепнали. Намирах се на километри от Сиан - огромен мегаполис с отвратителен въздух, състоянието ми се влошаваше сякаш всеки час. Трябваше да стана по разсъмване, понеже се виждах отвсякъде и не исках проблеми. Седнах на тревата да хапна шепа овесени ядки, а по пътя се появиха първите пешеходци за деня. Явно за хората от близкия град единственият маршрут за сутрешна разходка бе от дома им до касите на магистралата, така че имаше ходещи и правещи гимнастика чичковци и лелки, които ме зяпаха невярващо, сякаш бях мираж в пустиня. Хванах бърз стоп за 6-те км до музея. Посетителският център, който беше огромна зала, току що отваряше. Чистачи шетаха преди началото на туристическия поток, а аз видях обособените за зареждане на батерии места и се установих там да си заредя двете батерии на апарата и една на телефона. Всичката ми електроника беше празна откъм ток, апаратът се изтощи след стария град Пиняо, а телефонът бе постоянно в употреба, понеже слушах музика, за да издържам по-леко на несгодите в Мордор. С цялата си наглост извадих и палатката в залата, тъй като беше много мокра от конденза сутринта. Трябваше да я изсуша, за да не мухляса, та метнах горния пласт върху раницата възможно най-скришно, но пак се виждаше, че е нещо голямо. Никой не възрази, а може би и не забелязаха, бях доста далеч от касите за билети.

Гледах как навън вали силен дъжд, докато чаках батериите. Заприиждаха огромни групи китайци с шарени чадъри, появиха се и няколко групи чуждестранни туристи на организирани екскурзии. Такива като мен единаци изобщо не видях в цял Китай, явно тук се ходи все организирано. Билетът за посещение на Теракотената армия струва 150 юана или 37,50 лв като няма никаква отстъпка за студенти или деца. Всеки плаща пълната тарифа, само си представете за каква машина за пари става въпрос при ежедневните хиляди посетители. Трудно преглътнах сумата, но гледах да не се ядосвам много, за да не си разваля престоя.

След като се заредиха батериите, оставих раницата на определеното за багаж място (поне това не се плащаше) и се запътих към сбъдването на една мечта...

Комплексът е огромен и се състои от няколко различни зали, една от които е гигантска и именно там са най-впечатляващите експонати. Доста е тегаво да разглеждаш обаче, тъй като тълпите от жълтури са безкрайни и нямат никакви маниери тия хорица, блъскат се като говеда и много трудно можеш да си проправиш път до обекта през цялата маса от туловища. Като добавим и факта, че щом видят чужденец, първата им работа е да дойдат за селфита, нервичките ми бързо се опънаха до краен предел като от един момент нататък изобщо не им обръщах внимание на исканията за селфи с мен и се махах по най-бързия начин. До един момент тълпите ми нагарчаха, но още на втората обиколка на голямото хале, си влязох в моя свят и тълпите вече ни най-малко не ме бъркаха. Даже си помислих, че както сега аз обикалям 8000-те воини и се чудя каква ли е историята им, смисъла на съществуването им... така някой ден, след стотици години, някой ще обикаля около останките на тези жълти човечета и ще си задава въпроси относно смисъла на живота им, явно простиращ се до притежаването на телефон и правенето на селфита с джуки и фасони... :)

Не помня колко обиколки направих на халето, но воините не само оживяха пред очите ми, ами и самият император Цин дойде от оня свят на своя кон да ми каже "здрасти". Днес и аз участвах в цялата магия, гледах ги тия теракотени човечета и все едно бях едно от тях. Представях си неща, които вероятно са извън въображението на средностатистическия човек, а по някое време направо си влязох в някакво друго измерение, където и тълпите изчезнаха като с магическа пръчка. Някои хора, които ме познават, биха се заклели, че съм на наркотици постоянно. Ако не знаех, че наистина не съм, вероятно щях сериозно да се усъмня и да повярвам даже и аз на това твърдение. Само че моя вид наркотици и милионерите не могат да си позволят да си ги купят, а снабдителят ми е Вселената и тя не приема заплащане с кеш или карта :) Наскоро пак преживях мощно влизане в нещо като друго измерение само докато спях на едно уж обикновено легло в планинска къща, а това при теракотената армия си беше живо пътуване във времето, в цялостта му и с оставащ ясен спомен от видяното. Воините и Цин са си някъде там в други пространства, недостъпни за сегашното човечество, и по-добре. За сегашния човек остава само да гледа теракотени статуи и да маже с пръст по екрана на устройството си, неспособен никога да си представи какво е имало по света преди той да се роди.

Не мога да не споделя историята на император Цин и армията му, която поне за мен е много интересна. Цин е известен като обединителят на Китай, под негово ръководство е започнало строителството на Великата стена. Бил е много жесток владетел и не се интересувал от живота на хората, не пестял човешки и други ресурси за проектите си. Довел народа до още по-тежък и мизерен живот. Проектът за теракотената армия е започнал около 240 г пр.н.е. и е отнел 40 години като междувременно императорът умрял. Твърди се, че е загинал от натравяне с еликсир, който бил създаван специално от неговите алхимици и се очаквало да му донесе безсмъртие. Каква ирония... накрая станал безсмъртен все пак :) Имал е 700 000 работници, ангажирани със създаването на армията. Статуите са изработени в човешки ръст, между 185 и 195 см. Чертите на лицата са уникални като освен китайци, се различават и немалко монголци, уйгури, тибетци. Били са и боядисани в различни цветове, но при досега им с въздух при откриването на обекта, боята избледнявала за секунди. А откриването на самата гробница било съвсем случайно - местни селяни копаели кладенец и се натъкнали на странни парчета теракота на 2 м дълбочина, които започнали да сглобяват във фируги на хора. Сетили се да потърсят археолозите и така започнало разкриването на едно от чудесата на света...

Според историята предназначението на теракотената армия е било императорът да отиде в отвъдното с голяма армия и със същото социално положение, а там да завладява нови империи. Има и легенди, че статуите са на хора, които са били погребани живи с императора, той сам е избрал най-добрите си воини преди смъртта си, за да го съпровождат в отвъдното. Има много хипотези и мистерии около историята на Цин, а до ден днешен самата гробница на императора дори не е отворена. Причините са, че се счита, че под нея има реки от живак и би било твърде опасно да се отваря. Втората спънка е, че има проклятие, което тегне над нея, а друго твърдение е, че съвременното човечество не разполага с достатъчно добри технологии, че да съхрани това, което ще бъде намерено в херметически затворената гробница. По една или друга причина, още не е отворена.

По някое време се освестих, погледна часа (бяха минали поне 4 часа), бих си два шамара и се отправих към изхода, където хванах безплатния автобус, включен в билета и каращ те на 2 км до Lishan park - приятен парк, в който се намират още две зали с разкопки, за съжаление и двете бяха затворени поради ремонт. Валеше дъжд през цялото време и се понамокрих в парка, върнах се с автобуса до входа да си взема раницата и се отправих към магистралата. Бързо хванах стоп с мъж и две жени, пътуващи за Сиан, слязох от колата до касите, за да стопирам в противоположната посока - на изток. Възнамерявах да се омитам от Мордор колкото може по-скоро, целта ми отстоеше на 1200 км от тук.

На това място отвисях над два часа. Не само никой не спираше, но и пак заваля. Накрая просто изчатках съвсем и тръгнах пеш по магистралата. Намирах се в такова състояние на духа, че нито дъжда, нито магистралата, нито каквото и да е, можеше да ме спре да отида там, където искам. Бях в поредния пристъп на неизчерпаема енергия, която от година на година става все по-гигантска и неконтролируема, та е много възможно един ден да се сваря в собствените си енергийни запаси. Нищо не можеше да ме разколебае, знаех, че ще се справя с Мордор и той няма да вземе превес, колкото и да ме мъчи с безкислородното си пространство и армиите си от орки. Обикновено като изпадна в такива състояния, хващам най-интересните стопове :) И този път не останах по-назад - още щом тръгнах по магистралата, лъскава кола наби спирачки след като вече ме бе подминала. Двамата китайци вътре се оказа, че пътуват за Дзинан - на 900 км от тук, в абсолютно правилната посока :) Щяха да ми остават само 300 км до Циндао след това и щях да съм на ферито за Корея и вън от Китай. Ура!

Понеже никой от спътниците и спасителите ми не говореше английски, комуникирахме с транслейтора на телефона им. Бяха приятни, усмихнати и свежи китайци, обаче благодарение на тях открих още един китайски феномен, който ме остави с увиснало чене... и натровени уши! През целия път в колата през този следобед и на следващия ден от сутринта до вечерта вървеше нонстоп една и съща песен... Представете си само да слушате няколко хиляди пъти дори и любимата си песен едно след друго, а тази на мен никак не ми беше любима! Имах чувство, че мозъкът ми изтича през ушите... това беше като древно китайско мъчение, а песента беше ето тази - https://www.youtube.com/watch?v=05E-9Yu9EJ4

Не само това, ами покрай тази песен имало голям скандал на олимпийските игри - китайците сложили това момиченце, което виждате, само да си отваря устата, докато уж пее. А в същото време пее друго, скрито момиченце, което по китайски стандарт не било достатъчно "сладко" и го скрили да не се вижда, само да пее... Ей, много обичат тия китайци всичко да фалшифицират, грешка нямат в това! А аз за първи път по време на този стоп направих нещо, което не вярвах, че ще ми се наложи някога - сложих си слушалки в ушите и си пуснах моята музика, защото просто не се издържаше. Гледах да го направя възможно най-деликатно, за да не обидя хората и слагах слушалките само в периоди, когато дълго време не си говорехме. Пуснах си и аз на repeat една любима песен, че да съм в хармония със спътниците ми и си я слушах много пъти, понеже така се чувствах в Китай през повечето време... faded - https://www.youtube.com/watch?v=60ItHLz5WEA

Докато пътувахме очите ми често се пълнеха със сълзи, но гледах да не забележат изобщо, че ми се плаче. Стисках зъби и потъвах в мрачни мисли от видяното край пътя... комините, бетона, гигантските безлични сгради... Замислих се колко далеч от дома съм всъщност и как все повече ще се отдалечавам занапред. Стана ми още по-мъчно и съвсем се сдухах, но правех всичко възможно да не си проличи, защото хората бяха много мили. Така ми се иска да опозная Китай и китайците преди изроди като Мао и сегашния Си Дзинпин да смелят тази държава и народа й... какви ли са били тези земи и хора стотици години назад...

Беше съвсем тъмно, когато стигнахме град Луоян и спътниците ми решиха да спират за нощувка в хотел. Никой от тях не се съгласи с предложението ми да ме оставят на улицата в проливния дъжд и на другия ден да се срещнем до колата и да продължим заедно. Докато се усетя ми бяха взели стая в хотела. Стана ми много неудобно и дори им предложих пари, които не приеха. Все пак истински се зарадвах, че през тази нощ ще мога да спя на сухо място, където няма шум от магистралата и прахоляк. Преди да се настаним в хотела ме заведоха и на ресторант, където имах редкия шанс да пробвам вегетариански вкусотии, след като успешно ме разбраха, че не ям животни. Първи досег с китайска кухня - успешен. Тази вечер нямаше да ям овесени ядки със сол и да спя в мизерия.

Стаята ми беше чудесна и дори не смеех да си представя колко са платили за нея, Китай вече е много скъп, не като едно време. След като изпрах няколко мръсни дрехи, се настаних на огромното легло и спах по-добре, отколкото всички предни нощи, взети заедно. Имах огромна нужда от сън в помещение, изолирано от околната среда. Сутринта си замих очите с питейна вода, не посмях с тази от чешмата, и сякаш леко се проясниха.

в музея на Теракотената армия

голямото хале

една от най-важните находки

комплекса на музея отвънедна от многото в моята колекция...стаята ми в хотела

моите спътници и спасители

14.09.2018

Предстоеше дълъг ден пътуване, който моите спасители допълниха с разглеждане на една прекрасна забележителност. Към 10:00 ме повикаха на закуска в ресторанта, след което натоварихме раницата ми в колата и потеглихме. Докато излизахме от Луоян, въобще не осъзнавах, че именно в този град се намираше една от забележителностите, които исках да посетя - пещерите Longmen със статуи на Буда. Много са подобни на пещерите Юнганг, но все пак различни. Бяха ми съвсем изхвръкнали от главата, тъй като вече имах настройка да стопирам транзитно до Циндао. Не се сетих да погледна бележките си, а и спътниците ми очевидно не знаеха за това място, така че го пропуснахме за съжаление. Може би пък беше за добро, билетът пак щеше да е нещо от порядъка на 30 лв, а и за да ги разгледам както трябва, нямаше да мога да продължа на стоп с тях и после кой знае в какви филми щях да се вкарам с излизането от Луоян. За сметка на това пък видях друго историческо чудо - Храмът на белия кон. Намира се малко след града и спряхме да го посетим. Води се, че е първият будистки храм в Китай и е от голямо историческо значение. Имаше билет за посещението, който се опитах да платя, но китайците отново ме изпревариха и единият купи направо три билета. Храмът е построен през 68 г. от император Минг, който изпратил своя делегация да изучава будизма в чужди земи. След три години хората му се върнали с двама индийски монаси, които водели бял кон, носещ на гърба си будистки ръкописи и фигури. Така будизмът възникнал в Китай.

Храмът е много интересен и красив, също и голям. Има четири основни зали, много градини и дворчета. Наблизо се намира и уникалната пагода Qiyun - най-старата в Китай. Освен същинския храм, до него има изграден голям модерен комплекс в партньорство с Индия. В него може да се видят будистки храмове в стил Индия, Тайланд и Мианмар. Всичките са много интересни и това място ми бе първият досег с храмовете на Мианмар, които са различни по свой собствен начин и са много специални.

Доста време прекарахме в комплекса, по някое време заваля отново и се запътихме към колата. Следващите много часове и километри пред очите ми се редяха безчет "паметници" на модерен Китай и китайската индустриализация (разбирайте фабрики). В един град по пътя спирахме до някакви сервизи за камиони, доколкото разбрах моите спътници имаха бизнес с части за камиони. Привечер стигнахме до отбивка към планини, където те много искаха да ме заведат, имало хубави гледки. Отклонихме се доста от пътя, за да отидем там и бяхме на бариерата, където таксуват билет за планините, 5 минути след края на работното време. Моите хора се опитаха да ги придумат да ни пуснат просто да минем по пътя към гледките - никакъв шанс. Планините бяха затворени, това е. На двамата китайци им потънаха гемиите, повъртяха се като гладни вълци около касата, а аз го приех с усмивка - намирах се в Китай все пак, тук ако може нещо да се обърка, то задължително ще се обърка, просто защото някой ще се погрижи да ти го обърка :) Плановете да видиш една планина също. Е, не съжалявах много - над планините имаше същия смог, какъвто навсякъде другаде, така че гледка едва ли щяхме да видим.

Продължихме вече по тъмно към Дзинан и когато останаха 30 км до града, ги придумах да ме оставят на една бензиностанция. Те искаха да ме карат отново на хотел в града, което аз вече категорично отказах, бяха ми помогнали предостатъчно. Слязох на бензиностанцията и след като установих, че няма никакво подходящо за палатка място около нея, се наложи да се върна пеш по претоварената магистрала в търсене на дупка в оградите, където да се вмъкна в някоя нива. Намерих подходящо място и преспах в нива с царевица като отново се върнах към китайския си начин на живот - спане до магистралата на зверски шум и вибрации от трафика, страшен прахоляк и броене на часовете до сутринта...

през град Луоянгоркото моторче :)пак Луоян

хубаво, ама обвито в смог

нормалини китайски жилищни сгради

преди входа на Храма на белия кон

в храмав международната и модерна част

имитация на Златната скала в Мианмар, където отидох много месеци по-късно

пагодата Qiyun

до касата и бариера към "затворените" планинисамо това видях от тяхвеге вкусотия за вечеряв царевична нива до магистралата

15.09.2018

Нищо не предвещаваше колко кошмарен ще бъде този ден... започна като обикновен ден в Китай - болезнено разтваряне на залепените клепачи, миене на очите с последната останала за пиене вода, зверско кашляне до момент, в който дробовете почват да болят, събиране на прашната палатка... До тук нищо ново под слънцето (всъщност слънцето тук го няма, така че не върви да използвам тоя израз в Китай :))

Върнах се на бензиностанцията и се заех със стопа. За съжаление въобще не можех да предположа какво предстои... Охранителят твърде много се заинтересува от моето присъствие и кой знае защо реши, че съм в беда и трябва да ми помогне. Поради това се превърна в най-вредния ми помагач на всички времена. Първо дойде да ми говори и като разбра, че не владея китайски, отиде да вземе парче картон, на което започна да ми пише символи и да ми ги сочи. И таз добра, това се повтаря на няколко дни веднъж, тия хора наистина си вярват, че чужденците ги бива в четенето на йероглифи повече, отколкото в говоренето :) Все още не бях на нож срещу него и просто му се усмихвах неразбиращо, но той не се отказа до тук. Отиде да повика друг охранител и не след дълго целият персонал на бензиностанцията беше наизлязъл и ме обсъждаха оживено. Охранителите не спираха да ми сочат към място на паркинга, където идваха и си отиваха автобуси, мислеха че искам да се кача на такъв. Стигнаха до там, че свалиха няколко човека от автобусите, които явно са казали, че говорят английски, за да ги доведат да комуникират с мен. Освен по едно "hello" друго не знаеха тези хора и при всичките тези идвания на помагачи времето ми се губеше, колите си минаваха и никой не спираше. На всичко отгоре основният трафик беше за Дзинан, а аз исках да прескоча мегаполиса като хвана нещо за по-далеч, не исках дори да доближавам столицата на провинция Шандун с население 7 милиона жълтурчета.

След около час в "помагане" от страна на охранителите, нервите ми яко се бяха опънали. Всяка кола, която ми спреше, беше яростно нападана от тях, започваха да тормозят шофьора с въпроси още преди аз дума да мога да кажа, след което колите изчезваха с мръсна газ. Чашата на търпението ми преля и въпреки виковете на охранителите, тръгнах да се местя все по-далеч от тях и извън бензиностанцията - към магистралата. Когато спря кола с мъж и жена вътре, пътуващи за Дзинан, се наложи да се кача, за да се махна от това място, понеже дори и толкова далеч онези двамата дотичаха и атакуваха хората с въпроси и снимки, докато аз се качвах при тях. Направо ми идеше да набия малоумниците! Добре, че хората говореха малко английски, понеже синът им живеел в Канада, та се разбрахме да ме оставят на касите на магистралата преди Дзинан. Не стана така обаче, първо че нямаше никакво адекватно за стопиране място около касите и второ - хората казаха, че от тук никой не минава към Циндао и ще ме откарат до други каси. Така минахме през целия град в адските задръствания, за да ме оставят от другата му страна.

Там попаднах на възможно най-лошата комбинация на личностни качества у представителка на китайския народ... Веднага щом се запътих да мина касите и да стопирам от другата им страна, където беше по-удобно за стоп, жена в униформа ми се разкрещя и ме привика, след което по радиостанцията викна за преводач едно момиче от работещите в касите, което говореше няколко думи английски. Снима целия ни разговор с телефона си като момичето се мъчеше да ми обясни, че не мога да минавам след касите, забранено е. Униформената се беше взела толкова на сериозно, че започна да описва случая, освен снимането. Накрая ме изгони като мръсно куче обратно преди касите, настаних се да стопирам на едно лошо място, въпреки че продължи да ме гледа на криво отдалеч, но нямаше какво да направи, само територията около касите беше във властта й.

Дали заради лошото място за стоп, или заради негативната енергия, бълвана от тази ужасна жена, останах на това място цели... 4 часа. Едни от най-дългите 4 часа в живота ми. Навсякъде около мен имаше пелена от смог, с който дробовете ми се изпълваха. Очите ми лютяха, кашлях и исках само да умра и този ужас да свърши. На два пъти дори ме изби на сълзи, но бързо се стегнах, за да стопирам и да се махна от тук. Спря ми камион, чийто шофьор сякаш никак не гореше от желание да ме вземе и като казах "Циндао", веднага щеше да си отпътува ако не напирах наистина да се кача и не питах за къде е много настойчиво. Беше за Пекин и аз му казах, че е ОК за мен, макар Пекин да беше в съвсем друга посока, но това бе единственият начин да го накарам да ме вземе без да се налага да обяснявам на невъзможен език, че искам да ме кара само до разклона. Като наближи да слизам, започнах търпеливо да му обяснявам с много сочене, жестове и повтаряне: "ти - Пекин, аз - Циндао", но човекът не вдяваше и мислеше, че го карам да ме вози до Циндао. Най-сетне, точно като му посочих разклона, направи връзка с главния мозък и ме остави на мястото.

Тръгнах пеш по магистралата, заваля много силно и точно преди да стана вир вода, едно момче с лека кола спря. Общувахме чрез транслейтора на телефона му, а по едно време се обади на негова позната, която уж преподава английски, но дали защото много я беше срам, или защото не го владееше по-добре от първолаците в нашенско училище, въобще не можахме да се разберем. На една бензиностанция спряхме да хапнем и момчето ме почерпи варена царевица, която изядох с голям кеф, целият ден бях на празен корем като днес дори не закусвах. Докато ядях, момчето взе да ме разпитва къде ще остана тази вечер и понеже бяхме близо до Уейфанг, се сетих да го помоля да звънна на Вивиан от неговия телефон. Благодарение на двама прекрасни български пътешественици, с които се срещнахме в Киргизстан (Маги и Цветин от bgmagickervan.com :)) имах контактите на Вивиан в Уейфанг - китайка, с която те поддържаха връзка и я попитаха дали би ме подслонила ако попадна в Уейфанг. Вивиан бе отговорила положително и разполагах с телефонния й номер да й звънна, единственият проблем бе, че исках да я предупредя поне ден по-рано за пристигането си, а не да се изсипя в последния момент. В Китай обаче нямах идея кога къде ще се озова, а и ми беше неудобно да искам телефон назаем и да звъня. Така че стигнах до момент да съм на 60-70 км преди Уейфанг и да й се обадя.

Тя веднага каза, че може да ме приеме още тази вечер и даде на момчето инструкции да ме качи на автобус, който да отива до автогарата в града. На бензиностанцията имаше спирка на автобусите като дори имаше каси, където да си купиш билет. Момчето ми помогна да се сдоби с такъв, след което остана да чака рейса с мен и да ме настани вътре, за да не хвана някой грешен. За първи път се возех на автобус в Китай, беше съвсем навреме, понеже по магистралата се изливаше такъв порой, че през ум не би ми минало да изляза на стоп, а Вивиан щеше да ме чака. Всичко се подреди по най-добрия начин в края на този кофти ден.

Автобусът беше почти празен и откара всички пътници до предградие на Уейфанг, където ни преместиха в минибус и откараха до автогарата. Намерих входа на гарата, където ни беше срещата с Вивиан и не след дълго сестра й Лиса ме откри и заведе до колата им.

Вивиан и Лиса са симпатични, нисички и много гостоприемни китайки. И двете говорят английски, Вивиан е пътувала доста и в чужбина, имат бизнес - компания за търговия основно с Югоизточна Азия, понастоящем търгуваха с кокосови орехи. Въпреки, че е излизала от Китай и е доста по-информирана и умна от останалите китайци, Вивиан също си вярваше на промивките на правителството и мислеше, че всичко се прави от комунистическата партия за нейно добро, за да е сигурно и безопасно за хората като нея. Нищо не поставяше под съмнение и критика, не задаваше никакви въпроси, нямаше идея какво се случва в Синдзян с уйгурите. Аз гледах да не задавам никакви провокативни въпроси, но последния ден не се сдържах и тествах малко уменията й да решава загадки и ражда идеи като я питах какво ще стори ако в един момент изчезнат и двата й смартфона с всичко на тях. По нейни думи животът й е в телефона и без него е загубена, това го забелязвам вече при много хора, особено азиатци. Те са абсолютно зависими от телефоните си и ако нещо се случи с тях, не знам дали няма да настанат масови самоубийства...

Иначе и двете китайки бяха невероятно мили и гостоприемни, накараха ме да се почувствам като у дома си и ми помогнаха невъобразимо много с всичко, от което имах нужда. Не можех и да мечтая за по-добри домакини през последните ми два дни в страната. Още като ме взеха, минахме през сладкарницата, откъдето Вивиан купи различни видове вкусни сладки да хапна. После ме заведоха в ресторанта на техен познат, където ядохме до насита всякаква вегетарианска храна, всичко беше изключително вкусно! Такова угояване падна тия два дни, че компенсира всичките ми предни гладни дни. Вегетарианската китайска храна е наистина отлична, нямам никакви забележки. Натъпках се с какви ли не водорасли, гъби, нудъли от тофу и картофи, всякакви странни зеленчуци...

В апартамента ме настаниха в отделна стая с гледка към отсрещните сгради, обвити в смог 24 часа. Уейфанг за съжаление беше много индустриален и замърсен град, също като Дзинан. Дадоха ми и да ползвам лаптоп, за да пиша на близките, че съм добре. Последният ми достъп до интернет беше преди 10 дни в Улан Батор. Най-хубавото бе, че Вивиан имаше и пералня, която веднага ми предложиха да ползвам и така си изпрах хубаво всичките мръсни дрехи, които отдавна вече бяха повече от чистите. Легнах си с кеф на сухо и топло в леглото, за първи път откакто бях в Китай наистина се отпуснах и си казах: "това беше, успях, минах го". Оставаше още съвсем малко до Циндао, но Вивиан така или иначе бе решила, че ще ме закара като реша да си тръгна, тя редовно ходи до там по работа, така че вече нямаше да стопирам в страната и да зациклям по огромни градове и объркващи магистрали.

облещих се като видях замъка на Дисни да изниква от смога на Дзинан, шок!

Дзинан и неговият смогужасното място, на което прекарах 4 часа от живота си в пълна агониясладкарницата, от която Вивиан взе вкусни сладки

вкусотии във веге ресторантастаята ми у Вивиангледка от прозореца

16.09.2018

Станах рано и се заех с подготвяне на пощенски пакет за изпращане вкъщи. Трябваше да снимам и изпратя всички събрани до момента записки от пътуването, както и разни карти и книжки, събирани по пътя. Общо 3 кг пакет, който Вивиан ми помогна да изпратя. В пощата искаха китайски телефонен номер, за да приемат пакета, тя даде нейния. Пакетът пристигна у дома няколко месеца по-късно, но двете пощенски картички, които изпратих, така и никога не стигнаха, изгубиха се по трасето.

След пощата пак се започна ходенето по ресторанти, Вивиан ме заведе във вегетариански ресторант тип бюфет, където обядвахме с нейна приятелка, много добродушна на вид жена, която някак си искрено ми се радваше на присъствието. Бюфетът е убийствено нещо за човек, който предната седмица бая си е погладувал... изпада в тотално лакомническо затъмнение и започва да граби от всичко по много. Натъпках се зверски като дори не успях да опитам от всички манджи и сладкиши. После с приятелката на Вивиан отидохме до нейния магазин, където ми подари гумена гривна с будистки символи, както и три чифта нови клечки за хранене, които аз по-рано поисках да си купя от някъде, за да подаря на приятел, който ги събира. Тук е момента да споделя, че храненето с клечки много ми хареса и дори на места, където имаше опция за лъжица и вилица, предпочитах да се храня с клечките. Научих се да ги държа по свой си доста ефективен начин, който предизвикваше смях у местните и те винаги ме учеха как правилно да ги държа. Но аз все не възприемах и си минавах на моя начин, при което успявах да хвана отлични хапки и нищо да не изпусна по трасето към устата, така че не пропускаха да ме похвалят накрая. Дори се научих да си хващам без проблем фъстъци, намазани с олио, както и оризови зърна (това е най-трудно).

Следобед отидохме до много интересно местенце близо до Уейфанг - фолклорно селище Yangjiabu. Уейфанг е известен като световната столица на хвърчилата, има големи международни състезания и древни традиции в изработването на хвърчилата. В това селище се намира първата фабрика за производство на хвърчила, показват на място как се изработват. Тук се създават над 200 вида кайтове от 6 различни категории, включително 350 метра дълъг  дракон. Има и демонстрации на други занаяти - традиционни рисунки, ръчно направени обувки и т.н. Продават се и доста сувенири за посетителите, а входният билет е 60 юана, които Лиса плати преди аз да се усетя и изобщо не прие да й върна парите. Вивиан не дойде с нас и остана в колата, понеже била идвала тук много пъти вече. Местенцето е чудесно, има пагода с гледка, доста улички със стари къщи, музей с изложени много на брой и различни видове хвърчила... всичко ми хареса, а Лиса толкова много искаше да ми купи сувенир за спомен, че в чудо се видях да я разубедя под претекст, че нещото или е твърде обемно, или ще се счупи в раницата. Накрая за мое щастие си тръгнахме само със снимки и спомени.

Следващата спирка беше обущар, който Вивиан познаваше и който щеше да оправи двете дупки на подметките на сандалите ми, че и двата ми крака вече се търкаха в асфалта като ходех. Човекът ги направи изключително добре, залепи дебели парчета гума, които изкараха почти до края на трипа, чак месец-два преди прибирането пак търках асфалта с ходило. Жената на обущаря пък заши дупката в панталона ми и така се сдобих с първата кръпка. Снимахме се за спомен, те бяха много развълнувани от срещата с мен, надали всеки ден им идват чужденци да си оправят обувките, даже май аз бях номер едно за цялата им кариера.

Привечер отидохме до един хотел, където Вивиан трябваше да вземе луксозни торби с moon cake (в превод - лунен кейк, много популярен за раздаване по празници) от някакъв човек, а докато я чакахме, с Лиса се наслаждавахме на започващия в двора на хотела концерт. В Китай предстоеше празник, подобен на деня на благодарността, доколкото разбрах. Така че хората се подготвяха и всички навсякъде разнасяха торби с лунни кейкове :) След хотела поехме към предградие на Уейфанг, което те наричаха село, незнайно защо. Беше малко извън града, но навсякъде около него имаше фабрики и никак не ми се връзваше с представата за село, но явно за китайците си беше такова. Там посетихме някакъв бизнес партньор на сестрите и бяхме поканени на гости в дома му, при семейството му. Почерпиха ме фурми и слънчоглед и послушах как си говорят на мандарин, не разбирайки нищо, но опитвайки се да хвана нещо от разговора без да разбирам думите. Вдянах само, че става дума за бизнес, но нищо друго :)

Вечерта у дома Вивиан сготви нудъли, а имахме и останала доста храна от ресторанта, която си бяхме взели за вкъщи. Стана чуден пир отново, през последните дни наистина се угоявах в Китай. След вечеря сестрите седнаха през ТВ-то да гледат някакво предаване за срещи между непознати с цел женитба. Не проумявах как могат да гледат подобни глупости, но си замълчах и се отдадох на проучване картата на Южна Корея на лаптопа. По някое време Вивиан ме заприказва по отношение на предаването и започна да ми обяснява за натиска, който роднините им упражняват върху нея и сестра й поради факта, че не са още женени. Това било неприемливо в тяхното общество и трябвало да се оженят. Тя например се запознала онлайн с някакъв от ЮАР и си комуникирали само виртуално като тази година щели да се видят и на живо. Само че днес била много притеснена за отношенията им, понеже той цял ден не бил онлайн и не й отговарял. Това по нейната китайска логика означавало, че й изневерява. Аз просто слушах и не вярвах на очите си... направо жал ме хвана за момичето, а още повече за африканеца, на който щеше да му се стъжни живота ако се бракува за такова ревниво и подозрително китайче. Опитах се съвсем възпитано и спокойно да й обясня, че не всички хора по света прекарват цялото си време онлайн и че хората имат и други хобита и занимания. Човекът сигурно е отишъл да играе футбол с приятели или да посети баба си, но Вивиан автоматично решава, че й се изневерява, при това жалее за човек, с когото дори не се е срещала още. Тъжна работа, накъде отиват тия хора просто не знам. Китайците са до такава степен обсебени от телефоните си, че не ги оставят и за минута, освен когато са под душа. Вивиан имаше два и не слизаха от ръцете й. Аз й обясних, че често прекарвам по 10 дни без никакъв интернет, за да я успокоя, че е нормално за някои хора да не са онлайн често. Не знам дали помогна, но беше разстроена. А аз съжалих африканеца искрено.

Докато заспивах размишлявах относно зависимостта на хората от технологиите, която е стигнала до много извратени крайности и е направо плашеща...

още вкусотиибюфет във вегетариански ресторант

сладкишивхода на фолклорно селище Yangjiabuсувенирипагода с гледка

хвърчила

демонстрации на занаяти

по уличките на селото

интересни возила на пътяконцерт в двора на хотелавкусна вечеря

17.09.2018

Поехме към Циндао в 6:30 сутринта. След два часа бяхме в града, където за първи път се появи и синьо небе. Понеже е на брега, вятърът явно по-бързо раздухва смога и в града имаше слънце и небе! Моите очи се подобряваха през вчерашния ден, а днес още повече. Кашлицата обаче така и не намаляваше, всъщност не беше нещо кой знае какво, но понеже аз по принцип нямам навика да се закашлям, освен ако не карам грип, не ми е никак присъщо да се дера така и да ме стягат дробовете.

Първо отидохме на пристанището да си купя билет за ферибота. Там се разигра неочаквано шоу - китайските служители на компанията не можеха да ме пуснат на ферито без изходящ билет от Корея, а аз нямах такъв. Обадиха се на корейските имиграционни, за да решат какво да правят с мен, добре че се сетих, че имам фалшив самолетен билет за излизане от Япония и им го предложих. Приеха обяснението, че ще изляза с ферибот от Корея до Япония и после ще ползвам билета. Купих билета и бяхме свободни да се мотаем до ранния следобед. Разходихме се из квартала около пристанището, градът има интересна архитектура, доста сгради в немски стил, останали от колониално време. За обяд седнахме в ресторант, чието избиране отне доста време, понеже нямаше вегетариански наблизо и не във всички предлагаха и веге храни. Изборът обаче беше чудесен и ядохме вкусотии като за последно. Интересно бе, че съдовете за хранене бяха опаковани с найлон, когато ни ги донесоха. Явно се прави така, за да докажат, че са чисти. Това обаче не спря Лиса да ги измие едно по едно с вряла вода от термоса за чай като изливаше водата след изплакването в боклуджийската кофичка. Интересни нрави...

Обратно на пристанището се разделихме и се сбогувах с огромна благодарност в сърцето към двете сестри, които направиха престоя ми в Китай милиони пъти по-приятен, отколкото щеше да бъде ако не се бяхме срещнали. Изключително гостоприемни, грижовни и мили хора!

Минах през чек-ин проверките сравнително бързо, сдобих се и с печат от имиграционните, качих се на ферито и се настаних в стая 302 на легло 9, което ми се полагаше. В стаята има общо 50 човека, съседи по легла ми бяха китайка, която говореше малко английски, монголка, която пътуваше сама и която залях с дълга пледоария колко много обичам страната й (много се изкефи на чутото), а над мен беше странен китаец с обеца на ухото, който постоянно наблюдаваше какво правя. На ферито имаше още двама европейци - двойка австрийци. Момчето бе разговорливо, а момичето мълчеше като пукал. Имаше също и един японец, на който много му се говореше и ту с тях, ту с мен си приказваше. Аз по някое време се усамотих на палубата да пиша, а после като се стъмни се преместих на леглото и продължих с писането. Хората наоколо ми се чудеха какво пиша, даже ме питаха дали уча в университет, та толкова имам за писане :) Ферито отплава чак по тъмно, цял следобед си седя на място и не помръдна, а през нощта пътувахме и нямаше какво да се гледа. Като се замаих от писане, опитах да открадна малко сън, но не можех да заспя от вълнение, че най-после напуснах Мордор, а сега предстоеше нова страна, към която нямах особено положителни очаквания. Какво ли щеше да бъде там, дали щеше да е като Китай или по-добре... а може би и по-зле. Не, не може да бъде по-зле, няма начин. В Южна Корея го няма Си Дзинпин и неговата партия, значи ще е по-добре.... С такива объркани мисли заспивах и горях от нетърпение утрото да дойде... Още не подозирах колко много ще ме грабне Корея и видяното там :)

тази е точно преди Циндао и се радва на почти синьо небев Циндаокошер?!?

около пристанищетокитайците строят и пътищата на височина както блоковете...съдовете за хранене идват опаковани

последен ресторант

в залата на пристанищетона ферибота

още не сме отплавали по залез

маршрутът ми през Китай в това влизане